— Древен! — заповтаряха един през друг и се скупчиха ужасени.
— Какво значи това и какви са тези същества? — попита Пъг.
— Боят се от мен, защото аз съм оживяла пред очите им легенда — отвърна Томас. — Това са съществата на Дракен-Корин. — Забелязал, че Пъг не го разбира, Томас добави: — Един от валхеру. Той беше Господар на тигрите и ги отглеждаше, за да стоят на стража пред палата му. — После се огледа. — Предполагам, че е в някоя от горските пещери. — Обърна се към Туан. — Вие с хора воювате ли?
Туан, все още присвит от ужас, се озъби:
— Воюваме с всички, които нахлуват в лесовете ни, древни. Тази земя е наша, както би трябвало да знаеш. Нали тъкмо ти ни направи свободен народ.
Очите на Томас се присвиха, а после се разшириха.
— Да, спомням си. — Лицето му леко пребледня. Туан рече:
— Помислихме ви за най-обикновени човеци. Рана от Махарта воюва срещу жрецекраля на Ланада. Бойните му слонове са непобедими сред равнините, но горите все още са си наши. Тази година той се съюзи с Висшия властелин на Града на Змийската река, който му заема войници. Рана ги изпраща срещу нас. Така че избиваме всеки, който стъпи тук — хора, джуджета, таласъми или змиечовеци.
— Пантатийци! — възкликна Пъг.
— Така ги наричат човеците — каза Туан. — Земята на змиите е някъде на юг, но понякога те идват на север, за да вършат злини. Не им прощаваме. — Обърна се към Томас. — Да ни заробите отново ли дойдохте, древни?
Томас се отърси от унеса си.
— Не, онези дни се стопиха безвъзвратно. Търсим Залите на мъртвите в Града на загиналите богове. Заведете ни.
Туан махна с ръка на воините си.
— Аз ще ви заведа. — И заговори на останалите тигрочовеци на ръмжащ гърлен език. Само след няколко мига те се скриха сред дърветата. Когато си отидоха всички, той рече: — Елате, дълъг път ни чака.
Туан ги поведе през нощния мрак и докато вървяха, Пъг му зададе безчет въпроси. Отначало човекотигърът не изпитваше особена охота да отговаря на магьосника, но Томас му намекна, че трябва да им сътрудничи, и водачът на воините-тигри склони. Народът на тигрите живееше в неголям град източно от мястото, където бе кацнала Риатх. Между драконите и тигрите съществуваше стара омраза, защото крилатите чудовища често нападаха стадата, отглеждани от тигрохората и затова бяха изпратили цял патрул, ако се наложи да я прогонят.
Градът нямаше друго име, известен беше само като Градът на тигрите. Никой човек не бе успял досега да види това място и да оживее, защото човекотигрите безпощадно избиваха всички пришълци. Туан явно мразеше хората и когато го политаха защо, отговори:
— Защото сме тук отпреди човеците. Те ни взеха горите на изток. Ние се съпротивлявахме. Винаги сме били във война.
Колкото до пантатийците, за тях Туан знаеше малко, освен че трябва да ги избиваш на място. Когато Пъг попита как са се появили тигрохората или как Томас ги е освободил, Туан не каза нищо. Тъй като Томас също се умълча, Пъг реши да не пита повече.
Изкачиха обраслите с гъсти гори хълмове под Стълповете небесни и стигнаха до един дълбок проход. Туан спря. От изток вече изсветляваше.
— Тук обитават боговете — рече той. Вдигнаха очи нагоре. Планинските ридове срещаха първите лъчи на слънцето. Бели облаци загръщаха върховете на Стълповете небесни, а под тях се кълбяха сияйни мъгли, отразяващи светлината с бели и сребристи отблясъци.
— Колко са високи тези върхове? — попита Пъг.
— Никой не знае. Никой смъртен не ги е достигал. Пускаме поклонници да минават оттук необезпокоявано, стига да се придържат на юг от пределите ни. Онези, които се качат по тях, не се завръщат. Боговете предпочитат уединението. Елате.
Поведе ги в прохода, спускащ се в дълбока клисура.
