още по-силни. По друг начин не можеш да ги спреш.
— Никога не съм споделял възхитата на баща ти към магическите неща, Арута, но сега бих дал половината си херцогство — бившото ми херцогство — за един надарен чародей — каза Ги.
Арута се замисли, после каза:
— Нещо тук ме тревожи. Малко разбирам от тези неща, но изглежда, че Мурмандамус, въпреки цялата си мощ, почти не се опитва да ни затрудни. Пъг — един чародей, когото познавам — ми е разказвал за неща, които е правил, и те… те далеч надминават всичко, което видях досега. Струва ми се, че Пъг просто би могъл да отвори портите на крепостта, ако реши.
— Нищо не разбирам от тези работи — призна Ги.
— Възможно е този мръсник просто да не иска армията му да разчита прекалено на самия него. — каза Амос. — Ги и Арута го изгледаха с любопитство и той поясни: — Може да е въпрос на морал.
Ги поклати глава.
— Не знам защо, но ми се струва, че е по-сложно.
Арута се беше загледал към вражеския лагер, където цареше суматоха.
— Каквото и да е, най-вероятно ще го разберем скоро.
— Вече минаха две седмици, откакто брат ти тръгна — каза Амос. — Ако всичко е минало добре, би трябвало днес да е в Камен връх.
— Да, ако всичко е минало добре — каза Арута.
Мартин стоеше, притиснал гръб във влажния гранит. Скърцането на ботуши горе по скалите му подсказваше, че преследвачите търсят следите му. Държеше лъка пред себе си и гледаше скъсаната тетива. Имаше си още една в торбата, но нямаше време да я смени. Ако го откриеха, щеше да захвърли лъка и да извади сабята.
Дишаше бавно и се стараеше да запази спокойствие. И се чудеше дали съдбата е проявила благосклонност към Бару и Лаури. Преди два дни се бяха добрали като че ли до същинските Ябонски хълмове. Никакви следи от преследвачи не бяха забелязали до този ден, но малко след изгрев слънце ги засече един патрул конници на Мурмандамус. Бяха се спасили, като се покатериха по скалите встрани от пътеката, но моределите слязоха от конете и ги подгониха. За лош късмет, Мартин и другите се оказаха от двете страни на пътеката и Лаури и Бару побягнаха на юг, докато Мартин пое на запад. Можеше само да се надява, че ще проявят достатъчно разум да продължат към Ябон, а на да се опитват да се съберат с него. Мартин погледна слънцето и прецени, че остават само още два часа светло. Ако не го пленяха, докато се стъмни, щеше да се измъкне.
Шумът от ботушите заглъхна и Мартин се закатери на прибежки нагоре. Прецени, че е близо до Камен връх, макар никога досега да не беше се изкачвал към него откъм север. Околността му се струваше смътно позната и ако ги нямаше другите тревоги, щеше да е сигурен, че скоро ще намери джуджетата.
И изведнъж пред него изникна моредел. Без да се колебае, Мартин замахна с лъка и го цапардоса по главата. Изненаданият тъмен брат се олюля и докато се съвземе, херцогът извади сабята си и го довърши.
Бързо се огледа за спътници на моредела. Стори му се, че зърна някакви движещи се сенки в далечината, но не можеше да е сигурен. Забърза се нагоре и спря на един завой. Надникна и видя шест вързани коня. Затича се, метна се на седлото на единия, преряза със сабята си юздите и на другите и ги плесна с плоската страна на оръжието, за да ги накара да побягнат.
После пришпори коня си напред. Можеше да прескочи потока и да се върне на пътеката. Стигнеше ли до нея, можеше да изпревари моределите и да се добере до Камен връх.
От една скала върху него скочи тъмна фигура и го повлече надолу от седлото. Мартин се превъртя, изправи се и се присви за бой с извадена сабя. Моределът направи същото. Двамата бойци се взряха един в друг и моределът изкрещя дрезгаво на елфския си език — викаше спътниците си. Мартин нападна, но моределът се оказа ловък с меча и го задържа на разстояние. Мартин разбра, че ако се обърне да побегне, ще го пронижат в ребрата, но ако остане, скоро ще му се наложи да се бие с петима моредели наведнъж. Зарита чакъл и прах към противника си, но воинът се оказа опитен и отскочи настрани, за да не се напрашат очите му.
