поста си. Поне съм сигурна, че така е решил графът.
Джими се загледа в лицето й. Думите й му прозвучаха някак противоречиво. Принцеса Анита се бе върнала от майчиното си имение, без да прикрива очакваната от всички скръб. Но скоро след това в нея бе започнала да се долавя някаква смътна промяна. Разговорът се прекъсна от бебешки рев, последван моментално от друг. Анита стана.
— Никога не е само единият — промълви тя с нескрита обич. Карлайн се усмихна на думите й, но в следващия миг лицето й отново стана сериозно и тъжно.
— Още веднъж ни извинете за натрапването, ваше височество. Съжалявам, че ви обезпокоих за такава дреболия.
Двамата с Локлир излязоха и след като се отдалечиха достатъчно, за да не може да ги чуе стражът, Джими рече:
— Случайно да не съм забелязал там нещо, Локлир?
Локлир се обърна и погледна към вратата.
— Става нещо… странно. Като че ли просто ни държат настрани.
Джими се замисли. Чак сега осъзна какво бе изострило вниманието му пред вратата малко преди да ги поканят да влязат. Звукът, който бе доловил, бяха гласовете на принцесите: оживено, дори някак весело бърборене.
— Започвам да си мисля, че си прав — каза Джими. — Хайде. Не ни остава много време.
— Време за какво?
— Ще видиш.
Джими забърза по коридора и Локлир трябваше да се затича, за да не изостане.
Гардан и Волней крачеха бързо към дворцовия площад, придружени от четирима гвардейци. Когато видя двете момчета, графът попита:
— Вие двамата не трябва ли вече да сте на площада?
— Не, ваша милост — отвърна Джими. — Назначиха ни да дежурим към стюарда.
Гардан изглеждаше леко изненадан от отговора му, но Волней каза само:
— Тогава побързайте да се явите при него. Може да има нужда от вас. Ние трябва да започнем процесията.
— Ваша милост — попита Джими, — вие ли заповядахте да останем?
Волней махна с ръка.
— Херцог Лаури се занимава с тези подробности, заедно с господин Деласи. — Хайде, вървете.
След като графът и маршалът се скриха зад ъгъла, Джими изхъмка:
— Мисля, че започвам да загрявам. — И сграбчи Локлир под мишницата. — Хайде.
— Но къде? — възкликна Локлир почти отчаяно.
— Ще видиш — подвикна затичалият се вече Джими. Локлир заподтичва след него и замърмори:
— Ще видиш! Ще видиш! Какво ще видя, дявол да го вземе?
— И къде точно сте се запътили, млади господа? — попита стражът.
— При пристанищните власти — отвърна Джими и му подаде набързо надрасканата бележка. — Стюардът не може да намери някаква товарителница и е бесен — трябвала му веднага. — Джими тъкмо се бе заловил да проучи нещо и го гризеше отвътре, че им бяха възложили тази глупава задача. Освен това моментът му се струваше твърде неподходящ точно сега на стюарда да му щукне за някаква си товарителница.
Стражът погледна бележката и каза:
— Момент. — И махна на един друг войник до стражевата пристройка. Войникът дотича и постовият му рече: — Заведи тези момци до пристанището и ги върни? Трябвало да вземат нещо за стюарда.
На гвардееца му беше все едно. Дотам и обратно щеше да им отнеме по-малко от час. Кимна и тримата тръгнаха.
След двадесетина минути Джими стоеше в кабинета на пристанищното началство и говореше с някакъв дребен чиновник, тъй като всички останали бяха излезли да гледат как кортежът напуска града. Мъжът зарови с ръмжене в купчината документи да намери товарителницата, а Джими хвърли поглед към един друг документ, окачен на стената така, че всички да могат да го видят. Беше графикът на заминаванията за тази седмица. Нещо привлече вниманието му и той пристъпи към стената да види по-добре.
— Какво има? — попита Локлир. Джими му посочи.
— Много интересно.
Локлир погледна реда и повдигна вежди.
— Какво му е интересното?
— Не съм сигурен — сниши глас Джими, — но помисли малко за някои от нещата, които стават напоследък из двореца. Задържат ни да не участваме в процесията, след това отиваме да питаме принцесата. Излизаме от покоите й и след няма и десет минути ни пращат на тази съвсем безсмислена задача. Кажи ми: нямаш ли чувството, че просто се опитват да ни държат настрана? Става нещо… странно.
— Нали аз ти го казах същото преди малко? — отвърна му нетърпеливо Локлир.
Чиновникът намери искания документ и им го подаде и стражът върна двете момчета в палата. Джими и Локлир забързаха към кабинета на стюарда.
Появиха се пред вратата тъкмо когато стюардът барон Гайлс излизаше.
— А, дойдохте ли вече — рече той с нотка на укор. — Тъкмо се чудех дали да не пратя да търсят къде сте се скатали. — Джими и Локлир се спогледаха озадачено. Стюардът, изглежда, съвсем беше забравил за товарителницата. Джими му я подаде.
— Какво е това? — Баронът огледа документа. — Ах, да — рече той и го хвърли небрежно на масата. — Ще се занимая с това по-късно. Сега трябва да отида да видя как процесията ще напусне двореца. Вие ще останете тук. Ако стане нещо непредвидено, единият от вас ще остане в този кабинет, а другият ще изтича да ме повика. Щом катафалката излезе през портите, ще се върна.
— Очаквате ли някакви проблеми, ваша милост? — попита Джими.
— Не, разбира се, но винаги е добре човек да е подготвен. Скоро ще се върна.
След като стюардът излезе, Локлир се обърна към Джими.
— Е, добре. Какво става все пак? И не ми отговаряй: „Ще видиш“.
— Нещата не са такива, каквито изглеждат. Ела.
Джими и Локлир се затичаха нагоре по стълбите. Стигнаха до един прозорец, гледащ към двора, и загледаха приготовленията долу. Траурната процесия се събираше, докараха катафалката, придружена от най-отбраните гвардейци от личната дворцова гвардия на Арута. Теглеха я три двойки черни коне, всеки украсен с черни пискюли и воден от облечен в черно коняр. Войниците се подредиха от двете страни на катафалката.
Осем гвардейци изнесоха ковчега и бавно, с благоговение го поставиха на катафалката, покрита с черен балдахин.
Джими и Локлир се вгледаха в лицето на починалия принц. Съгласно традицията, процесията трябваше да тръгне с открит ковчег, за да може населението за сетен път да види своя владетел.
Щяха да го затворят извън градските порти и повече нямаше да се отваря, освен само веднъж за най- близките в семейната гробница под кралския дворец на Риланон, където семейството на Арута щеше да се прости с него.
Джими усети, че гърлото му се стяга, и преглътна. Видя, че Арута е в любимото си облекло — кафявата кадифена туника и кафяво-червените гамаши. Добавили бяха и зелен жакет, въпреки че той рядко носеше такава дреха. Бяха поставили и любимата му рапира в ръцете. Изглеждаше като заспал. А после Джими забеляза, че, кой знае защо, са го обули със зелените му нощни чехли!
Напред излезе един от конярите, повел коня на Арута, който щеше да следва катафалката без ездач. Беше великолепен сив жребец, който мяташе глава нагоре и се мъчеше да издърпа поводите от ръцете на коняря. Притича още един коняр и двамата започнаха да се борят да усмирят буйстващото животно.
