Цуранската вяра в Колелото е почти същата като нашата. Това е странно, защото допреди идването на цураните не бяхме срещали друг народ, който да споделя вярванията ни.
Мартин погледна Чарлз. Цуранинът сви рамене.
— Навярно просто сме открили една и съща истина на двата ни различни свята. Кой знае?
— Струва ми се, че това е едно от нещата, които следва да се обсъдят с Тъли и Кълган — каза Мартин, помълча малко и попита:
— Чарлз, ти би ли приел поста мечемайстор на Крудий?
Цуранинът примигна и това бе единственият признак на изненада.
— Висока чест ми оказвате, ваша светлост. Да.
— Добре. Доволен съм. Фанън ще започне да те въвежда в нещата, след като замина. — Мартин погледна към вратата и сниши глас.
— Искам вие двамата да ми направите една услуга.
Чарлз не се поколеба, но Бару изгледа Мартин съсредоточено. Между двамата се бе изковала здрава връзка по пътя им към Морелайн с Арута. Бару за малко щеше да загине там, но съдбата го бе пощадила. Знаеше, че участта му вече по някакъв начин се е сплела с онези, които бяха преживели премеждията около издирването на сребротръна. В погледа на херцога се таеше нещо скрито, но Бару нямаше да пита сега. Щеше да го научи, когато му дойдеше времето.
— Аз също.
Мартин приседна между двамата мъже и им заговори.
Мартин се загърна плътно в наметалото — вятърът от север беше пронизващ. Крудий се скриваше от погледа му зад канарите на Моряшка скръб. Той кимна на капитана, напусна квартердека, слезе и тръгна по тесния пасаж с каютите. Щом стигна капитанската каюта, влезе и заключи вратата. Мъжът, който чакаше вътре, беше един от войниците на Фанън — казваше се Стефан, — на ръст и телосложение досущ като херцога и в същата туника и панталони като на Мартин. Промъкнал се беше на борда в ранните часове преди изгрев, предрешен като прост моряк. Мартин свали плаща си и го подаде на войника.
— На палубата излизай само вечер, и то след като подминете Квег. Ако нещо принуди кораба да спре на брега на Карс, Тулан или Свободните градове, не искам моряците да заприказват, че съм изчезнал.
— Разбрано, ваша светлост.
— Когато стигнете в Крондор, сигурно ще те чака карета. Не зная колко дълго ще можеш да продължиш с маскарада. Повечето благородници, с които съм се срещал, вече ще са на път за Риланон, а си приличаме достатъчно, за да не събудиш подозрения сред слугите. — Мартин огледа двойника си. — Ако си държиш и устата затворена, може би ще успееш да минеш за мен чак до Риланон.
Стефан изглеждаше притеснен от задължението да се преструва на благородник, но отвърна само:
— Ще се постарая, ваша светлост.
Капитанът се разпореди да сменят курса и корабът се разклати.
— Това е сигналът — каза Мартин, свали бързо ботушите, туниката и панталоните си и остана само по долни гащи.
Капитанската кабина беше с едно-единствено, висящо на панти прозорче, което се отвори със скърцане. Мартин провеси крака през рамката. Отгоре се чу гневният глас на капитана.
— Много се доближихте до брега! Силно на щирборд! Обърканият кормчия подвикна:
— Слушам, силно на щирборд!
— Дано съдбата те закриля, Стефан — каза Мартин.
— Вас също, ваша светлост.
Мартин се пусна във водата. Капитанът го беше предупредил да се пази от дългия кормилен лост и той го отбягна лесно. Беше го докарал възможно най-близо до брега, след което бе обърнал към открито море. Мартин видя крайбрежната ивица на по-малко от миля. Не беше кой знае какъв плувец, но имаше здрави мишци, затова се отправи към брега с дълги плавни махове.
Скоро се добра задъхан до брега и се огледа. Силата на течението го бе отнесла малко по на юг, отколкото му се искаше. Отдъхна си минута-две, пое дълбоко дъх и затича.
