съвършени, но и ужасяващи със съвършенството си. Тя оглеждаше прииждащите пред нея редици и очите й се спираха продължително на всяка фигура в челния ред. После посочваше към някоя от стоящите вцепенено фигури и посоченият пристъпваше напред в транс. Повечето фигури просто изчезваха на път към отредената им от богинята неизвестна участ, но понякога се обръщаха и поемаха пътя си обратно към мраморната равнина с катафалките. След неизвестно колко време тя се извърна и изгледа двамата мъже и погледът на Пъг бе прикован от очи като потъмнели въглени, гладко черни, без помен за вътрешна топлина и светлина, очите на самата смърт. И все пак, въпреки страховития й поглед, въпреки лика й, тебеширенобял, фигурата й изглеждаше невероятно изкусителна и пищните й форми неудържимо зовяха за страстна прегръдка. Пъг усети изгарящото желание да се озове в прегръдката на белите й ръце, да се притисне до изкусителната й гръд, но напрегна сили да се отърси от този порив и остана на място. После жената на трона се разсмя и това бе най-смразяващият, най-мъртвешки звук, който Пъг бе чувал.
— Добре дошли във владенията ми, Пъг и Томас. Начинът, по който дойдохте, е необичаен.
Умът на Пъг запрепуска бясно. Всяко слово, изричано от устните на жената на трона, се забиваше в мозъка му като леден клин, носеше смразяваща болка, сякаш самото осъзнаване за съществуването на богинята бе нещо непостижимо за разума му. Със сигурност разбираше, че без неговото обучение и без наследеното от Томас двамата щяха да бъдат надвити, пометени и най-вероятно вече мъртви още от първата изречена от нея дума. И все пак запази хладнокръвие и остана прав на мястото си.
Томас проговори.
— Господарке, ти знаеш нашите нужди.
Фигурата кимна.
— Наистина, и то може би по-добре от самите вас.
— Ще ни кажеш ли тогава онова, което имаме нужда да разберем? Да бъдем тук не ни харесва точно толкова, колкото теб те дразни присъствието ни.
Отново прозвуча смразяващият костите смях. — Ни най-малко не ме дразни присъствието ви, валхеру. Отдавна съм си мечтала да взема едного от твоя род на служба при мен. Но времето и обстоятелствата така и не ми позволиха. А и Пъг рано или късно ще дойде тук, когато му дойде времето. Но когато това се случи, той ще бъде един от тези пред мен и ще чака търпеливо реда си да бъде съден. Всички чакат благоволението ми; някои ще се върнат за още един кръговрат на Колелото, на други ще бъде въздадено последното наказание — забрава, а малцина ще се домогнат до крайния възторг на сливането с Първичната цялост.
— И все пак — продължи тя някак замислено — неговото време все още не е дошло. Не, всички ние трябва да свършим онова, което ни е отредено. Онзи, когото търсите, все още не пребивава тук. От всички, които са живели в царството на смъртните, той по-упорито от всеки друг отказва гостоприемството ми. За да намерите Черния Макрос, ще трябва да потърсите някъде другаде.
Томас се умисли.
— А можем ли поне да разберем къде е той? Владетелката на трона се наведе към тях.
— Има граници, валхеру, дори за онова, което аз мога да си позволя. Напрегнете си малко мозъците над задачата и ще се досетите къде обитава черният чародей. Отговорът може да бъде само един. — Тя извърна тъмния си взор към Пъг. — Защо мълчим, магьосниче? Нищо не си казал досега.
— Просто се чудех, господарке — тихо отговори Пъг. — Все пак, ако ми позволите… — той махна с ръка към хората зад него — има ли радост някаква в това царство?
Владетелката изгледа мълчаливо човешките редици, стоящи тихо пред нея, сякаш въпросът беше съвсем нов за нея. После каза:
— Не, няма радост в царството на смъртта. — Отново изгледа втренчено магьосника. — Но пък разсъди, че тук също така няма и мъка. Сега трябва да се махате, защото бързите могат да пребивават тук само за кратко. А в царството ми има и такива, които ще ви опечалят, ако ги видите. Трябва да си вървите.
