намериш друг начин.
— Съветът може да утвърди един крал — отвърна Ги и вдигна пръст, — но не може да го свали. Търсех начин да взема трона, без да предизвикам гражданска война. Войната с цураните се проточи, а Родрик отказваше да даде на баща ти армиите на Изтока. Нямаше да ги даде дори на мен, а аз бях единственият човек, на когото вярваше. Девет години губеща война, един луд крал и държавата, изтощена до смърт. Всичко това трябваше да свърши, но каквато и подкрепа да имах, оставаха хората като Брукал и твоя баща, които щяха да тръгнат срещу мен. Точно затова исках Анита за жена и теб за заложник в сделката. Готов бях да предложа на Боррик избор.
— Какъв избор?
— Лично аз предпочитах да оставя на Боррик управлението на Запада, да разделим Кралството и всяко от двете владения да тръгне по своя път. Но знаех, че западните лордове няма да го позволят. Затова предложението ми към Боррик беше да му позволя той да посочи наследника след мен, дори това да се окажеше Луам или ти. Щях да провъзглася този, когото той посочеше, за принц на Крондор, и щях да дам гаранции, че ако имам синове, те няма да оспорват короната. Но твоят баща трябваше да ме приеме за крал в Риланон и да ми се закълне във вярност.
Арута изведнъж разбра човека пред себе си. Загърбил бе въпроса за личната си чест, след като бе изгубил първата си любов, но бе запазил една чест над всичко: честта си към Кралството. Беше бил готов на всичко, дори на кралеубийство и на това историята да го заклейми като узурпатор и предател — но замяна на това да отстрани един побъркан крал. В устата на Арута загорча.
— Но със смъртта на Родрик и провъзгласяването на Луам за наследник всичко това стана безсмислено. Не познавам брат ти, но допускам, че притежава качествата на баща ти. Във всеки случай сега Кралството би трябвало да е в по-добри ръце, отколкото когато на трона седна Родрик.
Арута въздъхна.
— Даде ми много поводи за размисъл, Ги. Не мога да одобря основанията ти и методите ти, но отчасти ги разбирам.
— Одобрението ти е без значение. Не се разкайвам за нищо от това, което съм направил, и съм готов да призная, че решението ми да претендирам за трона, пренебрегвайки правата на баща ти за наследството, бе продиктувано донякъде от чувство за мъст. След като не можех да имам майка ти, то и Боррик не можеше да има короната. Но освен егоистичните съображения бях също така твърдо уверен, че ще съм по-добър крал от баща ти. Това, което ми приляга най-добре, е управлението. Но това не значи, че съм изпитвал удоволствие от всичко, което трябваше да направя. Виж, това, което искам, е да ме разбереш. Не е необходимо да ме харесваш, но трябва да ме приемеш такъв, какъвто съм. Това ми е необходимо, за да осигуря бъдещето на Арменгар.
Арута изведнъж изпита неудобство. Споменът за един подобен разговор преди две години нахлу в ума му. После след дълго мълчание, той отрони:
— Не мога да те съдя. Току-що си спомних за един разговор с Луам в бащината ни гробница. Готов бях да видя Мартин мъртъв, но не и да допусна гражданска война. Собствения ми брат… — добави той едва чуто.
— Такива преценки понякога са неизбежни в управлението. — Ги изгледа втренчено Арута. — Как се почувства, когато взе това решение за Мартин?
Арута изпита неприязън, че се налага да го сподели точно с Ги. Помълча, но най-накрая вдигна очи и погледна протектора.
— Мръсно. Почувствах се омърсен.
Ги му протегна ръка.
— Значи разбираш. — Арута бавно пое протегнатата ръка и я стисна. — А сега — по същество.
— Когато пристигнахме тук отначало, Амос, Арманд и аз бяхме болни, ранени и полумъртви от глад — почна Ги. — Тези хора ни изцериха и вдигнаха на крака, макар за тях да бяхме странници от друга земя, без да задават никакви въпроси. Щом се оправихме, доброволно пожелахме да се бием, след това разбрахме, че от всички се очаква да служат безапелационно. Така заехме местата си в гарнизона на града и започнахме полека-лека да опознаваме Арменгар. Протекторът преди Гвинат беше способен командир, както и Гвинат, но и двамата знаеха малко за съвременното бойно изкуство, Все пак държаха Братството и таласъмите под контрол като поддържаха известно равновесие с цената на много кръв.
