непознато място оттатък планините, за чието естество можеше само да се предполага. Но сега наистина можеха да видят просналите се под нозете им Северни земи — бяха безкрайни. На северозапад просторна равнина тънеше в далечните мъгли на низината, носеща името „Адски тътен“. Малцина поданици на Кралството бяха стъпвали в тези тревисти пространства, и то само със съгласието на номадите, за които Адски тътен беше роден дом. В източния край на Адски тътен се издигаше хълмиста верига, а отвъд нея се простираха земи, невиждани никога от поданик на Кралството. При всеки завой на пътя пред очите им се разкриваше нова, още по-смайваща гледка.
Отказът на грамадния пес да тръгне надолу събуди немалка тревога, но Мартин настоя, че сред хълмовете долу ще имат много по-добро прикритие, отколкото на открития път тук горе. Докато слизаха, на три пъти се натъкнаха на ясни следи, че този път не е съвсем естествен, сякаш някой някога, много отдавна, се бе постарал да свърже разкъсаните му части.
Не за пръв път Роалд отбеляза:
— Онзи ловец е скитосвал доста далече от дома си, това е сигурно.
Намираха се вече поне на стотина мили от мястото, където бяха намерили убития.
— Да, и точно това е странното, защото на звероловците им се е налагало да защитават определен район — каза Бару. — Навярно е бил преследван дълго от онези троли. — Но и той като всички останали разбираше, че подобна гонитба е могла да продължи две-три мили, а не десетки. Не, имаше някаква друга причина звероловецът да се отдалечи толкова много от дома си.
За да убият времето, Арута, Мартин и момчетата се хванаха да понаучат хадатския диалект на Бару за деня, в който щяха да се срещнат с родствениците на господаря на Блутарк. Лаури и Роалд без друго говореха отличен ябонски и имаха повърхностно познание за хадатската реч, така че за тях бе по-лесно. Най-трудно му беше на Джими, но и той почна да съставя прости изречения.
А след това една сутрин Блутарк започна да се спуска с нетърпеливи подскоци по пътеката и да маха с опашка, да джавка и да се върти на място.
— Странно… — промълви Бару.
Кучето обикновено се заковаваше на място и настръхваше, подушеше ли опасност, докато не го нападнат или Бару не му заповядаше да нападне. Бару и Мартин подминаха останалите и хадатът заповяда на песа да продължи напред. Блутарк се понесе стремглаво по завоя между две високи каменни стени и пътят отново пое стръмно надолу.
Взеха завоя и дръпнаха юздите, защото на уширението срещу Блутарк беше застанал друг зверохрът. Двете кучета се подушиха и заразмахваха опашки. Но зад второто куче стоеше мъж в черна кожена броня и със странна желязна маска на лицето. Той ги измери с очи зад вдигнатото „Млатило на Беси“, подпряно на дълъг дървен прът, после им заговори, но задухалият вятър отнесе думите му.
Бару вдигна високо ръце и му извика нещо. Повечето думи останаха непонятни за другите, но дружеският тон беше явен. Изведнъж отгоре паднаха мрежи и заплетоха седмината ездачи. Дузина облечени в кафяви кожени дрехи войници скочиха отгоре им и бързо ги свалиха от конете и ги овързаха като пленен дивеч. Мъжът в черната броня извади пръта от земята, сгъна го и го метна заедно с арбалета на рамо. Приближи се и потупа свойски по врата кучето си и Блутарк.
Чу се тропот на копита и се появиха още войници, този път конници. Един от мъжете в кафяво заговори с тежък акцент на кралска реч:
— Ще дойдете с нас. Не говорете високо, че ще ви запушим устата. Не се опитвайте да бягате, че ще ви убием.
Роалд понечи да каже нещо, но моментално натикаха в устата му парцал и овързаха лицето му, за да го принудят да млъкне. Арута бързо се огледа и само кимна на приятелите си. Качиха грубо пленниците на конете им и овързаха краката им за стремената. После ги поведоха надолу по пътя.
Яздиха така цял ден и цяла нощ. Спираха за малко, колкото конете да починат. Няколко часа след като тръгнаха махнаха парцала от устата на Роалд, за голямо негово облекчение, но беше ясно, че няма да позволят на пленниците си да проговорят.
