Русият мъж се усмихна.
— На вашите услуги, ваша светлост.
— Едва ли, доколкото си спомням. Вие бяхте сред онези, които отказаха да се закълнат във вярност на Луам.
Русият поклати глава и на лицето му се изписа съжаление.
— Така е.
— И това е част от разказа как се озовахме тук — прекъсна ги Батира. — Сега обаче ме притеснява какво търсите тук вие и дали причината за появата ви представлява заплаха за този град. И така, защо дойдохте на север?
Арута гледаше дьо Батира мълчаливо, с присвити очи. Това, че бе намерил Ги дьо Батира тук, при това да държи този град под свой контрол, го беше смутило безкрайно. Поколеба се дали да отговори на въпроса и как. Важността на мисията — да намерят Мурмандамус — можеше по някакъв начин да се окаже против интересите на Ги. А Арута не можеше да не храни подозрения към всичко, свързано с Ги. Ги съвсем открито беше заговорничил да си присвои трона и за малко не бе предизвикал гражданска война. Бащата на Анита беше умрял по негова заповед. Дьо Батира олицетворяваше всичко, което Арута бе научен да мрази. Беше истински източен владетел — хитър, лукав и твърде опитен в подмолните интриги. Колкото до Севини, за него Арута знаеше малко, освен че го смятаха за един от най-способните управители на Изтока, но той си бе останал васал на Ги, както винаги. И макар принцът да обичаше Амос и да му вярваше, миналото на Траск все пак беше пиратско и бившият корсар едва ли държеше много на законността. Да, основанията да прояви предпазливост бяха повече от достатъчни.
Мартин погледна Арута. Погледнато отстрани, поведението на принца изглеждаше грубо и оскърбително, но така беше само в очите на другите в стаята. Мартин разбираше, че брат му се бори с неочаквания потрес, който преживяваше от тази среща, и с желанието си да не допусне нищо да попречи на мисията им — да намерят и да убият Мурмандамус. Забеляза и че Амос и Арманд са еднакво притеснени от липсата на бърз отговор от страна на Арута.
След като отговорът така и не последва, Ги удари ядосано по тежката маса.
— Не си играй с търпението ми, Арута. — Ги вдигна пръст. — В този град ти не си принц. В Арменгар командва само един глас и този глас е моят! — Отпусна се в стола си с почервеняло под черната превръзка лице и каза с по-мек тон: — Не исках… да те нагрубя. Просто умът ми е натежал от други неща. — Потъна в мълчание и ги загледа замислено, после промълви: — Представа нямам какво търсиш тук, Арута, но или някаква невъобразима странност е продиктувала решението ти да тръгнеш насам, или не си прихванал и една троха от онова, на което баща ти е трябвало да те научи. Принцът на Крондор, с двама от най- могъщите херцози на Кралството, Саладор и Крудий, да тръгнат към Северните земи в компанията на един наемник, един хадатски планинец и две хлапета! Или съвсем си си изгубил ума, или е някакъв непостижим до гениалност за мен ход.
Арута запази мълчание, но Мартин проговори:
— Доста неща се промениха откакто напуснахте Кралството, Ги.
Ги помълча, после каза:
— Струва ми се, че в това се крие история, която трябва да чуя на всяка цена. Помощ не мога да ви обещая, но допускам, че целите ни могат да се окажат съвместими. — Обърна се към Амос. — Намери им по-удобно жилище и ги нахрани. — После каза на Арута: — Ще ви дам време до заранта. Но като седнем да поговорим отново, недей повече да изпитващ търпението ми. Трябва да разбера какво ви е довело тук. Жизненоважно е. Можете да ме потърсите и преди да е съмнало, ако решите да говорите.
И махна на Амос да ги изведе. Арута и Мартин последваха моряка в коридора и щом вратата се затвори, Амос спря, изгледа ги продължително и изръмжа:
— За умни момчета като вас, току-що отлично показахте какво значи да се държиш като идиот.
Амос обърса устата си с опакото на ръката, оригна се и лапна още един резен хляб и парче сирене.
— И какво после?
— После — отвърна Мартин, — като се върнахме, Арута се врече на Анита само след час, а скоро след това и Карлайн се венча за Лаури.
