долавяше някаква сурова неумолимост, твърде непривлекателна за Мартин. Личеше си, че това момиченце е вече доста опитно в покоряването и мачкането на мъжките души. И той реши нито за миг да не забравя този очевиден факт.
Вечерният пир течеше тихо и кротко, както бе обичайно за Крудий и за нрава на Мартин, но утре в трапезарията на цитаделата щеше да има жонгльори и певци, тъй като в градчето беше пристигнала група пътуващи артисти. След обиколката на изток Мартин не проявяваше особена охота към пищни банкети, но показността и шумотевицата утре щяха да са неизбежни. После в залата влезе паж и се забърза покрай масите към началника на охраната Самюъл. Прошепна му нещо и Самюъл се приближи до Мартин, наведе се до ухото му и промълви:
— Току-що са долетели гълъби от Илит, ваша светлост. Осем. Мартин се сепна. За да пристигнат толкова много птици наведнъж, съобщението трябваше да е спешно. Обикновено се изпращаха не повече от два-три, в случай че някоя от птиците не успее да довърши опасния си полет през планините на Сиви кули. Седмици бяха нужни, за да ги върнат обратно на кола или кораб, така че ги използваха пестеливо.
— Ваша светлост, бихте, ли ме извинили за малко? — обърна се той към херцога на Родец. — Почитаеми дами… — Мартин се поклони сдържано на двете сестри и излезе от залата с пажа.
В преддверието на цитаделата го чакаше соколарят, отговарящ за клетките с ловните птици и гълъбарника, с няколко съобщения в ръка. Връчи ги мълчаливо на херцога и се отдръпна. Малките рулца бяха запечатани с кралския печат — показващ, че трябва да ги отвори лично херцогът.
— Ще ги прочета в заседателната зала — рече Мартин.
След като влезе в залата, Мартин огледа рулцата. Бяха номерирани с едно и две. Четири двойки. Посланието беше изпратено четири пъти, за да са сигурни, че ще стигне до получателя. Той отвори едно от четирите с номер едно, очите му се разшириха от изумление и пръстите му зашариха за друго. Съобщението се повтаряше. След това прочете номер две и от очите му бликнаха сълзи.
Заотваря всяко рулце едно по едно, с надеждата, че ще намери нещо различно, нещо, което да му каже, че е разбрал погрешно. Остана да седи скован и забил поглед в разгърнатите на масата листчета; стомахът му се беше свил на ледена топка. Накрая някой почука на вратата и той немощно промълви:
— Да?
Вратата се отвори и влезе Фанън.
— Стоиш тук почти цял час… — Млъкна, като видя изопнатото лице и зачервените очи на Мартин, и попита: — Какво има?
Мартин махна мълчаливо с ръка към листчетата на масата. Фанън погледна какво пише и се срина на стола онемял. Мълчаха и двамата. Накрая Фанън промълви:
— Как е възможно?
— Не знам. Съобщението споменава само за убиец. Погледът на Мартин се зарея из стаята. Всеки камък по стените, всяка мебел и вещ тук беше свързана в спомените му с баща му, лорд Боррик. А от всички в семейството им този, който най-много приличаше на лорд Боррик, беше Арута. Мартин ги обичаше всички, но в много отношения Арута бе като негово огледално отражение. Не само че в толкова много неща вижданията им бяха еднакви, но толкова много изпитания бяха преживели заедно: обсадата на замъка по време на Войната на разлома, докато Луам беше с баща им на фронта; продължителното и опасно пътуване до Морелайн, за да намерят сребротръна. Да, в Арута Мартин бе намерил не само роден брат, но и скъп приятел в много отношения. Отгледан от елфи, Мартин бе способен да разбере неизбежността на смъртта, но като смъртен човек сега усещаше как го изпълва пустота. Успя да се овладее и стана.
— Ще трябва да уведомя херцог Мигел. Визитата му трябва да се съкрати. Утре тръгваме за Крондор.
Фанън влезе в стаята и Мартин вдигна глава.
— Ще ни е нужна цялата нощ и предобеда, за да се подготвим, но капитанът ни уверява, че корабът може да тръгне следобед.
Мартин му махна да седне срещу него и след дълга пауза проговори:
— Все пак как е възможно, Фанън?
