веднага. А и нямаше начин да избягат от града, дори за толкова надарена личност като Джими. Арута не беше толкова сигурен в последното като Амос, но го премълча.
Арута си даваше ясна сметка, че двамата с Ги трябва скоро да стигнат до някакво съгласие, и донякъде усещаше в какво ще се изрази то, но отлагаше изводите, докато не чуе какво се кани да сподели с него Ги насаме. Принцът оглеждаше съсредоточено протектора. Ги беше изпаднал в мрачно настроение, което по странен начин напомняше на Арута за баща му в миговете, когато помръкваше по същия начин. Ги почти не беше хапнал, но пиеше здраво от близо час.
Арута насочи вниманието си към брат си, който от сутринта се държеше съвсем необичайно. Мартин можеше да мълчи дълго — особеност, обща и за двамата — но откакто бе видял Бриана, направо беше онемял. Тя бе дошла с Амос в жилището на Арута за обяда и оттогава Мартин не беше продумал и десет думи. Но очите му говореха повече от красноречиво и доколкото Арута разбираше от тези неща, Бриана му отвръщаше. Най-малкото тя като че ли се заглеждаше повече в Мартин, отколкото във всичко друго на масата.
Ги също не продумваше почти нищо. Ако майката на Бриана приличаше на нея, Арута можеше да разбере мъката му, тъй като в малкото часове, в които бе имал възможност да наблюдава Бриана, бе могъл да я оцени като изключителна жена. Разбираше също така какво у нея привлича толкова Мартин. Красива не можеше да се нарече, но колкото и различна да беше от любимата му Анита, излъчваше неустоим чар и някаква сурова, властна и магнетична увереност. Липсваше й каквото и да е притворство, държеше се с някаква поразителна и неподправена естественост и тази особеност на нрава й напълно подхождаше за брат му. Умът на Арута, разбира се, беше все така погълнат от тежки размисли, но въпреки това, макар и за малко, това, което усещаше, че става между двамата, го развесели. Явно беше, че Мартин е хлътнал дълбоко.
Вечерята бе малко странна за Арута и Мартин, тъй като в трапезарията на Ги слуги нямаше, както и навсякъде в Арменгар. Като проява на почит храната се носеше в покоите на протектора от войници, но инак той се обслужваше сам, както и гостите му. Амос им бе казал, че повечето вечери двамата с Арманд отнасят използваните прибори и съдове долу в кухнята и ги мият сами. В този град всеки помагаше в работата и никой никому не слугуваше.
Когато приключиха с яденето, Амос каза:
— С Гарет и Арманд смятаме да обиколим по стената. Тази вечер ни спестиха задължението с миенето на съдове, така че ще можем да се представим като добри домакини. Кой желае да се разходи с нас? — Поканата беше обща за всички на масата. Роалд, Лаури и Бару поискаха да тръгнат с тях — хадатът беше най-настоятелен в желанието си да научи повече за далечните си родственици.
Мартин стана и с донякъде геройско за него усилие каза на Бриана:
— Може би командирът ще благоволи да ми покаже града? — Изглеждаше едновременно зарадван и притеснен, когато тя се съгласи.
Арута му кимна да тръгне, давайки му да разбере, че самият той трябва да остане да поговори с Ги и Мартин бързо излезе с Бриана.
В дългия коридор, водещ към подвижната платформа, Мартин спря, за да хвърли поглед към светлините на града. В тъмнината на нощта светеха хиляди мигащи точици.
— Колкото и пъти да мина оттук — промълви Бриана, — гледката не ми омръзва. — Мартин кимна съгласен. — Вашият роден край като Арменгар ли е?
— Крудий ли? — отвърна замислено Мартин, без да я поглежда. — Не. Моят замък е малък в сравнение с тази цитадела, а градчето Крудий е десет пъти по-малко от този град. Нямаме гигантски стени около него, нито хората му са непрекъснато готови за бой. Крудий е мирно място, или поне така изглежда сега. Преди гледах да се задържам извън него колкото може по-дълго, скитах се из горите, за да ловувам и да оставам насаме с мислите си. Или се качвах на най-високата кула на замъка и се заглеждах към залеза над океана.
