С пиенето взеха полека-лека да свалят пътното си снаряжение, да оставят настрана шлемовете и оръжията и да се отпускат в спокойната и тиха атмосфера на гостилницата. Джефри не спираше да им носи ейл и след известно време отрупа масата им с чудесна храна — сирене, топла зеленчукова яхния и хляб. Заговориха за дребни неща и Джефри им преразказа разни случки, чути от отбиващите се тук пътници. Докато се хранеха, Лаури подхвърли:
— Тази нощ тук като че ли е спокойно, Джефри.
— Да, освен вас имам само още един гост — отвърна ханджията и посочи мъжа, седнал в отсрещния ъгъл. Всички се извърнаха като един, изненадани как не го бяха забелязали през цялото време.
Непознатият изглеждаше безразличен към новодошлите. Беше човек с простовата външност, някъде на средна възраст, незабележим с нищо. Носеше тежко кафяво наметало, скриващо плетената или кожена ризница, която можеше да крие под него. На масата му лежеше щит, покрит с кожен калъф най-вероятно за да не се вижда гербът. Арута изпита любопитство, тъй като само лишен от наследство човек или някой тръгнал на свят подвиг можеше да реши да тръгне така по широкия свят, прикривайки герба си… стига да беше от свестните хора, добави наум принцът. А на глас попита Джефри:
— Кой е той?
— Знам ли? Кроуи му викат. От два дни е тук, дойде веднага след като си отидоха джуджетата. Тих един такъв. Все си мълчи. Но си плаща сметката и не ми създава главоболия.
Ханджията отиде в кухнята, а Джими се наведе през масата уж да се пресегне за нещо и прошепна:
— Тих е, само дето напъва ухо да чуе какво ще кажем. Дръжте си езиците, а аз ще го наглеждам това приятелче.
Джефри се върна и попита:
— Е, та накъде сте се запътили с твоите приятели, Лаури?
— За Тир-Сог — отговори Арута.
На Джими му се стори, че по лицето на самотника в другия край на гостилницата пробяга тръпка на любопитство, но не можеше да е сигурен. Човекът изглеждаше съсредоточен над яденето си.
Джефри плесна Лаури по рамото.
— И няма да се отбиеш да си видиш близките, така ли? Лаури поклати глава.
— Едва ли. Толкова години минаха. Толкова сме различни вече. — Всички освен Бару и Локлир знаеха, че е изгонен от родния си дом от баща си. Като момче Лаури седеше оказал калпав в земеделието, интересуваха го повече блянове и песни. При толкова много гърла за хранене, баща му го беше изхвърлил на улицата да се оправя сам, още на тринадесет години.
— Баща ти идва тук преди две, не, почти преди три години беше — каза ханджията. — Малко преди края на войната. С още неколцина селяни караха керван със зърно за армията при Ламът. — Вгледа се втренчено в лицето на Лаури. — И знаеш ли какво каза за тебе?
На лицето на бившия трубадур се изписа странно, неразгадаемо за мъжете около масата изражение.
— Споменах, че от доста години не си се вясвал насам, и той рече; „Хм, ми то май и двамата извадихме късмет. Този непрокопсаник и на мен не ми е досаждал от години.“
Лаури избухна в смях. Роалд също се засмя.
— Такъв си е баща ми. Надявам се, че старият негодник е добре.
— Така ми се струва — отвърна Джефри. — С братята ти като че ли се оправят добре. Стига да мога, ще му пратя вест, че си се отбивал. Последния път, когато чухме нещо за теб, беше отпрашил нанякъде с войската, беше преди пет-шест години. Сега откъде идвате?
Лаури хвърли поглед към Арута. И двамата си мислеха едно и също. Саладор беше далечен източен двор и до границата все още не бе стигнала вестта, че човек от Тир-Сог сега е станал там херцог, женен за сестрата на краля. И двамата се успокоиха.
Арута се постара да отвърне небрежно.
— А, мотаем се тук-там. Напоследък бяхме в Ябон.
Джефри седна до масата, забарабани с пръсти по нея и рече:
— Май ще е най-добре да изчакате Амброс да мине оттук. Той ще е тръгнал за Тир-Сог. Сигурен съм, че може да си позволи да наеме още няколко охранници. По тукашните пътища най-добре се пътува с голяма дружина.
