нищо. Взе сабята си от пода и тихо излезе от стаята.
Босите му крака стъпваха безшумно по коридора. На площадката пред стълбата имаше прозорец към входа на хана. Джими надникна през него и видя в сумрака няколко фигури, прокрадващи се покрай дърветата оттатък пътя. Бързо прецени, че щом се придвижват така крадешком в тъмното, едва ли са свестни хора.
Забърза надолу по стъпалата и установи, че вратата не е заключена. Това го озадачи, защото беше почти сигурен, че беше заключена, когато се качиха да лягат. После се сети за другия гост в хана. Извърна се рязко и видя, че го няма в гостилницата.
Пристъпи тихо до един от прозорците, надникна и… не видя нищо. Измъкна се безшумно през открехнатата врата и се прилепи до фасадата на сградата, разчитайки, че тъмнината ще го прикрие.
След което тръгна бързо към мястото, където бе видял някой да се движи.
Способността му да стъпва безшумно се затрудни от това, че трябваше да върви сред гората в нощта. Макар и да бе привикнал донякъде с такава среда от пътешествието си с Арута до Морелайн, все пак беше градско момче. Затова се принуди да тръгне бавно. После чу гласове, тръгна много предпазливо към тях и видя смътна светлина.
След още няколко крачки видя на една малка поляна половин дузина фигури. Мъжът с кафявото наметало с покрития с кожа щит говореше с една фигура, облечена в черна броня. Джими рязко си пое дъх, Беше Черен кръвник! Още четирима моредели стояха отстрани, трима в сивите наметала на горските кланове и един в панталоните и жилетката на планинските кланове. Мъжът в кафявото тъкмо казваше:
— … нищо, ти казвам. Приличат на разбойници, с един трубадур с тях, но…
Черният кръвник го прекъсна. Гласът му беше дълбок, идещ сякаш някъде отдалече и изпълнен със странно хриптене. И беше някак притеснително познат на Джими.
— Не ти се плаща да мислиш, човеко. Плаща ти се да служиш. — Последното го подчерта с едно ръгване с пръст в гърдите на събеседника си, — Постарай се да остана доволен от работата ти и ще си запазим отношенията добри. Ако не остана доволен, ще си понесеш последствията. — Мъжът с кафявото наметало не приличаше на човек, когото ще изплашат лесно, изглеждаше корав войник, но само кимна мълчаливо и Джими го разбра, защото беше оправдано да се поизплаши от Черните кръвници. Слугите на Мурмандамус му служеха дори мъртви.
— С тях, викаш, имало един певец и едно момче? Джими преглътна.
Мъжът отметна кафявото си наметало, разкривайки черна плетена ризница, и рече:
— Момчетата са две, макар че на ръст са почти като мъже. Горе-долу на един ръст, макар че косите им са с различен цвят. Приличат си донякъде, като да са братя.
— В Морелайн имаше едно момче, не две… Кажи ми, има ли и един хадат с тях?
Мъжът сви рамене.
— Да, макар че хадати има навсякъде. Тук е Ябон все пак.
— Този трябва да е от северозапад, от земите на Небесното езеро. — Замълчаха и дълго време се чуваше само тежкото дишане изпод шлема, сякаш моределът бе потънал в размисъл или пък говореше с някой от останалите. После Черният кръвник удари с пестник в шепата си. — Може да са те. Има ли с тях и един, хитър такъв, тънък, с дълга до раменете коса, пъргав и гладко обръснат?
Мъжът поклати глава.
— Има един гладко обръснат, но той е едър, и един слаб, но той е с къса коса и е брадат: Кой ли ще е той според теб?
— Това не е твоя работа — отвърна Кръвникът. Джими премести тежестта си на другия крак. Беше разбрал вече, че Черният кръвник се опитва да свърже тази банда „наемници“ с групата, извършила набега над Морелайн за сребротръна преди година. После моределът каза: — Ще изчакаме. Преди два дни до нас стигна вестта, че Господарят на Запада е умрял, но не съм толкова глупав да смятам, че един човек е умрял, докато не стисна сърцето му в шепата си. Може и нищо да не е. Един елф да имаше с тях, щях да изпепеля този хан до основи още тази нощ, но не мога да съм сигурен. Все пак отваряй си ушите. Може спътниците му да са се върнали, за да отмъстят за него.
