залови с нещо, сякаш заетостта можеше да го предпази от скръбта.
Джими въздъхна. Разбираше едно — че организирането на това погребение се протака адски. Лаури и Волней вече на два пъти бяха отлагали тръгването на погребалната процесия. Катафалката беше готова два дни след смъртта на Арута и чакаше да натоварят тленните му останки. Според традицията кортежът на принца трябваше да потегли за Риланон и древната гробница на неговия род три дни след смъртта му, но бяха нужни няколко дни, докато Анита се завърне от майчиното си имение, после още няколко, докато се съвземе достатъчно, за да може да се тръгне, след това се наложи да изчакат, докато пристигнат други благородници, а в двореца бе настъпила бъркотия, и така нататък, и така нататък. Въпреки това Джими разбираше, че няма да може да се заеме с мъката си преди най-сетне да откарат Арута. Това, че знаеше, че сега той лежи в приготвената от Натан временна гробница, бе твърде тежко за момъка. Той потърка очи, сведе глава и отново успя да спре напиращите сълзи. През краткия си живот Джими бе познавал само един човек, който го беше трогнал така дълбоко. Арута трябваше да е последният човек на този свят, който би проявил загриженост към съдбата на един невръстен крадец, но го беше направил. Доказал бе, че е истински приятел, и много повече. Двамата с Анита бяха най-близо до представата на Джими за родно семейство.
Почукване на вратата го накара да вдигне глава и той видя застаналия на прага Локлир. Джими му махна да влезе и приятелят му седна от другата страна на писалището. Джими му подаде листа.
— Локи, вземи го направи ти.
Локлир бързо прегледа списъка и вдигна перото от мастилницата.
— Ами той почти е готов, само дето Паул е хванал някаква болест и лекарят иска да остане още един ден на легло. Ще взема да го препиша наново.
Джими кимна разсеяно. През покрова на мъката, загърнала мислите му, напоследък с досадна настойчивост го глождеше нещо смътно. Тревожеше го вече трети ден. Всички в палата, разбира се, бяха потресени от гибелта на Арута, но тук-там се забелязваше по някоя малка странност. Някак много често хората изтърсваха по нещо, което звучеше противоречиво. Джими все още не можеше да напипа разликата, нито можеше да каже дали е съществена. Различните хора реагираха по различен начин на трагедията. Някои, като Волней и Гардан, се нахвърляха на работата си. Други, като Карлайн, се усамотяваха, за да се отдадат на скръбта. Херцог Лаури се държеше също като Джими. Просто оставяше мъката си настрани, за да се заеме с нея по-късно. Напоследък почти непрекъснато го нямаше.
Джими погледна преписващия разписанието Локлир и попита:
— Да си виждал напоследък херцог Лаури?
Локлир отговори, без да вдига очи от листа:
— Тази сутрин, много рано. Отговарях за разнасянето на закуската на гостуващите в двора благородници и го видях да излиза с коня през портата. — После вдигна глава и погледна Джими някак странно. — През задната порта.
— Защо ще излиза през задната порта? — зачуди се Джими. Локлир сви рамене и отново се зае със списъка.
— Знам ли?
Джими се замисли. Каква ли причина можеше да има херцогът на Саладор да тръгне към Бедняшкия квартал на заранта на погребалната процесия на принца? Въздъхна.
— Май започвам да ставам подозрителен на стари години. Локлир се засмя — първият весел звук в двореца от дни насам.
И се огледа гузно. Джими стана.
— Свърши ли? Локлир му подаде листа.
— Готово.
— Добре — рече Джими. — Хайде, че ако закъснеем, Деласи едва ли ще прояви обичайната си напоследък търпимост.