Томас кимна, поклони се сдържано и поведе Пъг назад. Забързаха се покрай безкрайните редици, докато сиянието на богинята не се стопи зад тях. Вървяха сякаш с часове. Изведнъж Пъг се спря поразен. Сред хилядите непознати фигури в редицата кротко стоеше млад мъж с кестенява коса с вперен напред поглед. Пъг промълви едва чуто:
— Роланд.
Томас също спря и огледа лицето на приятеля им от Крудий, мъртъв от близо три години. Той изобщо не забеляза двамата си бивши другари.
— Роланд, аз съм Пъг! — тихо извика Пъг. Отново не последва реакция. Пъг извика на мъртвия скуайър името на Тулан и очите му едва доловимо потръпнаха, сякаш Роланд чу да го зове някакъв много далечен глас. Пъг загледа с изопнато от мъка лице как съперникът му за любовта на Карлайн от детските години пристъпи крачка напред в реда на онези, на които предстоеше да получат присъдата си. Умът на Пъг закопня да му каже нещо и накрая извика: — Карлайн е добре, Роланд. Тя е щастлива.
За миг отново не последва реакция, а после съвсем смътно и за много кратко устните на Роланд помръднаха. На Пъг му се стори, че когато направи следващата си крачка, Роланд изглеждаше някак по- блажен. После внезапно усети ръката на Томас на рамото си и силният воин тласна приятеля си напред. Пъг се запъна за миг, но без полза, и след това закрачи с Томас. Малко по-късно Томас го пусна и прошепна тихо.
— Всички те са тук, Пъг. Роланд. Лорд Боррик и неговата лейди Катерин. Мъжете, които загинаха в Зеленото лоно, и онези, чийто живот взе плътеникът в глъбините на Мак Мордайн Кадал. Крал Родрик. Всички, които загинаха във Войната на разлома. Всички са тук. Това имаше предвид Лимс-Крагма, като ни каза, че тук има такива, които могат да ни опечалят, щом ги срещнем.
Пъг кимна. Отново изпита покруса от раздялата с хора, които съдбата му бе отнела завинаги. Насочи отново ума си към целта на странното им пътуване и рече:
— А сега накъде?
— С това, че не ни отговори, Господарката на смъртта ни даде най-ясния отговор. Съществува само едно място, което е извън нейната власт. То представлява една странност извън границите на познатата вселена. Трябва да издирим Вечния град, мястото, което се намира отвъд пределите на времето.
Пъг спря, огледа се и забеляза, че се намират отново сред огромната равнина с лежащите тела, подредени в безкрайни изрядни редици.
— Въпросът тогава е как да го намерим?
Томас се пресегна и покри с длан очите на Пъг, Кършещ костите мраз прониза магьосника, а после той изведнъж усети, че гърдите му ще се пръснат от адски пек, щом вдиша глътка въздух. Зъбите му изтракаха и той се разтърси, и тялото му се загърчи, сви се във възлите на непоносима болка. Размърда се и откри, че лежи на студен мраморен под. Ръката на Томас се беше махнала от очите му и той ги отвори. Лежеше на пода в храма на Четиримата изгубени богове, точно пред входа на тъмната пещера, Томас се надигна на треперещите си крака недалече от него, вдишвайки също като него с мъка и на пресекулки. Пъг забеляза, че лицето на приятеля му е мъртвешки пребледняло и устните му са посинели, Магьосникът огледа дланите си и видя, че ноктите му са посинели. Изправи се и почувства как топлината бавно се връща в крайниците му. Заговори и от устата му излезе сух грак.
— Истина ли беше?
Томас се огледа с нечовешки безизразното си лице.
— От всички смъртни хора на този свят, Пъг, ти най-добре би трябвало да разбираш колко безсмислен е този въпрос. Видяхме каквото видяхме. Дали онова място е било истинско, или само видение в умовете ни, няма никакво значение. Трябва да постъпим според това, което преживяхме, така че да, в този смисъл беше истина.
— А сега?
— Сега трябва да призова Риатх, стига да не е заспала дълбоко — отвърна Томас. — Трябва отново да тръгнем на път през звездите.
Пъг само кимна. Умът му се беше вкочанил и той някак смътно се зачуди какви ли още чудеса ги чакат.
Глава 8
Ябон
