— Тук има някаква религиозна работа.
— Но той вече е чул вестта — каза Арута. — Така поне каза през устата на моредела на Морган Кроуи.
Здравото око на Ги се присви.
— Това пък какво е?
Арута му разказа за случката в хана край пътя за Тир-Сог и за инженерните части на Сегерсен.
— Точно това е чакал — каза Ги и удари с длан по масата. — Той разполага с магиите си, но по някаква причина няма да ги използва срещу нас. Без помощта на Сегерсен не би могъл да събори стените ни. — Арута го погледна неразбиращо и Ги поясни: — Ако можеше да срине стените на Арменгар, нямаше да се опитва да наеме Сегерсен. Никой не знае кой е построил тези стени, Арута, но който и да е, притежавал е непостижими в днешно време строителни умения. Виждал съм какви ли не укрепителни съоръжения, но нищо подобно на Арменгар. Инженерите на Сегерсен може и да не успеят да пробият стените, но те са единствените, които изобщо биха имали някакъв шанс.
— Значи след като Сегерсен няма да дойде, имате добър шанс да ги защитите.
— Да, но сме изправени и пред други затруднения. — Ги стана.
— Имаме да обсъдим още неща и можем да продължим по-късно: сега ме чака заседание с градския съвет. Свободни сте да влизате и излизате в рамките на Арменгар, когато си поискате. — Отведе Арута настрани и му каза: — С теб трябва да поговорим насаме. Тази нощ, след вечеря.
Срещата свърши и Бриана, Арманд и Ги си тръгнаха. Амос се приближи към Арута и Мартин: херцогът се беше зазяпал по отиващата си жена.
— Коя е тя, Амос? — попита Мартин.
— Един от добрите командири в града, Мартин. Дъщерята на Гвинат.
— Сега разбирам защо е толкова тъжна — каза херцогът.
— Научила е за смъртта на майка си тази заран. — Амос посочи към града. — Патрулът й беше на запад, по стедингите и краалите, и се върна едва преди няколко часа. — Мартин го изгледа озадачено. — Земеделските общини се наричат „стединги“, а общностите на говедари и овчари — краали. Е, тя все някак ще се справи със загубата на Гвинат. Този, който ме безпокои повече, е Ги.
— Той прикрива скръбта си добре — каза Арута.
Принцът изпитваше противоречиви чувства. Омразата му към Батира, на която беше приучен от баща си от малък, се бореше със съчувствието към скръбта на този човек. Самият той за малко не бе изгубил Анита и докато си мислеше за ориста на Ги, усети отново ехото на преживения ужас и болка. И все пак Ги бе заповядал да затворят бащата на Анита, което го беше убило. И Ги беше изменник. Арута се постара да потисне тези чувства, защото му пречеха. Мартин продължаваше да разпитва Амос за Бриана.
Глава 10
Компромис
Джими сръга Локлир в ребрата. Шляеха се из пазара и се мъчеха да видят малкото, което си заслужаваше да се види в Арменгар. Момчетата на тяхна възраст бяха рядкост, а доколкото се срещаха, всички бяха въоръжени като за предстояща битка. Това, което събуди любопитството на Джими, беше разликата между този пазар и пазарите в Крондор.
— Слушай, обикаляме повече от час, но се кълна, че не видях нито един просяк — рече Джими.
— Логично — сви рамене Локлир. — По думите на Амос доверието е съществено за оцеляването на този град. Няма и крадци, понеже всички трябва да се крепят един на друг, а и все едно — къде ще се скриеш? Не разбирам много от тия неща, но ми се струва, че това е по-скоро гарнизон, отколкото град.
— Тук си прав.
— А просяци няма, понеже властите сигурно се грижат за всички, като във войската.
— Трапезарии и лазарети ли?
— Нещо такова — съгласи се Локлир.
Помотаха се около няколко сергии и Джими прецени стойността на изложените стоки и попита:
— Да забелязваш някакви разкошотии?
Локлир поклати глава. По сергиите се виждаха само хранителни продукти, прости тъкани и кожени изделия, както и оръжия. Всички цени бяха ниски и хората почти не се пазаряха.
След още една-две обиколки Джими седна на стъпалото пред една врата в края на пазара и въздъхна:
— Май взе да ми омръзва.
— А аз май виждам нещо, което не е чак толкова отегчително.
— Какво? — попита Джими.
— Момичета.
Локлир посочи. Сред гъстата гмеж продавачи като горски цветя бяха изникнали две момичета и оглеждаха стоката на една сергия в края на пазара. Изглеждаха горе-долу на годините на двете момчета. Бяха облечени почти еднакво — кожени ботуши, панталони, туники, кожени жилетки, ножове на коланите и саби. Дългите до раменете тъмни коси и на двете бяха прибрани отзад, за да не влизат в очите им. По- високото момиче забеляза, че ги гледат, и каза нещо на приятелката си. Второто момиче изгледа момчетата и двете си зашепнаха нещо, привели глави една до друга, после закрачиха към Джими и Локлир.
— Е? — каза по-високата и сините й очи ги изгледаха открито. Джими се изправи и се изненада, че момичето е високо почти колкото него.
— Какво „е“? — отвърна той на завален арменгарски.
— Гледахте ни.
Джими погледна озадачено Локлир, който също се изправи.
— Нещо нередно ли има в това? — попита Локлир, който говореше езика им малко по-добре от Джими.
Двете момичета се спогледаха и се изкикотиха.
— Не е възпитано.
— Ние сме чужденци — отвърна Локлир. Двете момичета избухнаха в смях.
— Това се вижда. Чухме. Всички в Арменгар знаят за вас. Локлир се изчерви — осъзна, че двамата с Джими отдалече се разпознават по външността си. Второто момиче го огледа с тъмните си очи и каза:
— Там, откъдето идвате, така ли зяпате момичетата?
Локлир изведнъж се ухили и отвърна:
— При всяка възможност.
Сега и четиримата се засмяха. По-височкото каза:
— Аз съм Криста, а това е Бронвин. Служим в Трети отряд. Днес ни пуснаха в отпуск до утре вечер.
Джими нямаше представа какво точно означава номерът на въпросния отряд и колко е важен, но отвърна:
— А аз съм скуайър Джеймс… Джими. Това е скуайър Локлир.
— Локи.
— Вие еднакви имена ли имате? — попита Бронвин.
— „Скуайър“ е титла — поясни Локлир. — Ние сме на служба при принца.
Момичетата се спогледаха озадачено и Криста каза:
— Говорите чуждоземски неща, които не разбираме.
С плавно движение Джими пъхна ръката си под мишницата й и каза:
— Ами добре тогава, защо не ни покажете града, а ние ще ви обясним чуждоземските неща.
Локлир последва примера на приятеля си малко непохватно и не стана ясно кой чия ръка награби — той тази на Бронвин или тя неговата.
Бронвин и Криста се закикотиха и поведоха момчетата по улиците на града.
Мартин похапваше и хвърляше погледи към Бриана, без да престава да слуша разговора около трапезата. Групата на Арута, без двете момчета, седеше около голямата маса с Ги, Амос и Бриана. Още един от командирите на Ги, Гарет, също вечеряше с тях. Липсата на момчетата не беше основание за тревога, както ги увери Амос, защото нищо не можело да им се случи в града, без протекторът да го научи
