Мартин едва сдържа гнева си. Фанън го беше жегнал в най-болното място, въпреки че старият мечемайстор беше прав. Във всяко отношение Мартин си беше самотник, почти нищо в живота си не споделяше с никого, освен с братята си. А и никога не беше се справял добре в женска компания. Сега го убеждаваха, че е длъжен да се ожени за някоя непозната, заради политическите интереси на брат си. Но в същото време съзнаваше, че в думите на Фанън се съдържа мъдрост. Ако се окажеше, че изменникът Ги дьо Батира все още мъти заговор, короната на Луам нямаше да е в безопасност. Смъртта на Арута показваше съвсем ясно колко смъртни в края на краищата са владетелите. Най-сетне Мартин отвърна:
— Ще помисля и за това, Фанън.
Старият мечемайстор бавно се изправи, отиде до вратата, обърна се и каза:
— Зная, че го прикриваш добре, Мартин, но болката си личи. Съжалявам, че като че ли само я усилих, но това, което казах, все трябваше да се каже.
Мартин само кимна.
Мартин стоеше, обзет от нетърпение, и наблюдаваше шетнята около подготвящото се заминаване — неговото, както и на херцог Родец. Херцогът бе поканил Мартин да ги придружи на собствения му кораб, но Мартин бе успял да скалъпи някакво едва приемливо извинение за отказ. Само силната покруса от вестта за смъртта на Арута го бе сдържала да не отхвърли поканата на херцога с някоя груба обида.
Херцог Мигел и двете му дъщери се появиха откъм цитаделата.
Момичетата едва скриваха раздразнението си, че толкова скоро се налага отново да тръгнат на път. Цели две седмици щяха да пътуват, докато стигнат в Крондор. След това баща им, като член на най-знатния кралски кръг на перовете, щеше да отиде в Риланон за погребението на Арута.
Херцог Мигел, дребничък мъж с изтънчени маниери, каза:
— Трагично е, че се налага да напуснем чудесния ви дом при толкова скръбни обстоятелства, ваша светлост. Ако ми позволите, домът ми с най-голяма радост би ви предложил гостоприемството си, стига ваша светлост да пожелае да си отдъхне след погребението. Родец е доста близо до столицата.
Първият импулс на Мартин бе да отхвърли поканата с хладна учтивост, но се сети за думите на Фанън през нощта и отвърна:
— Стига да ми позволят времето и обстоятелствата, ваша светлост, бих ви посетил с най-голямо удоволствие. Благодаря ви. — Хвърли крадешком поглед към двете дъщери и тутакси реши, че ако Тъли го посъветва да сключи брачен съюз между Крудий и Родец, по-скоро ще вземе за съпруга кротката Миранда. Инец щеше просто да означава твърде много беля, събрана на едно място.
Херцогът с двете си щерки пое с каляската надолу към залива, а Мартин се замисли за времето, когато херцог беше баща му. Никой в Крудий не беше имал тогава нужда от екипаж, защото щеше да вози много зле по проядените от дъждове черни пътища на херцогството, превръщащи се често в лепкава и дълбока до колене кал. Но когато гостите от Изтока взеха да зачестяват, той се беше разпоредил да построят един каменен път от пристанището до замъка. Източните дами, изглежда, се чувстваха зле на конски гръб с изящното си дворцово облекло. Спомни си как Карлайн яздеше като мъж по времето на Войната на разлома, как с впити кожени панталони и туника препускаше в див галоп със скуайър Роланд, за ужас на гувернантката си, и въздъхна. Едва ли някоя от дъщерите на Мигел щеше да може някога да язди така. Зачуди се дали изобщо може да се намери по света жена, която да сподели потребността му от суров живот. Навярно най-доброто, което можеше да постигне, бе да си намери жена, която да приеме с разбиране тази негова потребност и да не се оплаква от дългите му отсъствия, докато той скита на лов или гостува на приятелите си в Елвандар.
Размисълът му бе прекъснат от един войник, който му подаде ново съобщение.
— Това току-що пристигна, ваша светлост.
