за уреждане стар дълг, никой няма да се намеси, влезете ли в двубой, мъж срещу мъж. Ако ти спечелиш, ще ви пуснат да си идете и никой от града няма да вдигне ръка срещу вас. Но достатъчно е само да каже, че сте шпиони, и ще загинете преди да сте се обърнали. Арута, Мартин и аз знаем, че между вас с Ги има пролята кръв, заради баща ти и заради Ерланд. А сега знам отчасти какво стои зад всичко това. Ще оставя на Ги сам след време да реши тази вражда с вас. Но трябва да знаете как се обръща вятърът тук. Вие сте свободни да влизате и да си излизате, стига да не нарушавате закона, или докато Ги не нареди да ви изхвърлят, да ви обесят или каквото е там. Но той носи отговорността. Той гарантира доброто ви поведение, на всички ви. Ако вие предадете града, осъден е на смърт, също като вас. Както вече казах, нравите на тукашните хора са доста странни и могат да са доста сурови. Така че разберете ме добре, като ви казвам: измените ли на доверието на Ги, дори да смятате, че е за доброто на Кралството, тези хора ще ви убият. И не съм сигурен дали дори аз ще се опитам да ги спра.
— Знаеш, че с доверие няма да злоупотребим, Амос — отвърна Мартин.
— Знам, но исках само да разберете колко ми е трудно. Харесвам ви и двамата, свестни момчета сте, и няма да ми хареса да ви срежат гърлата повече, отколкото на вас самите. — С тези думи Амос напусна.
Арута се облегна назад, замислен над това, което им бе разказал Амос, и изведнъж се почувства смъртно уморен. Погледна Мартин и брат му кимна мълчаливо. Нямаше нужда да го обсъждат повече. Арута сам знаеше, че на заранта ще трябва да разкаже цялата история на Ги.
Арута и спътниците му изчакаха, докато платформата се издигне и спре на етажа на заседателната зала на протектора. Поканата да се явят на съвет при Ги беше дошла късно заранта, почти към обед. Повървяха по коридора и спряха. Стражът, дошъл да ги заведе, ги изчака да погледнат през прозореца към панорамата долу. Арменгар се простираше отвъд рова около цитаделата и оттатък откритото пазарище, чак до огромните крепостни стени. Но отвъд стените се виждаше просторна равнина, чезнеща на североизток в далечни мъгли. От двете страни на града високо към небесата се издигаха планински хребети. Откъм запад по тъмносиньото небе се носеха бели кълбести облаци и осветените с кехлибарена светлина зелени треви се губеха под тях в безкрайната шир. Гледката беше невероятна. Джими се озърна и забеляза странното изражение, изписано на лицето на Локлир.
— Какво има?
— Просто си мислех за всичката тази земя — отвърна приятелят му и посочи равнината.
— Какво по-точно? — попита Арута.
— Колко много зърно може да изкара човек от толкова земя.
Мартин зарея поглед към хоризонта.
— Достатъчно, за да се изхрани целият западен дял на Кралството.
— Ти земеделец? — възкликна Джими. Локлир се ухили.
— А според теб с какво се занимава един дребен барон в затънтено място като Края на сушата? Най- вече урежда кавги между съседи фермери или налага данъци над реколтата. Би трябвало да знаеш вече тези неща.
— Хайде, протекторът ви чака — ги подкани стражът.
Щом Арута и спътниците му влязоха, Ги вдигна глава. С него бяха Амос, Двайн, Арманд дьо Севини и една жена. Мартин се закова на място и се взря в нея с нескрита възхита. Арута го докосна по ръката и брат му отново тръгна след него. Арута хвърли поглед към жената и веднага разбра причината за смущението на брат си. Жената на пръв поглед изглеждаше незабележима, но всъщност беше поразителна. Облечена беше в кожено бойно облекло — кафява туника и панталони, — като повечето хора в града, но то не можеше да прикрие стройното й, гъвкаво тяло и уверената й, чак царствена стойка. Косата й бе тъмнокафява, със смайващ сребърен кичур на лявото слепоочие, и беше прибрана отзад на опашка с навита зелена кърпа. А очите й бяха сини. И ако се съдеше по червените кръгове около тези езерносини очи, жената допреди малко беше плакала.
