Пъг се замисли за своята жена, Катала, и за всички останали, които бе оставил на Звезден пристан. Можа само да протегне ръка и да стисне рамото на Томас, дълго и с тъга. Въпреки силата и дарбите, които бяха придобили, таланти, с които никой по света не можеше да се мери, и двамата си оставаха смъртни хора и Пъг много повече от Томас съзнаваше гибелното естество на онова, пред което се бяха изправили. А още по-дълбоките подозрения и мрачни страхове таеше в себе си. Мълчанието на елдарите, докато го обучаваха, присъствието им на Келеуан и прозренията, до които се бе домогнал при обучението си при тях — всичко това го насочваше към възможности, за които той трескаво се надяваше да се окажат неверни. Съществуваше едно заключение, което той никога нямаше да изрече и пред най-близкия си приятел, преди да се е оказало неизбежно. Пъг се постара да се отърси от безпокойството и промълви:
— Хайде. Трябва да потърсим Гатис.
Бяха застанали над пясъчната ивица на мястото, където пътеката от плажа се раздвояваше. Пъг знаеше, че едното разклонение води към замъка, а другото — към малката долчинка, където се бяха издигали странните открити постройки, наречени от чародея „Вила Беата“ — мястото, където за пръв път бе срещнал Макрос. Сега Пъг съжали, че когато с останалите бе дошъл за втори път, за да си получат оставеното им от Макрос наследство, сърцевината на библиотеката на академията в Звезден пристан, не посетиха отново и комплекса. Защото да изчезнат онези сгради, за да ги заменят тези древни дървета… това си беше наистина една от поредните загадки на Макрос Черния. Поеха по пътечката към замъка.
Замъкът се издигаше посред равен като тепсия участък земя, отделен от останалата част на острова с дълбока урва, слизаща надолу към океанската шир. Блъскащите се през тесния пролив вълни кънтяха под тях, докато бавно пристъпваха по тесния дървен мост. Замъкът беше построен от непознат тъмен камък и около арката над портала бяха изваяни странни същества, които се взираха с каменните си погледи в преминаващите под тях Томас и Пъг. Отвън замъкът изглеждаше досущ както го бе видял Пъг последния път, но щом се озоваха вътре, стана очевидно, че всичко друго се е променило.
При последното му гостуване вътрешните дворове и самият замък изглеждаха добре поддържани, но сега по каменния зид в основите на зданието се виждаха треви и храсти, изникнали от пукнатините, а дворът бе покрит с птича тор. Двамата закрачиха бързо към големите порти на цитаделата, които бяха открехнати. Побутнаха ги да ги отворят по-широко и вековните панти заскърцаха, потънали в ръжда. Пъг поведе приятеля си през дългия коридор и след това нагоре по стъпалата на кулата, докато не се озоваха пред вратата на кабинета на Макрос. Последния път, когато беше тук, се наложи да изрече заклинание и да отговори на един въпрос, зададен на цурански, за да отвори вратата, но сега едно обикновено бутване се оказа достатъчно. Стаята бе празна.
Пъг се обърна и двамата забързаха, надолу по стълбището към голямата зала. Обезсърчен, Пъг се провикна:
— Ехей! — Гласът му кухо отекна от каменните стени.
— Изглежда, всички са си отишли — промълви Томас.
— Не разбирам. Когато говорихме последния път, Гатис ме увери, че ще живее тук, ще чака завръщането на Макрос и ще поддържа къщата му в ред. Нямах много време да го опозная, но бих се заклел, че бе готов да пази този замък така, както го видяхме тогава…
— Докато е могъл — отвърна Томас. — Възможно е някой да е имал причина да стъпи на острова. Пирати или квегански набег?
— Или агенти на Мурмандамус? — Пъг видимо посърна. — Толкова се надявах, че ще можем да намерим от Гатис някаква податка къде да търсим Макрос. — Приседна на една каменна скамейка до стената и въздъхна. — Дори не знаем дали Макрос е все още жив. Как тогава да го намерим?
Томас застана пред приятеля си, стъпи с единия си крак на скамейката и опря ръце на коляното си.
— Възможно е също така този замък да е изоставен, защото Макрос вече се е върнал и отново си е заминал.