Мартин пое съобщението. Носеше печата на Саладор. Най-вероятно беше лично писмо от Карлайн. Отвори го и го прочете, после го препрочете и го прибра замислено в кесията на колана си. После извика на войника на пост пред цитаделата:
— Доведи мечемайстор Фанън.
След няколко минути мечоносецът се яви пред херцога и Мартин му каза:
— Съгласен съм с теб. Ще предложа поста мечемайстор на Крудий на Чарлз.
— Добре — каза Фанън. — Очаквам да се съгласи.
— В такъв случай, след като потегля, Фанън, залови се веднага да подготвиш Чарлз за службата.
— Да, ваша светлост — рече Фанън. Понечи да си тръгне, но спря и пак погледна Мартин. — Ваша светлост?
— Да?
— Добре ли сте?
— Напълно, Фанън — отвърна Мартин. — Току-що получих писмо от Лаури. Уведомява ме, че Карлайн и Анита са добре.
И без повече приказки закрачи към цитаделата. Фанън се поколеба. Изненада го тонът и държането на Мартин. Имаше нещо странно в изражението му.
Бару мълчаливо гледаше Чарлз. Двамата седяха на пода с кръстосани крака. Вляво от Чарлз на желязната стойка бе закачен малък гонг, а между двамата гореше кадилница, чийто дим изпълваше въздуха с тежък аромат. Четири свещи осветяваха малката стая, обзаведена само с килим на пода, предпочитан от Чарлз за постеля, малка ракла и купчина възглавници. И двамата бяха облечени в прости халати. Всеки държеше на коленете си меч. Очите на Чарлз се бяха съсредоточили в някаква невидима точка помежду им. След дълго мълчание цуранинът отрони:
— Какво е Пътят?
— Пътят се състои в това да се отдадеш на вярна служба на своя господар и на дълбока вярност към приятелите си — отговори Бару. — Пътят, предвид мястото на всеки на Колелото, е в това да поставиш дълга над всичко друго.
Чарлз кимна отсечено.
— По въпроса за дълга Кодексът на воина е изричен. Дългът преди всичко. До смърт.
— Разбрано.
— Какво тогава е естеството на дълга?
— Съществува дълг към господаря — тихо заговори Бару. — Съществува дългът към клана и семейството. Съществува дългът към работата ти, който осигурява разбирането на дълга към самия теб. В цялост те образуват дълга, който никога не е изпълнен в достатъчна степен, дори след неизменно усилие през целия живот. Дългът представлява стремеж към съвършено съществувание, за да придобиеш по-висше положение на Колелото. Чарлз кимна.
— Така е. — Вдигна малкото чукче и удари по тънкия гонг. — Слушай. — Бару притвори очи в унес и се вслуша в глъхнещия звук. Когато звукът заглъхна, Чарлз каза: — Улови мига, където звукът секва и започва тишината. И се задръж в този миг, защото там ще намериш своя вал; той е тайният център на съществото ти, съвършеното място на вътрешния ти покой. И си спомни най-древния урок на цураните: дългът придава тежест на всичко, той е тежкото бреме, докато смъртта е нищо, по-лека е от въздуха.
Вратата се отвори и влезе Мартин. Бару и Чарлз понечиха да станат, но Мартин им махна с ръка да си останат по местата, коленичи между тях и погледна димящата кадилница.
— Извинете, че ви прекъснах.
— Не сте ни прекъснали, ваша светлост — отвърна Чарлз.
— Няколко години се сражавах с цураните и се уверих, че са силни и заслужаващи уважение противници — каза Бару. — Сега научавам още за тях. Чарлз ми предлага възможност да науча Кодекса на воина по обичая на техния народ.
Мартин не изглеждаше изненадан.
— Много ли научи?
— Най-вече, че са като нас — отвърна с усмивка Бару. — Малко разбирам от тези неща, но подозирам, че сме като два израстъка от един и същи корен. Те следват Пътя и схващат Колелото също като нас, хадатите. Разбират честта и дълга като хадатите. Ние, живеещите в Ябон, сме възприели много неща от Кралството, имената на боговете ни и езика до голяма степен, но са останали и много от старите ни обичаи.
