— А вижте и тези троли — добави Роалд.
— Въоръжени и с ризници — добави Арута.
— Планински троли — поясни Бару. — По-умни, коварни и по-свирепи са от братовчедите си по низините. Ония са почти зверове.
Докато тези тук са опасни противници. Мурмандамус ги е привлякъл за съюзници.
— Но този човек? — рече Арута и посочи трупа на земята. Бару сви рамене.
— Не мога да кажа кой е. Но какъв е мога да предположа. — Изгледа песа, който клечеше кротко и бе примижал от удоволствие и продължи да го чеше зад ушите. — Това куче е като тези, дето се гледат по нашите села, само че е по-голямо. Нашите кучета са потомци на неговата порода, невиждана в Ябон от столетия. Това животно го наричат „зверохрът“.
— Преди много векове народът ми е живял в малки пръснати селца из тези планини и хълмовете под тях — продължи хадатът. — Градове не сме имали, правели сме си сборове два пъти в годината. За да пазим стадата от хищници, сме гледали тия зверохръти. Господарят му е бил звероловец. Кучетата се отглеждали до такъв ръст, за да държат настрана дори пещерните мечки. — Той посочи гънките кожа около очите на животното. — Като забие зъби във врата на врага си, тези гънки пазят очите му от кръвта. И като захапе, не пуска, докато врагът му не умре или господарят му не му заповяда. Този нашийник с шиповете го пази някой по-голям хищник да не го захапе за врата.
Лаури го погледна смаян.
— По-голям ли? Та това нещо е колкото теле! Бару се усмихна.
— Използвали са ги да ловят виверни.
— Какво е това виверн? — попита Локи.
— Една порода малки глупави дракони — само двайсетина стъпки високи — отвърна Джими. Локи погледна другите да види дали Джими не се шегува, но Бару му кимна, че е истина.
— Значи този човек е бил господарят му? — попита Мартин.
— Най-вероятно — каза Бару. — Вижте кожената му броня и качулката. Във вързопа му ще намерите и желязна маска с кожени връзки. Баща ми имаше такава, спомен от миналото, предаван на потомците. — Огледа се и забеляза нещо между труповете на тролите. — Я някой да вземе ей онова.
Локлир притича и се върна с един гигантски арбалет. Връчи го на Мартин и херцогът подсвирна.
— Виж ти каква проклетия!
— Два пъти по-голям е от най-тежкия арбалет, който съм виждал — отбеляза Роалд.
— Викат му „Млатилото на Беси“. Защо са го нарекли на Беси и кой е този Беси, не се знае, но си е истинско млатило — каза Бару. — Моите хора си наемали зверолов във всяко село, да пази стадата от лъвове, пещерни мечки, грифони и други хищници. Когато Кралството стигнало до Ябон и вашите благородници вдигнали градове и замъци, и патрулите тръгнали да усмиряват околните краища, нуждата от звероловци намаляла и те зачезнали. По същата причина зверохрътите станали по-малки, почнали да ги гледат като домашни любимци и да ги използват за лов на по-дребна плячка.
Мартин остави тежкия арбалет на земята и огледа една стрела, която извади от колчана на бедрото на мъртвия. Беше със стоманено острие и два пъти по-дълга от обикновените.
— Това, като го гледам, може да пробие крепостна стена. Бару се усмихна.
— Чак толкова едва ли, но може да отвори рана колкото юмрука ти през люспите на един виверн. Може и да не го убие, но ще го накара да си помисли дали втори път да напада стадо.
— Но ти каза, че вече нямало звероловци? — рече Арута. Бару потупа кучето по врата и се изправи.
— Така поне се смяташе. Но ето че тук лежи един. — Хадатът замълча, — Когато Кралството стигнало до Ябон, сме били просто съюз на кланове и сме имали различия по отношение на хората ви. Някои посрещнали радушно предците ви, други — не. Повечето от нас, хадатите, сме се придържали към старите си обичаи, живеели сме по планинските хълмове и сме гледали стада и добитък, Но онези в градовете бързо били погълнати от вашите съотечественици, които прииждали все повече и повече, и сега почти няма разлика между хората от град Ябон и тези от Кралството. Лаури и Роалд са от такова потекло. Така Ябон станал част от Кралството.
— Но една част отхвърлили Кралството и съпротивата им довела до открита война — продължи Бару. — Вашите войници били безчет и скоро бунтът бил потушен. Но е останала една легенда, на която мнозина не вярват: че част от сънародниците ми избрали нито да се преклонят пред Кралството, нито да се бият. Предпочели да избягат, да заминат на север и да си вдигнат нови домове, извън властта на Кралството.
Мартин погледна грамадното псе.
— Значи тази легенда може да е истина.
— Така изглежда — отвърна Бару. — Струва ми се, че някъде тук ще намеря свои далечни родственици.
Арута замислено погледна кучето и каза: — И може би и съюзници. Тези троли бяха слуги на Мурмандамус, разбира се, а този човек е бил техен противник.
— А врагът на нашия враг е наш съюзник — промълви Роалд.
Бару поклати глава.
— Не забравяйте все пак, че тези хора са избягали от Кралството, Едва ли ще изпитат тепърва особена обич към вас, принце. Може да стане така, че да заменим една неприятност с друга. — Последното го добави с кисела усмивка.
— Нямаме друг избор — каза Арута, — Докато не разберем какво ни чака зад тези планини, ще трябва да се осланяме на всяка помощ, която можем да намерим, — Замълча, докато покрият с камъни тялото на убития звероловец. Грамадният пес търпеливо ги чакаше да свършат, а после положи глава на гроба на господаря си.
— Ще го оставим ли? — попита Роалд.
— Не — отвърна Бару. Заговори отново на странния език и песът неохотно се изправи и застана до него, — Езикът, който използваме, за да командваме кучетата си, изглежда, си е останал същият, щом се подчинява.
— Как да продължим тогава? — попита Арута.
— Предпазливо, но според мен ще е най-добре да го оставим да ни води — отвърна планинецът и посочи песа. Изрече една дума и ушите на зверохръта щръкнаха и той се затича по пътеката, после спря да ги изчака да го последват.
Качиха се бързо на конете и Арута попита:
— Какво му каза?
— Казах му: „Вкъщи“ — отвърна Бару. — Ще ни отведе при хората си.
Глава 9
Пленници
Вятърът зави.
Конниците придърпаха плътно наметалата си. Бяха следвали зверохръта повече от седмица. Два дни след като намериха кучето, бяха прекосили билото на Великите северни планини. Сега се придвижваха по тесен път малко под високия рид, минаващ на североизток.
Кучето, изглежда, бе приело малко по малко Бару за свой господар, защото се подчиняваше на всяка команда на планинеца, без да обръща никакво внимание на приказките на останалите. Бару го беше нарекъл Блутарк, което според него на древния език на хадатите означаваше „наново срещнат стар приятел“ или „завърнал се от дълъг път“. Арута се надяваше, че това е добра поличба и че тези, които са го отгледали, ще изпитат същото към спътниците му.
На два пъти грамадният пес се бе оказал от полза, давайки им знак за опасностите по пътя. Можеше да надуши дори онова, което ловджийските очи на Бару и Мартин пропускаха. И двата пъти бяха изненадани от таласъми, вдигнали стан край пътя. Ясно беше, че Мурмандамус контролира подстъпа към Северните земи.
Пътят бе завил на югоизток от Инклиндел, след това възви на изток покрай северната страна на планинските ридове. В далечината вече се виждаха просторите на Северните земи и пътниците се загледаха удивени. За повечето хора от Кралството „Северните земи“ беше просто едно удобно име за онова