— Ха! Помниш ли онази нощ на кораба? Когато ми каза, че брат ти се е хванал на въдицата и че няма никакъв шанс да се измъкне.
Арута се усмихна. Седяха около голяма кошница с храна и буре с ейл в една просторна стая в жилището, което им бяха отредили. Слуги нямаше — храната бе донесена от войници — и се обслужваха сами. Бару чешеше разсеяно Блутарк зад ушите, а кучето гризеше един кокал. Това, че зверохрътът бе предпочел да остане с хадата, изглежда, не бе притеснило никого.
— Амос, бъбрим си вече от половин час — каза Арута. — Няма ли да ни кажеш все пак какво става? И как, в името на небесата, си се озовал тук?
Амос се огледа.
— Това, което става, е, че вие сте пленници, повече или по-малко, и такива ще си останете, докато Едноокия не реши друго. Впрочем виждал съм доста килии и мога да кажа, че тази е най-хубавата от всички, на които съм попадал. — Размаха широко ръка да обхване просторната уютна стая. — Ако сте решили да стоите в затвор, този си е много добър. — Очите на стария морски вълк се присвиха. — Но никога не забравяй, че все пак си е затвор, момчето ми. Виж, Арута. Двамата с Мартин ви познавам от доста време и знам едно-друго за вас. Не помня да сте се държали някога толкова недоверчиво и предполагам, че нещо през последните две години ви е накарало да опнете платната по този вятър. Но тук човек е длъжен да живее, да диша и да се храни с доверие, иначе загива. Ясен ли съм?
— Не — отвърна принцът. — Какво всъщност искаш да ми кажеш?
Амос се замисли, след което каза:
— Хората в този град са заобиколени отвсякъде само с врагове. Доверието към съседа тук е начин на живот, ако искаш да оцелееш. — Замълча отново да претегли думите си. — Вижте, ще ви разкажа как се озовах тук и тогава може би ще разберете.
Амос се отпусна на стола си, наля си нова халба ейл и подхвана разказа си.
— Значи последния път, когато ви видях вас двамата, тъкмо тръгвах от залива с кораба на брат ви. — Мартин и Арута се усмихнаха. — Та ако си спомняте, по същото време всички в града търсеха Ги. Но не го намерихте, защото се беше скрил там, където на никой не можеше да му хрумне да го потърси.
Очите на Мартин се разшириха от удивление — проява на несдържаност, съвсем неприсъща за него.
— На кралския кораб!
— Когато чува, че крал Родрик е провъзгласил за свой наследник Луам, Ги бяга от Крондор в Риланон. Надявал се е част от плановете му да оцелеят, когато съветът на лордовете се събере да ратифицира предаването на властта. Докато Луам пристигне в Риланон, вече се бяха събрали достатъчно източни лордове, за да може Ги да прецени какво е положението в страната. Беше ясно, че Луам ще стане крал — всичко това беше преди някой да е разбрал за теб, Мартин — така че Ги се беше примирил да бъде съден за измяна. След това, на заранта преди коронацията, се разчу, че законните права на Мартин са възстановени, и Ги изчака да види какво ще стане следобед.
— Изчакал е, за да се възползва от момента — подхвърли Арута.
— Не бързай да съдиш — сряза го Амос, след което продължи по-меко: — Тревожела го възможността от гражданска война и ако тя избухнеше, щял да се бие. Но докато чакал да разбере какво ще стане, знаел, че хората на Калдрик душат навсякъде. На няколко пъти успял да им се отскубне на косъм. Все още имал приятели в столицата и някои от тях го качили скришом на борда на „Кралска лястовица“ — по дяволите, биваше си го това корабче — тъкмо когато жреците на Йшап приближаваха двореца, за да започне коронацията. Тъй или иначе, когато… взех на заем кораба, разбрахме, че имаме на борда си пътници.
— И значи, готов бях да изхвърля Ги и Арманд през борда или да се върна веднага и да ви ги връча в ръцете — продължи Амос, — но Ги се оказа доста убедителен, мошеникът му с мошеник, тъй че се съгласих да го откарам до Батира, естествено срещу добра цена.
— За да може оттам да заговорничи срещу Луам? — възкликна невярващо Арута.
— По дяволите, момче! — изрева Амос. — Само две пикливи години те оставих без надзор и ето че си
