— Но на всички, които знаят, може да се разчита… ваша милост — промълви Локлир.
— Не в това е проблемът — каза Лаури. — Карлайн и Анита знаят, също Гардан, Волней и Натан. Но дори Деласи и Валдис са в неведение. Кралят няма да го узнае преди Карлайн да му го каже насаме, щом стигнат в Риланон. Само те знаят.
— А Мартин? — попита Джими.
— Лаури му прати съобщение. Ще ни срещне в Илит — отговори Арута.
— Рисковано е — рече Джими.
— Само неколцина от нас могат да разберат съобщението — поясни Лаури. — Гласеше само: — „Севернякът. Ела бързо.“ Беше подписано „Артур“. Той ще съобрази, че никой не бива да знае, че Арута е жив.
Джими изрази одобрението си.
— Само ние тук знаем, че „Севернякът“ е хан в Илит, където Мартин се бори с онзи тип, Лонгли.
— Кой е Артур? — попита Локлир.
— Негово височество — обясни Роалд. — Използва това име в предишното ни пътешествие.
— Използвах го и преди, когато дойдох в Крондор с Мартин и Амос.
Джими се замисли.
— За втори път тръгваме на север и за втори път съжалявам, че Амос Траск не е с нас.
— Е, не е — въздъхна Артур. — Хайде сега да поспим. Чака ни дълга езда, а и трябва да реша какво да правя с вас двамата, негодници такива.
Роалд остана да пази първата смяна. За пръв път от няколко седмици Джими потъна бързо в съня, облекчен от всякаква мъка.
Глава 7
Загадки
Риатх навлезе с тътен в познати небеса. И закръжи над лесовете на Кралството. После прати мисъл: „Трябва да ида на лов.“ Драконката предпочиташе умствения контакт, докато летеше, макар че на земята говореше гласно. Томас се извърна назад към Пъг и той отвърна:
— Далече е до Острова на чародея. Близо хиляда мили. Томас се усмихна.
— Можем да стигнем там по-бързо, отколкото си представяш.
— Докъде може да лети Риатх?
— Около целия този свят, без да каца, макар да допускам, че може да реши, че няма нужда да го прави. Освен това досега не си изпитал и една десета от скоростта й.
— Добре — отвърна Пъг. — Нека тръгне, но след като слезем на Острова на чародея.
Томас помоли дракона да прояви още малко издръжливост и Риатх прие с неохота. Издигна се нависоко в сините небеса на Мидкемия и последва посоките, указани от Пъг, над планински върхове и към Горчивото море. Извиси се с плясък на мощните си криле и скоро пейзажът долу полетя назад и Пъг се зачуди до какви ли предели наистина може да стигне скоростта на Риатх. В летателните способности на драконката се съдържаше и някакъв магичен компонент, защото макар тя привидно да се рееше на място, всъщност скоростта й нарастваше без нито едно плесване на крилете. Полетът им ставаше все по-бърз и по-бърз. А се чувстваха съвсем удобно, благодарение на чародейството на Томас — то ги предпазваше от вятъра и студа, макар Пъг почти да се замая от странната възбуда. Лесовете на Далечния бряг отстъпиха място на върховете на Сиви кули, а после прелетяха над земите на Свободните градове и на Натал. Скоро след това се понесоха над водите на Горчивото море, със сребристите и зеленикави жилки, проблясващи над тъмносинята шир, и корабите, порещи по летните търговски маршрути от Квег до Свободните градове — от високо приличаха на детски играчки.
Докато се носеха над островното Кралство на Квег, можаха да видят столицата му и по-големите селища. Далече долу под тях над скалистите ръбове на сушата прелитаха крилати фигури и откъм дракона се усети весел кикот. „Знаеш ги, нали, Владетелю на Орлови предели?“
— Не са това, което бяха нявга — рече Томас.
— Какво е това? — попита Пъг. Томас посочи надолу.