— Но след това се появи Мурмандамус и нещата се промениха — продължи Ги. — Когато пристигнахме, Братството вече печелеше три от всеки четири битки. Арменгарците губеха, търпяха редовни поражения за пръв път в историята си. Научих ги на съвременно военно дело и сега нищо не може да се случи на двадесет мили около града, без да бъде видяно от съгледвачите ни или от патрулите. Но въпреки това е твърде късно.
— Защо да е късно?
— Дори Мурмандамус да не се канеше да тръгне срещу нас, за да ни съкруши, този народ нямаше да оцелее повече от две поколения. Този град умира. Доколкото мога да преценя, преди две десетилетия в града и околностите му са живеели около петнадесет хиляди души. Преди десет години броят им е бил единадесет — дванадесет хиляди. Сега е около седем хиляди, навярно и по-малко. Непрекъснати военни действия, жени в детеродна възраст загиват в битките, умират деца, когато бъде превзет някой стединг или краал: всичко това води до намаляване на населението, намаляване, което, изглежда, се усилва. Но има и още нещо. Като че ли непрекъснатата война изцежда жизнените сили на тези хора. Въпреки цялата си готовност да се бият, те като че ли стават все по-безразлични към ежедневните неща от живота.
Ги помълча, после погледна принца в очите.
— Културата им се извращава, Арута. Единственото, което им остава, е да се борят и накрая — смъртта. Поезията им се ограничава до саги за герои, а музиката им включва само бойни песни. Забелязал ли си, че в града няма никакви знаци и надписи? За какво са им? Всеки тук знае кой къде живее и работи. Арута, никой в този град не знае да чете и да пише. Те нямат време да се учат. Този народ неизбежно се плъзга надолу към варварството. Дори да го няма Мурмандамус, само след две десетилетия този народ няма да го има. Ще станат като номадите от Адски тътен. И всичко това е заради непрекъснатата война.
— Разбирам защо човек изпитва тук чувство на безсилна обреченост. Какво мога да направя, за да помогна?
— Имаме нужда от отдих. С радост бих предал управлението на този град на Брукал…
— На Вандрос. Брукал се оттегли.
— Добре, на Вандрос. Да включи Арменгар в херцогството на Ябон. Тези хора са избягали от Кралството преди векове. Сега не биха се поколебали да се върнат, стига да заповядам, толкова са се променили. Но дай ми две хиляди души тежка пехота от гарнизоните в Ябон и Тир-Сог и ще удържа града срещу Мурмандамус още една година. Добави още хиляда и двехилядна конница и ще очистя равнината на Исбандия от всякакви таласъми и Тъмни братя. Дай ми армиите на Запада и ще натикам Мурмандамус обратно в Сар-Саргот и ще подпаля града. Тогава ще можем да развием търговия и децата да станат отново деца, а не невръстни воини. Поетите ще съчиняват и художниците ще рисуват. Ще се върнат музиката и танците. И тогава този град може би отново ще се разрасне.
— И ще поискаш да останеш като протектор или граф на Арменгар? — попита Арута, все още непреодолял недоверието си.
— По дяволите! — извика Ги и удари с пестник по масата. — Ако Луам има торба с пирони вместо мозък — да. — После се отпусна в креслото си. — Уморен съм, Арута. Пиян съм и съм уморен. — Загубих единственото нещо, което ценях цял живот, и сега единственото, което ми остана, са нуждите на тези хора. Няма да ги предам, но стига да ги видя спасени…
Арута беше стъписан. Ги беше оголил душата си пред него и това, което виждаше пред себе си сега, беше човек, лишен от воля за живот.
— Мисля, че мога да убедя Луам да се съгласи, стига да разбираш какво ще е отношението му към теб.
— Не ме интересува какво мисли той за мен, Арута. Срещу всичко това, ако пожелае, може да вземе главата ми. — Гласът му отново издаде дълбоката му умора от живота. — Това вече не ме интересува.
— Ще му пратя вест.
Ги се засмя — горчиво и безсилно.