— Неприятности ли? — попита Лаури.
— Както винаги, но напоследък са повече. Вече от няколко седмици се разправят какви ли не страхотии за таласъми и за разбойници, дето безпокоят пътниците. Не че е нещо ново, но май взе да става по-често от обикновено, а и странното е, че за тия таласъми и разбойници все приказват, че били тръгнали на север. — Ханджията замълча за момент. — А и има една работа, дето я разправяха джуджетата, когато пристигнаха. Виж, това си е цяло чудо.
Лаури се престори на незаинтересован.
— Остави ги джуджетата. Те си падат по странните работи.
— Ама това наистина си беше странно, Лаури. Джуджетата казаха, че видели следите на някакви Тъмни братя и нали са джуджета, взели че ги догонили, за да ги изтрепят. И значи настигнали тия Тъмни братя и взели, че млатнали един, убили го де, или поне така си помислили. Ама той, видиш ли, не умрял кротко като хората. Де да знам, може би младоците им с младоци искаха само да подхлъзнат един дърт ханджия, ама разправяха, че го млатнали оня ми ти Брат с една секира, и какво мислиш? Хай да му се не види, секирата му разцепила тиквата на две, но онова ми ти нещо само си прибрало сцепената глава и взело, че се затичало след спътниците си. Джуджетата толкова се стъписали, че се заковали на място и спрели да ги гонят. Ей това е. А другото е, че според джуджетата никога не са срещали банда Тъмни братя, толкова решени на всяка цена да бягат, сякаш трябвало на всяка цена да стигнат някъде и не могат да си губят времето да се бият. Иначе обикновено са много зла пасмина и хич не обичат джуджета, както и всеки друг, който им падне на пътя. — Джефри се усмихна и намигна. — Знам, че възрастните джуджета са сериозни типове и не се гъбаркат, ама тия младите ме пързаляха нещо, струва ми се.
Арута и останалите не реагираха, но всички знаеха, че разказът е верен — и че всичко това означава, че Черните кръвници отново са нахлули в Кралството.
— Сигурно ще е по-добре да изчакаме кервана на този търговец на сребро, но трябва да тръгнем още призори — каза Арута.
— Щом имаш само още един гост, надявам се, че няма да имаме проблеми със стаите — подхвърли Лаури.
— Никакви. — Джефри се наведе над масата и зашепна: — При цялото ми уважение към госта, дето си плаща добросъвестно, но той спи в общата стая. Предложих му отделна стая с намаление, но той отказа. На какво ли не е готов човек, за да си спести някой сребърник. — Джефри се надигна. — Колко стаи?
— Две ще са ни достатъчно — каза Арута.
Ханджията, изглежда, се разочарова, но като знаеше, че на пътниците все не им достигат пари, не се изненада.
— Ще поръчам да отнесат още постелки в стаите.
Докато Арута и спътниците му прибираха багажа си, Джими отново хвърли поглед към самотника. Като че ли беше насочил цялото си внимание в чашата вино и в нищо друго. Джефри донесе няколко свещи, запали ги от огнището и после ги поведе по стълбището нагоре към стаите.
Нещо разбуди Джими. Сетивата на бившия крадец бяха някак по-настроени към смътните промени в нощта, отколкото тези на неговите спътници. Той спеше в едната стая с Локлир, Роалд и Лаури. Арута, Мартин и Бару се бяха настанили в стаята от другата страна на коридорчето, над гостилницата, и тъй като тихият звук, който го беше събудил, бе дошъл отвън, Джими разбра, че не е вдигнал от сън бившия майстор-ловец на Крудий, нито планинеца. Младият скуайър напрегна слуха си. И отново чу звук в нощта — едва доловимо шумолене. Надигна се безшумно от постелята си на пода до Локлир, прекрачи спящите Роалд и Лаури и надникна през прозореца между леглата им.
В тъмнината очите му доловиха смътно движение, сякаш някой или нещо току-що се размърда зад конюшнята. Джими се зачуди дали да не събуди останалите, но реши, че ще е глупаво да вдига тревога за