След съмване видяха, че са преодолели почти половината разстояние между пътя, виещ се по билото, и подножията на северния склон. Подминаха малко стадо добитък с трима бдителни и въоръжени пастири, който им махнаха, и приближиха някакво укрепено със стена селище.
Палисадата беше груба, от натрупани стволове, скрепени с кирпич. Конниците трябваше да минат по тесен насип през рова. От двете страни на насипа от рова стърчаха обгорени колове, на които да се наниже всеки прекатурил се от пътя конник. Роалд се огледа и изхъмка:
— Сигурно си имат страшно мили съседи. Един от пазачите им веднага подкара към него, готов да му запуши отново устата, но водачът им му махна с ръка и го спря. Щом приближиха портата, тя се разтвори и пред очите им се откри втора, вътрешна стена. Заграждения между външната и вътрешната стени нямаше, но пространството между тях бе съвършено пригодено за избиване на щурмуващите, Докато преминаваха, Арута се възхити на простия замисъл. Една съвременна армия лесно щеше да превземе такова укрепление, но с цената на много жертви. Разбойници и таласъми обаче щяха да бъдат отблъснати без усилие.
Щом се озоваха зад стената, Арута се огледа. Селището наброяваше не повече от дузина колиби, всички от кирпич и дърво. Сред вътрешния двор играеха деца със сериозни като на възрастни лица. Бяха облечени с плътни дрехи, а по-големите деца — в кожени ризници. И всички деца имаха ками на коланите си. Дори старците наоколо бяха въоръжени, а един от тях куцукаше, подпирайки се на копие вместо на тояга. Водачът на четата каза:
— Сега може да говорите. Правилата по пътя тук не важат. Каза им го отново на кралска реч. Хората му ги развързаха и им помогнаха да слязат от конете. След това водачът им даде знак да го последват в една от колибите.
Щом влязоха вътре и седнаха, Блутарк, който през цялото време беше тичал до Бару, легна в нозете на хадата, изплези уморено език и задиша тежко.
— Това куче е от рядка порода, от особена важност за народа ни — каза командирът на патрула. — Как сте се сдобили с него?
Арута кимна на Бару да говори.
— Намерихме господаря му убит от троли — отвърна хадатът. — Убихме тролите и кучето реши да тръгне с нас.
Командирът на патрула се замисли, после каза:
— Ако бяхте убили господаря му, това куче щеше или да ви избие, или да загине, опитвайки се да го направи. Така че ви вярвам. Но тази порода е обучена да се подчинява на малцина. Как успя да го подчиниш?
Планинецът изговори една дума и кучето се изправи и ушите му щръкнаха. Каза му нещо друго и кучето легна и се отпусна.
— В селото ми имаше кучета от подобна порода, макар да не бяха толкова големи като това.
Командирът присви очи.
— Кой си ти?
— Аз съм Бару, по прякор Змееубиеца, от рода Ордвинсон, от клана на Железни хълмове. Хадат съм. — Каза го на хадатски, разви дългото си одеяло и показа карираното си вълнено наметало и мечовете.
Командирът кимна и му отговори на език, доста приличащ на речта на Бару, така че хадатът и останалите го разбраха. Разликата между двата езика се изразяваше предимно в ударенията, иначе думите бяха почти същите.
— Доста години са минали, откакто един от хадатските ни родове се е прехвърлил отсам планините, Змееубиецо. И това обяснява много. Но хора от Кралството обикновено идват тук само за да ни носят злини, а напоследък стават все повече. Струва ми се, че вие не сте ренегати, но този въпрос може да се реши само с мъдростта на протектора. — Водачът на патрула стана. — Тази нощ ще починем тук, а утре тръгваме. Ще ви донесат храна. В оня ъгъл има ведро за ходене по нужда. Не излизайте от тази колиба. Ако някой се опита, ще ви вържем; ако се съпротивлявате, ще бъдете убити.
— Къде ще ни водите? — попита го Арута. — Мъжът го погледна през рамо.
— В Арменгар.