Това е най-хубавото време на деня. Лете морският бриз охлажда дневния зной и слънцето шари с цветни петна водната шир. А зиме кулите се загръщат в белезникава мъгла и му придават приказен вид. Човек може да види могъщите валма на облаците, прииждащи откъм океана. А още по-великолепни са гръмотевичните бури, с мълниите и оглушителния тътен, сякаш небето оживява. — Мартин я погледна и видя, че се е взряла в лицето му. Изведнъж се усмихна глупаво и леко се изчерви. — Разбъбрих се.
— Амос ми е разказвал за океаните. — Тя килна леко глава, сякаш обмисляше нещо. — Струва ми се толкова странно: толкова вода на едно място.
Мартин се засмя и усети, че напрежението го напуска.
— Странно е, странно и могъщо. Никога не съм обичал корабите, но ми се е налагало да пътувам с тях и след време човек разбира колко красиво може да бъде морето. То е като… — Замълча, защото думите не идваха. — Лаури би трябвало да ви разкаже за всичко това, както и Амос. И двамата имат дар слово, а на мен ми липсва.
Тя положи ръка на рамото му.
— Бих предпочела да го чуя от теб. — После се извърна към прозореца и профилът й се очерта, изсечен от оранжевата светлина на факлата, косата й бе като черна корона сред полусенките. Помълча дълго, след което се обърна към Мартин и попита: — Добър ловец ли си?
Мартин изведнъж се ухили и се почувства като последния глупак.
— Да, много добър. — И двамата разбираха, че фалшива хвалба не съществува, както няма и фалшива скромност. — Ученик съм на елфите и познавам само един човек, който може би е по-добър стрелец с лък от мен.
— Обичам лова, но сега рядко ми остава време за това, след като ме избраха за командир. Сигурно ще можем някой ден да си откраднем малко време и да излезем да подирим плячка. Тук навярно е по-опасно, отколкото в Кралството, защото докато ловуваме, други може би ще преследват нас.
Мартин отвърна хладнокръвно:
— Случвало ми се е да се оправям с моредели. Тя го изгледа в очите.
— Ти си силен мъж, Мартин. — Сложи длан на рамото му и каза: — И освен това ми се струва, че си добър човек. Аз съм Бриана, дъщерята на Гвинат и на Гуртман, от рода на Алвин. — Каза го някак формално, но в думите й се съдържаше и още нещо, сякаш с тях се стремеше да му се разкрие, да се доближи до него.
— Аз съм Мартин, синът на Маргарет… — за пръв път от толкова години си помисли за майка си, хубавото слугинче в двора на херцог Брукал — и на Боррик, от рода на Данис, първия от линията на Кондуин. И ме наричат Мартин Дълголъкия.
Тя вдигна очи към лицето му, сякаш изучаваше с поглед всяка негова черта, а Мартин усети, че гърдите му ще се пръснат от зной. После Бриана се засмя.
— Името ти отива, Мартин Дълголъки. Ти си толкова висок и силен, колкото оръжието ти. Жена имаш ли?
— Не — тихо отвърна Мартин. — Аз… Така и не съм срещнал… Никога не съм се оправял лесно с думите… или с жените. Малко жени съм познавал.
Тя опря пръст на устните му.
— Разбирам те.
Изведнъж Мартин усети, че е в прегръдката му, притиснала глава на гърдите му, без сам да разбере как. Задържа я нежно, сякаш се боеше, че и най-лекото движение може да я накара да се отдръпне и да избяга.
— Не зная как стават нещата във вашето кралство, Мартин, но според Амос вие отбягвате да говорите открито за неща, които в Арменгар се разбират от само себе си. Не знам дали това е едно от тях. Но тази нощ не искам да остана сама. — Отново вдигна очи към лицето му и той прочете в тях и желанието, и страха, и я разбра. Тя промълви тихо, почти нечуто:
— Толкова ли си нежен, колкото си силен, Мартин Дълголъки?
Мартин се взря в лицето й и разбра, че повече думи не са нужни. Задържа я до себе си дълго и мълчаливо, а после тя се отдръпна леко от него, хвана ръката му и го поведе към жилището си.
Арута седеше и мълчаливо гледаше Ги. Протекторът на Арменгар беше потънал в мисли, отпиваше