Ги покани с жест Арута и спътниците му да седнат. Арута представи всички поотделно, а Ги на свой ред каза:
— С Амос и Арманд се познавате. А това е Бриана — той посочи жената, — един от моите командири. — Арута кимна и забеляза, че жената се е съвзела от онова, което бе предизвикало плача й, и отвръща на погледа на Мартин.
Арута бързо и лаконично разказа историята си на Ги: започна от връщането си след дългото пътуване с Луам на Изток, после мина през първото нападение на Козодоите, през разкритията в абатството на Сарт и търсенето на сребротръна и стигна до фалшивата си смърт. Завърши с думите:
— Накратко казано, дойдохме, за да убием Мурмандамус.
Ги невярващо поклати глава.
— Братовчеде, планът ви е дързък, но… — Обърна се към Арманд. — Колко свои агенти се опитахме да внедрим в лагера му?
— Шестима.
— Седем — уточни Бриана.
— Но не са били хора от Кралството, нали? — отвърна Джими и извади от джоба на туниката си абаносов козодой на верижка. — И не са носили този талисман, нали?
Ги погледна почти с раздразнение и каза:
— Арманд?
Бившият барон на Гилденхолт отвори едно чекмедже в бюфета и извади от него кесия. Развърза я и изсипа на масата половин дузина талисмани.
— И това го опитахме, скуайър. И да, някои от хората ни бяха от Кралството, защото тук винаги ще се намерят от онези, които са били спасени от арменгарците, когато нападат робските кервани на Братята. Не, тук нещо липсва. Могат по някакъв начин да различават кои са истински разбойници и кои са шпиони.
— Магия някаква най-вероятно — подхвърли Арута.
— Ето това е проблемът, пред който сме изправени — отвърна Ги. — При нас няма заклинатели, нито магьосници, нито жреци. Тук като че ли войната не спира и от всеки се очаква да се сражава, така че никой не може да си позволи свободно време за учене — иначе ще загинат и учителите. Но каквато и да е причината, в няколкото случая, когато Мурмандамус или тази негова „змия“ са взимали нещата в свои ръце, цената, която сме плащали, е била висока. — Той добави замислено: — Макар че неизвестно по каква причина той не изпитва охота да прилага силите си срещу нас, слава на боговете.
Ги се отпусна в креслото си.
— Интересите ни са общи, братовчеде. За да добиеш някаква представа, да ти разкажа за това място. Знаете, че предците на арменгарците са прехвърлили планините, когато Кралството е анексирало Ябон. Тук намерили богата земя, но вече заселена, и тези, които заварили, не погледнали с добро око на пришълците. Бриана, кой е построил този град?
Жената заговори с мек, плътен глас.
— Според легендата боговете заповядали на някаква раса великани да построи града, след което го изоставили. Ние сме го намерили в този му вид и сме го заселили.
— Никой не знае кой е живял тук — каза Ги. — Има още един град, далече на север, Сар-Саргот. Той е двойник на този и е столицата на Мурмандамус.
— Значи, ако ще го търсим, можем да го намерим там — каза Арута.
— И като го намерите, той ще набие главите ви на колове — изсумтя Амос.
— Изправени сме пред други затруднения, Арута — каза Ги. — Миналата година той поведе армия, наброяваща над двадесет хиляди души — толкова, колкото могат да вдигнат армиите на Изтока в мирно време. Стегнахме се за отбрана срещу решителен щурм, но такъв не последва. Сега допускам, че вашият приятел — той посочи Бару — с убийството на пълководеца на Мурмандамус може би е осуетил кампанията му. Но тази година той се върна и е още по-силен. По наша преценка под знамето му вече са се събрали над двадесет и пет хиляди таласъма и Тъмни братя, и всеки ден прииждат нови. Допускам, че когато тръгне в поход, ще поведе над тридесет хиляди.
— Но защо все още не е тръгнал? — попита Арута.
Ги разпери ръце, все едно че чакаше отговора от някой друг.
— Забрави ли, че очаква първо да умреш? — намеси се Джими.