Забързаха се към сборното място на скуайърите. Обичайната весела блъсканица и врява липсваше, поводът беше мрачен. Деласи пристигна няколко минути след като Джими и Локлир си бяха заели местата и без предисловия каза:
— Разписанието. — Джими му го подаде и той го прегледа. — Добре, макар че или си си оправил краснописа, или си си намерил помощник. Момчетата се разшушукаха, но нотки на веселост липсваха. Деласи продължи: — Едно назначение обаче ще променя. Харолд и Брус ще придружат принцеси Алисия и Анита в каляската. Джеймс и Локлир ще останат тук в двореца да помагат на стюарда на дворцовото домакинство.
Джими се стъписа. Двамата с Локлир нямаше да са в кортежа пред портите! Щяха да си стоят вътре, на разположение в случай, че стюардът реши, че някоя дребна задача изисква присъствието на скуайъри.
Деласи изчете небрежно на глас останалите дежурства, след което освободи момчетата. Локлир и Джими се спогледаха и Джими настигна тръгващия си церемониалмайстор.
— Сър… — почна момъкът. Деласи се извърна.
— Ако е за назначението ви, не подлежи на оспорване.
Лицето на Джими се изчерви от яд.
— Но аз бях личният скуайър на принца! — отвърна разгорещено той.
В пристъп на необичайна за него дързост Локлир изтърси:
— А аз съм личният скуайър на нейно височество. — Деласи го изгледа изненадано. — Е, донякъде…
— От това нищо не следва — отвърна Деласи. — Аз си имам свои нареждания. Вие трябва да изпълнявате своите. Това е. — Джими понечи отново да възрази, но старият церемониалмайстор рязко го прекъсна: — Казах, това е, скуайър!
Джими се обърна и си тръгна. Локлир го настигна.
— Не знам какво става тук — рече Джими, — но смятам да разбера. Хайде.
Джими и Локлир забързаха. Една заповед от страна на всеки по-старши придворен можеше да сложи край на това, което бяха намислили, така че те се стараеха да не предизвикат вниманието на някой, който да побърза да им намери работа. Погребалният кортеж щеше да тръгне от двореца само след два часа, така че оставаха несвършени цял куп задачи, подходящи за двамата. Започнеше ли процесията, щеше да премине през целия град, със спиране на храмовия площад, където щяха да се изрекат официални молитви, след което идваше дългият път до Риланон и гробницата на предците на Арута. След като погребалния кортеж излезеше от града, скуайърите щяха да се върнат в палата. Но на Джими и Локлир бяха отказали участието дори в тази малка част от процесията.
Джими пристъпи до вратата към покоите на принцесата и кротко попита гвардееца, застанал на пост:
— Дали нейно височество може да ни отдели един момент? Стражът повдигна вежди — не беше в правото му да задава въпроси дори на един толкова низш член на двора като скуайъра, затова само предаде въпроса му вътре. Докато отваряше вратата, на Джими му се стори, че чува отвътре нещо необичайно, някакъв звук, който заглъхна преди да успее да го определи. Опита се да отгатне какво е чул, но не успя. Миг по-късно ги пуснаха да влязат.
Карлайн седеше с Анита до един от прозорците, в очакване да ги поканят да се включат в процесията. Склонили бяха глави една до друга и си говореха тихо. Принцесата-майка Алисия беше прегърнала дъщеря си през рамо. И трите жени бяха облечени в черно. Джими пристъпи и се поклони, Локлир застана до него.
— Моля да ни извините, че се натрапваме, ваше височество — промълви тихо младежът.
— Винаги сте добре дошли, Джими — отвърна му с усмивка Анита. — Какво има?
Джими моментално усети, че е проява на дребнавост да се вълнува за това, че са го изключили в такъв момент, и заговори смутено:
— Някой е заповядал да остана днес в двореца и се зачудих дали… всъщност вие ли сте помолили да ме задържат днес тук?
Карлайн и Анита бързо се спогледаха, после принцесата на Крондор каза замислено:
— Не, не съм аз, Джими. Навярно е граф Волней. Ти си старши скуайър и би трябвало да останеш на