След десетина минути над брега се появиха трима ездачи и поеха право надолу към пясъчната ивица. Като ги видя, Мартин спря. Гарет яздеше първи, Чарлз водеше още един кон. Бару се оглеждаше бдително да не би някой да ги наблюдава. Гарет подаде на херцога вързоп дрехи. Бягането бе изсушило достатъчно Мартин и той се облече бързо. Зад седлото на четвъртия кон бе окачен увит в промазан плат дълъг лък.
— Някой видя ли, че тръгвате? — попита Мартин.
— Гарет вече бе заминал с коня ви преди съмване, а аз просто казах на стражите, че ще поизпратя малко Бару, който си тръгва за Ябон — отвърна Чарлз. — Нямаше никакви приказки.
— Това е добре. Предишните ни сблъсъци с Мурмандамус ни научиха, че тайната е от първостепенно значение. — Яхна коня си и добави: — Благодаря ви за помощта. Чарлз, вие с Гарет най-добре се връщайте бързо, преди някой да е започнал да подозира нещо.
— Каквото и да ви донесе съдбата, ваша светлост, дано ви донесе и чест — каза Чарлз.
— На добър час, ваша светлост — пожела Гарет. Четиримата конници се разделиха, двамата тръгнаха назад по крайбрежния път за Крудий, а другите двама поеха надалеч от брега, към горите на североизток.
Лесът беше тих, но тишината все пак се прекъсваше от обичайната птича песен и шумоленето на животинки, показващи, че всичко наоколо е както трябва да бъде. Мартин и Бару бяха яздили здраво четири дни, докарвайки конете си до ръба на пълното изтощение. Преди няколко часа бяха прекосили река Крудий.
Иззад дърветата се появи фигура, облечена в тъмнозелена туника и кафяви кожени панталони, махна им и рече:
— Добра среща, Мартин Дълголъки и Бару, змееубиецо.
— Поздрави, Тарлен. Дошли сме да потърсим съвета на кралицата.
— Тогава продължете, защото вие с Бару винаги сте добре дошли в двора й. Аз трябва да остана да наблюдавам тук. Нещата взеха да стават малко напрегнати след последното ви гостуване.
Мартин разпозна тона в словата на елфа. Нещо безпокоеше елфите, но Тарлен не искаше да го сподели. Мартин трябваше да се види със самата кралица и с Томас, за да разбере какво е то. Зачуди се. Последния път, когато елфите бяха толкова обезпокоени, лудостта на Томас бе стигнала върха си. Той сръга коня си и продължи напред.
Малко по-късно двамата с Бару доближиха сърцевината на елфския лес, Елвандар — древния дом на елфите. Дървесният град се къпеше в светлина, защото слънцето грееше високо над главите им, увенчавайки с блясък дървесните корони. Зелени и златисти, червени и бели, сребристи и бронзови, листата просветваха като ярък балдахин.
Щом слязоха от седлата, един елф се приближи и каза:
— Ще се погрижим за конете ви, лорд Мартин. Нейно величество желае да се види с вас веднага.
Мартин и Бару се забързаха по стъпалата, всечени в огромния ствол на едно дърво сред града на елфите, минаха по високите арки, оплетени на гърбовете на мощни клони, нагоре и нагоре. Най-сетне стигнаха до широката платформа в самия център на Елвандар, двора на кралицата.
Агларана седеше на трона си, старшият й съветник Татар бе от лявата й страна. Наоколо седяха Тъкачите на заклинания — съветът на кралицата. Тронът до нея беше празен. Изражението й беше неразгадаемо за обикновените хора, но Мартин познаваше добре елфските нрави и долови напрежението в очите й.
— Добре дошъл, лорд Мартин — каза Агларана. — Добре дошъл, Бару.
Двамата мъже се поклониха, а кралицата продължи:
— Елате да поговорим. — Стана и ги поведе към една малка зала сред дървесните хралупи. Придружи ги само Татар, Донесоха вино и храна, но Мартин не им обърна внимание, а каза:
— Нещо не е наред. — Не беше въпрос.
Лицето на Агларана стана угрижено. Мартин не беше я виждал толкова обезпокоена от Войната на разлома насам.