— Не мога да ти отговоря, Мартин — отвърна мечемайсторът. — Знаеш, че споделям скръбта ти. Не само аз, а всички. Той, както и Луам, ми бяха като родни синове.
— Зная.
— Но въпреки всичко има неща, които не могат да се отлагат.
— Например?
— Вече съм много стар, Мартин. Започнах вече да усещам бремето на старостта на плещите си. Вестта за смъртта на Арута… отново ме подсети за собствената ми тленност. Искам да се оттегля.
Мартин замислено потри брадичка. Фанън вече надхвърляше седемдесетте и макар умът му да бе все така остър и безпогрешен, му липсваше физическата издръжливост, необходима за втория по ранг след херцога военачалник.
— Разбирам, Фанън. Веднага щом се върна от Риланон… Фанън го прекъсна.
— Не, това ще отнеме твърде много време, Мартин. Няма да те има тук няколко месеца. Трябва да изберем наместник още сега, за да му помогна да поеме поста. Виж, ако Гардан беше тук, нямаше да имам никакви притеснения за плавния преход на властта, но след като Арута го отмъкна… — Очите на стареца се насълзиха. — След като го направи рицар-маршал на Крондор, ами…
— Разбирам — промълви Мартин. — Кого имаш предвид? — Мартин се мъчеше да се овладее и въпросът му прозвуча разсеяно.
— Няколко от сержантите може да се окажат подходящи, но никой от тях не притежава качествата на Гардан. Мисля за Чарлз…
Мартин се усмихна вяло.
— А аз мислех, че не му вярваш. Фанън въздъхна.
— Това беше отдавна, все още бяхме във война. Оттогава е доказал качествата си поне сто пъти и не смятам, че в замъка има по-безстрашен мъж от него. Освен това той е бил цурански офицер, почти равен на рицар-лейтенант. Разбира от военния занаят и тактика. Често сме говорили с часове и ми е обяснявал разликата между цуранския начин на воюване и нашия. Убедих се в следното: че като научи нещо, не го забравя. Умен е и струва колкото дузина други. Освен това войниците го уважават и ще го следват.
— Ще го обмисля и ще реша тази нощ — каза Мартин. — Друго има ли?
Фанън помълча малко, сякаш нещо го затрудняваше да проговори.
— Мартин, двамата с теб никога не сме били близки. Когато баща ти те извика да му служиш, изпитвах към теб, както и мнозина други, смесени чувства. Беше един такъв затворен, пък и онези твои странни елфски привички… Сега разбирам, че отчасти загадката около теб се е дължала на родството ти с Боррик. Донякъде съм се съмнявал в теб, Мартин… Съжалявам, че трябва да го призная… Но това, което се опитвам да кажа, е, че… ти носиш с чест името на баща си.
Мартин си пое дъх.
— Благодаря, Фанън.
— Казвам го, за да съм сигурен, че ще разбереш следващите ми думи. Това гостуване на херцог Мигел допреди малко можеше да е повод за раздразнение, но сега вече се превръща в тежък проблем. Трябва да поговориш с отец Тъли като пристигнеш в Риланон и да го оставиш да ти избере подходяща съпруга.
Мартин отметна назад глава и се разсмя горчиво и с яд.
— Що за шеги, Фанън? Брат ми е мъртъв, а ти искаш да си търся жена?
Фанън не трепна пред надигащия се у херцога гняв.
— Ти вече не си майстор-ловецът на Крудий, Мартин. Тогава никой не го интересуваше дали изобщо ще се ожениш и ще имаш деца. Но сега ставаш единственият брат на краля. Изтокът все още е в смутове. Херцог си няма нито Батира, нито Риланон или Крондор. Вече си нямаме принц на Крондор… — Думите излизаха трудно от устата му. — Тронът на Луам ще се заклати опасно, ако Батира дръзне да се върне от изгнание. След като единствени наследници останаха бебенцата на Арута, Луам ще има нужда от крепки съюзници. Това имам предвид. Тъли ще знае най-добре кои благороднически домове трябва да се привлекат за здрав съюз с краля чрез брак. Ако се окаже, че е това опасно котенце на Мигел, Инец, или дори хилещата се глезана на Тарлоф, ожени се за нея, Мартин, заради Луам и заради Кралството.