После и от двете страни се чу тропот на ботуши. Моределът отново изрева нещо и му отговориха отляво, от южната страна. Звукът на дрънчаща броня и на ботуши отдясно се усили. Очите на моредела за миг се извърнаха натам и Мартин замахна. Тъмният елф едва отби удара и получи лека рана по ръката. Мартин се възползва от предимството си и замахна решително, оголвайки рисковано защитата си за смъртен контраудар, ако не улучеше. Улучи. Моределът се срина и Мартин издърпа сабята си.
Скочи към скалите, търсейки по-висока позиция преди да се стоварят върху него от двете страни. От южния бряг на дерето се изсипаха моределски воини.
А след това изведнъж отгоре се пресегна нечия ръка и сграбчи Мартин за туниката.
Две мощни мишци надигнаха херцога на Крудий и го издърпаха над ръба на дерето. Мартин вдигна очи и видя едно ухилено лице с гъста рижа брада.
— Прощавай за грубите обноски, но и играта долу нещо загрубя.
Мартин се извърна и видя дузина дребосъци, спускащи се по урвата откъм север. Моределите видяха, че ги превъзхождат две към едно, и побягнаха, но джуджетата ги догониха, преди да направят и десет крачки. Битката приключи набързо.
До Мартин изникна друго джудже. Първото му подаде мях и Мартин се изправи и отпи. После погледна надолу към двамата си спасители, по-високият от които не стигаше и пет стъпки.
— Благодаря ви.
— Няма за какво. Тъмните братя щъкат тука напоследък и усилихме патрулите. И нали си имаме гости — събеседникът му кимна към катерещите се към тях дребосъчковци, — които горят от желание да излязат и да се посбият с досадниците. Обикновено бягат, страхливците му със страхливци, щото знаят, че са близо до дома ни, ама този път нещо се помотаха. Сега, ако нямаш нищо против, би ли ми казал кой ще да си ти и какво точно търсиш на Камен връх?
— Ама това Камен връх ли е? — изненада се Мартин. Джуджето посочи зад него и херцогът се извърна. Отзад, отвъд ръба на урвата, където се беше крил, се издигаше пояс дървета. Дърветата опасваха висок връх, обгърнат от облаци. Толкова се беше залисал с бягството си през последния ден и с играта на криеница, че не бе забелязал нищо освен околните скали и дерета. Сега разпозна върха. Намираше се само на половин ден преход от Камен връх. Мартин огледа струпалите се около него джуджета, свали дясната си ръкавица и им показа пръстена си.
— Аз съм Мартин, херцогът на Крудий. Трябва да говоря с Долган.
Джуджетата го изгледаха скептично. Явно им се струваше невероятно един властелин на Кралството да се появи по такъв необичаен начин пред вратите на дома им.
— А аз съм Пакстон. Баща ми е Харторн, бойният главатар на клановете на Камен връх и вожд на село Делмория. Елате, лорд Мартин. Ще ви заведем да се видите с краля.
Мартин се засмя.
— Значи все пак е приел короната? Пакстон се ухили.
— Тъй да се каже. Склони да приеме кралската работа, след като му досаждахме две години, но короната не ще да носи. Тя си стои в един сандък в Дългата зала. Хайде, ваша светлост. До заник слънце ще стигнем.
Тръгнаха. За пръв път от две седмици Мартин се чувстваше в безопасност, но взеха да го мъчат мисли за брат му и за всички останали в Арменгар. Колко ли още щяха да удържат?
Вражеският лагер заехтя от тътена на барабани, зова на тръби и викове. Равнината под крепостните стени закипя след разнесената заповед да се подготвят за щурм. Ги, който се взираше в царящата долу суматоха, се обърна към Арута и каза:
— Още преди пладне ще ни ударят с всичко, с което разполагат. Мурмандамус може да е държал досега част от войската си в резерв за нашествието в Ябон, но не може повече да си позволи и един ден забавяне. Днес ще тръгнат срещу нас с цялата си сила.
Арута само кимна, загледан как всички отряди пред града се стягат за битка. Никога не се беше