— Онова там са потомците на гигантските орли, които ловях… които Ашен-Шугар ловеше някога, преди векове. Отглеждах ги, тъй както по-низшите човеци гледат соколи. Тези древни птици бяха в известен смисъл разумни.
„Островните люде са ги опитомили, обучават ги и ги яздят както другите яздят коне. Развалена порода са.“ Томас изглеждаше раздразнен.
— Като толкова други неща, и те са само сянка на онова, което бяха някога.
„Все пак някои от нас станаха нещо повече, валхеру.“
Пъг си замълча. Колкото и добре да разбираше приятеля си, в него имаше твърде много неща, които никой не бе в състояние дори да си въобрази. Томас бе единствен в целия свят и носеше на плещите си бреме, каквото никое друго същество не би могло да понесе, камо ли да проумее. Някак смътно Пъг като че ли можеше да разбере как тези потомци на великите орли, с които Ашен Шугар някога бе ловувал, могат да наранят душата на Томас, но предпочете да не се меси. Каквото и вълнение да изпитваше Томас, беше си само негово.
Скоро след това пред взора им се откри друг остров, мъничък в сравнение с държавата на Квег, но все пак достатъчно голям, за да приюти значително по брой население. Но Пъг знаеше, че обитателите му са малцина, защото това бе Островът на чародея, домът на Черния Макрос.
След като прелетяха над северозападния край на острова, се снишиха, подминаха верига хълмове и полетяха над малка долина. Пъг се взря надолу й възкликна:
— Не може да бъде!
— Какво? — попита го Томас.
— Тук преди имаше едно… странно място. Някакъв дом с открити постройки. Когато се срещнах за първи път с Макрос. Кълган, Гардан, Арута и Мийчъм също бяха там.
Плъзнаха се над короните на високите дървета и Томас каза:
— Тези големи дъбове и снажни борове не са могли-да израстат за годините, откакто за пръв път си срещнал чародея, Пъг. На древни ми приличат.
— Поредната загадка на Макрос — отвърна Пъг. — Дано поне замъкът си е на място.
Риатх прехвърли нова верига хълмове и ги пренесе над единствената видима постройка на повърхността на острова — самотен замък. Свърнаха над бреговата ивица точно където Пъг и спътниците му за пръв път бяха слезли на острова преди няколко години и Риатх започна рязко да се снишава, след което се приземи на пътеката над брега. Каза сбогом на спътниците си и се издигна в небето, приготвяйки се за лов. Томас се загледа подире й, докато не изчезна в небесата, и промълви:
— Забравил бях какво е да яздиш дракон. — Обърна се и погледна замислено Пъг. — Когато ме помоли да те придружа, се уплаших да не се разбудят отново заспалите в мен духове. — Потупа се по гърдите. — Помислих си, че Ашен-Шугар все още се таи тук и само чака повод да се надигне отново и да ме надвие. — Пъг се взря в лицето на Томас. Приятелят му прикриваше добре чувствата си, но Пъг все пак успя да ги долови, силни и дълбоки. — Ала вече знам, че няма повече разлика между Томас и Ашен-Шугар. Вече съм и двамата в едно. — Сведе поглед за миг и Пъг си го спомни като момче, как свеждаше очи, търсейки някакво извинение за момчешката беля пред майка си. — Имам чувството, че и двамата са спечелили и са загубили по нещо.
Пъг кимна.
— Никога повече няма да бъдем момчетата, които бяхме, Томас. Но пък се превърнахме в нещо далеч повече от онова, за което мечтаехме. Ценните неща никога не се оказват прости. Нито пък лесни.
Томас се загледа към морето.
— Мислех си за татко и мама. Не съм им ходил на гости от края на войната. Те биха се радвали, ако можеха да видят внука си.
Томас въздъхна и после се засмя, отчасти с радост, отчасти с горчивина.
— Калис е нещо много по-различно от онова, което биха могли да очакват, но нали и аз съм такъв. Не, не се боя да ги видя отново.
— Извърна се към Пъг и рече тихо: — По-скоро се боя, че никога повече няма да мога да ги видя.