— Отвъд този проход клисурата се уширява в широка равна низина в подножието на планините. Там е Градът на Мъртвите богове. Сега всичко е обрасло. В града се намира храмът на изгубените богове. Отвъд него е обителта на мъртвите. Аз по-нататък няма да отида, древни. Вие със спътника ви заклинател може и да оцелеете, но за смъртните това е път, от който няма връщане. Да влезеш в Залите на мъртвите значи да напуснеш завинаги земите на живота.
— Нямаме повече нужда от теб — каза Томас. — Иди си в мир.
— Дано добър да е ловът ви, древни. — И Туан хукна назад с големи подскоци.
Томас и Пъг навлязоха в клисурата.
Крачеха бавно през площада. Пъг си отбелязваше всяко чудо наум. Здания със странни форми — шестоъгълни, петоъгълни, ромбоидни и пирамидални — се издигаха безразборно. Обелиски с невероятна височина, високи, щръкнали нагоре колони от черен мрамор и слонова кост, изписани с непознати за Пъг руни, се извисяваха в четирите ъгъла на площада. Че беше град — беше, но град, на който липсваха пивници или дори най-грубата колиба, в която да може да отседне простосмъртен. Защото в която и посока да тръгнеха, пред тях се издигаха само гробници. И на входа на всяка от тях беше изписано име.
— Кой е построил това? — зачуди се на глас Пъг.
— Боговете — отвърна Томас. Пъг изгледа приятеля си и се увери, че в думите му няма капка шега.
— Възможно ли е това наистина да е вярно? Томас сви рамене.
— Дори за такива като нас някои неща си остават загадка. Все пак някаква сила е вдигнала тези гробници. — Той посочи една от по-големите сгради. — Тази носи името на Изанда. — Томас сякаш потъна в дълбините на спомените. — Когато моят род се надигна срещу боговете, аз останах настрана. — Пъг не пропусна да забележи споменаването на „моя род“; в миналото Томас беше говорил за Ашен-Шугар като за нещо отделно от самия него. Томас продължи: — Боговете тогава бяха нови, тепърва набираха сила, докато валхеру бяхме древни. Беше отмиране на стария ред и налагане на новия. Но боговете бяха могъщи, поне онези, които оцеляха. От стоте, създадени от Ишап, оцеляха само шестнадесет — дванадесетима низши и четирима върховни богове. Другите почиват тук. — Той отново посочи сградата. — Изанда беше Богинята на танца. — Огледа се замислено. — Беше по времето на Войните на хаоса…
Томас млъкна — явно желанието му да говори беше секнало. На друго здание беше изписано името Онанка-Тит. Пъг рече:
— Това какво ти говори? Томас заговори тихо:
— Веселият воин и Обмислящият битката бяха смъртно ранени, но съчетавайки оцелелите си същности останаха отчасти живи, като ново същество, Тит нанка, Двуликия бог на войната. Тук лежат онези техни части, които не оцеляха.
— Всеки път, когато си помисля, че съм видял ненадминато чудо… то ме потиска — тихо отбеляза Пъг. — Но как е възможно безсмъртни да умрат, Томас?
Томас отвърна, без да го поглежда.
— Нищо не е вечно, Пъг. — После извърна лице към него и Пъг забеляза странен блясък в очите му, сякаш Томас се готвеше за битка. — Нищо. Безсмъртие, сила, власт, всичко това са илюзии. Не разбираш ли? Ние сме просто жалки пионки в една непонятна за нас игра.
Очите на Пъг обходиха древния град с причудливите сгради, наполовина обрасли с лиани.
— Това най-много ме потиска.
— Трябва да намерим онзи, който може би разбира играта. Макрос. — Той посочи една гигантска постройка, пред която всички наоколо изглеждаха нищожни. Над входа й бяха всечени четири имена: Сариг, Друсала, Еортис и Водар-Хоспур. — Паметникът на изгубените богове. — Томас започна да сочи имената едно по едно. — Изгубеният Бог на магията, който, смята се, е скрил своите тайни, когато е изчезнал. Навярно тъкмо поради това на този свят само Низшият път е останал достъпен за хората. Друсала, Богинята на изцеряването, чийто паднал жезъл бил вдигнат от Сунг, която ни закриля до деня, в който сестра й ще се върне. Еортис, старецът с делфиновата опашка, истинският Бог на морето. Сега Килиан наглежда неговите