— Седем души, от които две момчета. Какво толкова може да направят?
Моределът пренебрегна въпроса му.
— Върни се в хана и наблюдавай, Морган Кроуи. Плаща ти се добре и бързо за подчинение, не за въпроси. Ако тези в хана си тръгнат, проследи ги на прилично разстояние. Ако се задържат по пътя за Тир- Сог до пладне, върни се в хана и чакай. Ако преди това свърнат на север, ще трябва да ме известиш. Върни се тук утре вечер и ми кажи накъде са тръгнали. Но не се мотай, защото Сегерсен е повел бандата си на север и ако не си получи платата, ще си върне хората. Хората му ми трябват. Златото в безопасност ли е?
— Винаги е с мен.
— Добре. Хайде върви. — За миг Черният кръвник се разтресе, после се олюля и за малко да се срине на тревата, но след това се изправи и каза със съвсем различен глас: — Прави каквото ти заповядва господарят ти, човеко. — След което се обърна и си тръгна към леса. Само след миг поляната се опразни.
Джими зяпна. Чак сега разбра. Чувал беше първия глас преди, в двореца, когато немрящият моредел се бе опитал да убие Арута, и още веднъж в мазетата на „Дома на върбите“, когато бяха избили Козодоите в бърлогата им в Крондор. Морган Кроуи беше говорил не с Черния кръвник, а по-скоро чрез него. И Джими вече не се съмняваше с кого. Със самия Мурмандамус!
Стъписването на Джими го бе забавило и той изведнъж осъзна, че не може да се върне в хана преди Кроуи, който вече бе тръгнал.
Когато стигна до пътя, Джими за миг зърна червеникавата светлина от огнището в гостната — Кроуи тъкмо затваряше вратата на хана. После момчето чу изщракването на мандалото.
Джими заобиколи предпазливо, докато не се озова под прозореца на стаята си. Притича бързо и се закатери по стената. Измъкна връвта с тънката кукичка от туниката си и бързо повдигна резето на прозореца. Дръпна го навън и се прехвърли през перваза.
Върховете на две саби го боцнаха в гърдите и той спря. Лаури и Роалд отпуснаха оръжията си едновременно, щом видяха кой е. Локлир също бе извадил сабята си и пазеше вратата.
— Това пък какво беше? Нов начин да умреш ли търсиш: да те намушкат приятелите ти? — сгълча го Роалд.
— Какво е това в ръката ти? — посочи Лаури връвта с куката. — Мислех, че си ги зарязал вече тези работи.
— Спокойно — отвърна момчето, прибра връвта и добави шепнешком: — И ти не си трубадур вече от близо година, но още мъкнеш с теб тази лютня, където и да тръгнеш. Сега ме чуйте. Изпаднали сме в беда. Онзи тип в гостилницата работи за Мурмандамус.
Лаури и Роалд се спогледаха и Лаури рече:
— Най-добре го кажи на Арута.
— Е, поне знаем, че вестта за смъртта ми е стигнала до тях — каза Арута. — И освен това знаем, че Мурмандамус не е сигурен, въпреки цялото ни представление в Крондор. — Всички се бяха събрали в стаята на Арута и си говореха тихо в тъмното.
— Все пак — рече Бару — той действа по предположението, че си мъртъв, докато не се окаже обратното, въпреки съмненията, които може да има.
— Не може да разчита безкрайно на съюза си с Братството — каза Лаури. — Скоро трябва да предприеме някакъв ход, иначе всичко ще се разпадне.
— Ако продължим още един ден към Тир-Сог, ще ни оставят на мира — каза Джими.
— Да — прошепна Роалд. — Но остава въпросът със Сегерсен.
— Той пък кой е? — попита Мартин.
— Наемнически пълководец — отвърна Роалд. — Но от особен вид. Никога не води голяма част. Не повече от стотина души, понякога и под петдесет. Но преди всичко наема специалисти по взривове, подривна дейност и инженерни части. Подбира най-добрите в занаята. Специалността му е да събаря стени или да ги вдига, зависи кой му плаща. Виждал съм работата му. Той помогна на барон Кросуейт в