Пъг вдигна глава.
— Може би. Има едно заклинание… заклинание от Низшия път.
— Доколкото разбирам от тези неща… — почна Томас, но Пъг го прекъсна.
— В Елвардейн научих много неща. Чакай да опитам. — Притвори очи и зашепна: думите му заизлизаха тихо и ниско, докато умът му се насочваше по диря все още странна и смътна за него. Изведнъж очите му се отвориха широко. — Над този замък е издигната някаква магия. Камъните… не са както трябва.
Томас го изгледа с неизречен въпрос в очите. Пъг се надигна и докосна каменния зид.
— Използвах заклинание, което трябваше да извлече информация от самите стени. Всичко, което става край един обект, остава в него бледи следи, енергии, които се впечатват в него. С известно умение те могат да се разчетат, така както двамата с теб можем да разчитаме нещо писано. Трудно е, но е възможно. Но тези камъни не показват нищо. Все едно че никое живо същество не е преминавало през тази зала, откакто е построен зидът. — Пъг внезапно, се извърна към двукрилата врата. — Ела!
И закрачи към изхода, излезе в центъра на вътрешния двор и спря. Томас застана до него. Там Пъг вдигна ръце над главата си и Томас усети могъщи енергии, трупащи се над двамата, докато Пъг набираше мощ. После магьосникът притвори очи и заговори рязко и с глас, едновременно познат и странен за ушите на Томас. После Пъг отвори очи и изрече:
— Нека истината се разкрие!
Сякаш някаква невидима вълна се раздвижи навън, с Пъг в центъра, и Томас усети, че взорът му се замъглява и отмества. Самият въздух сякаш потръпна и от едната страна все още се виждаше порутен замък, но след като вълната затихна, дворът се видя отново, изрядно поддържан и чист. Недалече от тях някакво странно същество носеше наръч дърва. То спря с нескрита изненада, изписана на нечовешкото му лице, и изтърва наръча.
Томас бе започнал да вади меча си, но Пъг каза:
— Не!
— Но това е планински трол!
— Гатис ни каза, че Макрос е наел много слуги, оценявайки всеки според личните му качества.
Стъписаното същество, широкоплещесто, с дълги нокти и страховита външност, се обърна и се затича на резки отскоци като голяма маймуна към вратата на замъка. Друго същество, не приличащо на нищо виждано от човешки очи, се изстъпи от вратата на конюшнята и спря. Беше високо едва три стъпки и имаше мечешка зурла, но козината му беше червено-златиста. Като забеляза двамата гледащи го човеци, пусна метлата, която държеше, и бавно заотстъпва назад в конюшнята. Пъг го изгледа, докато се скри от погледа им. После събра шепи пред устата си и извика:
— Гатис!
Почти моментално вратите към голямата зала се отвориха и на прага се появи добре облечено, наподобяващо таласъм същество. Беше малко по-високо от обикновен таласъм, имаше характерните костни ръбове над очите и присъщия за расата на таласъмите голям нос, но чертите на лицето му бяха някак по- благородни и жестовете му — по-изтънчени. Облечен по къса синя фланелка, гамаши и черни ботуши, Гатис заситни бързо по стъпалата, поклони се на двамата мъже и каза с леко съскащ глас:
— Добре дошли, господин Пъг. — Огледа Томас и добави: — А това трябва да е господин Томас, нали?
Томас и Пъг се спогледаха и Пъг заяви:
— Търсим господаря ти.
Гатис изглеждаше някак угрижен.
— Виж, това може да се окаже малък проблем, господин Пъг. Доколкото мога да преценя, Макрос вече не съществува.
Пъг отпи от виното. Гатис ги беше завел в една уютно обзаведена стая, където им поднесоха освежителни напитки и плодове. Домакинът на замъка отказа да седне и остана прав пред двамата, докато слушаха разказа му.
— Прочие, както ви казах и последния път, господин Пъг, между Черния и мен съществува някакво разбиране. Мога да чувствам неговото… битие? Не зная как, но мога да усещам, че той винаги е някъде навън, все едно къде. Но около един месец след като вие си отидохте, изведнъж една нощ се събудих с чувството за липса на… контакт. Беше крайно обезпокоително.
