— Защо пък не? без друго нищо повече не може да се направи. Помощта или ще дойде, или не. Но и да дойде, вече е твърде късно да се спаси градът.
Арута хвърли поглед към Джими и Локлир. Джими се канеше да подхвърли някоя хаплива забележка, но Локлир каза само:
— И ние оставаме.
Арута понечи да възрази, но забеляза странното изражение на лицето на скуайъра от Края на сушата. Нямаше я вече онази момчешка несигурност, личаща под вечната му усмивка. Очите му се бяха състарили, станали бяха някак по-безмилостни и несъмнено по-тъжни. Принцът кимна.
Зачакаха дълго, отпивайки по малко ейл да отмият от устата си вонята на сажди и да се охладят от жегата. От време на време влизаше куриер да докладва, че поредната рота е напуснала цитаделата. Часовете се проточиха бавно. Нощта бе прорязвана от случайните взривове на последните докоснати от пожара мазета. Арута се чудеше как може да са останали още, но всеки път, щом решеше, че градът е напълно опожарен, нов глух тътен известяваше, че разрушението още продължава.
Когато докладваха, че и Седма рота е тръгнала, в стаята тичешком нахълта войник. Беше облечен в кожена ризница, но си личеше, че е от помощните войски, някой от пастирите или земеделците. Рижата му коса беше прибрана назад и падаше до раменете му, а лицето му беше покрито с гъста червеникава брада.
— Протекторе! Елате да видите нещо!
Ги и останалите се забързаха към един от прозорците в дългия коридор, с изглед към горящия град. Безумният огнен ад бе позатихнал, но пламъците продължаваха да са обхванали целия град. Смяташе се, че ще мине поне още един час преди Мурмандамус да може да вкара още войска. Но сега се видя, че са сбъркали. Откъм все още горящите сгради край пазара към цитаделата прииждаха фигури.
Ги се забърза към стената. Когато се качи, видя отряд войници, очертани като черни силуети на фона на бушуващите огнени езици. Пристъпваха бавно, сякаш държаха да останат на открито, за да ги видят от стената. Докато ги гледаха, нов куриер докладва, че Осма рота е започнала да се изтегля. Пристъпващите напред фигури стигнаха до края на външния пояс и Ги изруга. Пълчища таласъми стояха под защитните навеси, почти невидими, освен когато някой пламък се отразеше в повърхността на водата в рова. Появи се и самият Мурмандамус.
— Какво пък е това? — ахна Джими.
Вождът на моределите яздеше напред без никаква защита, явно непритеснен от все още силния зной, а звярът, който беше яхнал, беше страховита гледка. Имаше тяло на кон, но беше покрит с блестящи червени люспи, сякаш някаква змийска стоманена кожа беше нагрята почти до стапяне. Гривата и опашката на съществото бяха от пламъци, а очите — горящи въглени. Вместо дъх от ноздрите му бълваше нажежена пара.
— Жребецът на демона — промълви Арута. — Има такава легенда. Само демон може да го яхне.
Съществото се изправи на задните си крака и Мурмандамус извади меча си. Размаха го и пред първите отряди на войската му се появи нещо черно. Беше мастиленочерен мрак, който заличи светлината, изля се на локва върху каменната настилка на площада, потече като живак и след това се оформи в правоъгълник. След миг хората по стената на цитаделата видяха, че се е превърнало в десет стъпки широка платформа от пълен мрак. После то бавно започна да се надига, стъпка по стъпка, и оформи катраненочерна рампа над рова. Парче мрак се откъсна от рампата и се понесе към вдигнатия подвижен мост, закрепи се и започна да расте. От него започна да се оформя нов мост. След кратка пауза от него се откъснаха нови късове мрак и започнаха да се изпъват над рова.
— Проклятие! — изруга Ги. — Той прави някакви мостове към стената. Предайте да побързат с евакуацията!
Когато абаносовите мостове стигнаха до средата на рова, първите отряди таласъми се покачиха на тях и бавно започнаха да се приближават към стената. Стъпка по стъпка черните мостове започнаха да се приближават към защитниците. Ги заповяда на лъкометците да стрелят.
Стрелите полетяха над рова, но срещаха някаква невидима стена и падаха, без да нанесат щети. Онова, което бе предпазило нападателите от пека на пожара, сега ги пазеше и от стрелите. Наблюдателите от върха на цитаделата докладваха, че огньовете във външния град секват и нови пълчища нашественици нахлуват в Арменгар.
— Слизай от стената! — изрева Ги. — Ариергардът — на първата тераса! Всички други части да се изтеглят веднага! Никой да не остава повече тук!
Доскоро подреденото изтегляне щеше да се превърне в отчаяно бягство. Нашествениците щяха да сломят последната защита повече от час преди допускания от Ги срок. Арута разбираше, че е възможно да се стигне до бой за всяка стая в цитаделата, и си обеща наум, че ако нещата дойдат дотам, ще изчака, за да се срази с Мурмандамус.
Затичаха се през вътрешния двор и бързо се качиха по стълбището на първата от трите тераси, сподирени от шума на вятъра и тропота на затварящите се след тях врати. Докато излизаха от дългия коридор, Арута забеляза, че на прага пред издигащата се платформа са струпани куп бурета. Имаше и други на всеки праг наоколо и всичко, което можеше да гори, бе струпано около вратите така, че да не могат да се затворят. Принцът разбра, че последният ход на Ги дьо Батира ще е подпалването на самата цитадела с надеждата, че в пожара ще загинат още бойци от армията на Мурмандамус. Заради Кралството Арута се помоли наум дано силите на демона моредел да свършат и той да не може да защити войниците си от огъня.
По коридора се разтичаха войници и започнаха да трошат параваните, боядисани в бяло, за да се сливат с каменната зидария. Вятърът от зейналите дупки надигна лютивите изпарения и мирисът на нафта изпълни въздуха. Докато излизаха на терасата, Амос забеляза, че принцът се озърна през рамо.
— Минават от подземието до покрива. Повече въздух за огъня. Арута кимна и се загледа към първата вълна на бойците на Мурмандамус, изравнила се със стената. Щом стъпиха на стената на цитаделата, защитното поле около тях изчезна и те се пръснаха и се затичаха на прибежки, снишени, за да се предпазят от стрелите. Катапултите бяха безполезни, защото разстоянието бе твърде късо.
Стрелците задържаха нападателите на разстояние, Арута разбра, че Ги брои всяка изтичаща минута, в която още от хората му могат да напуснат града.
Зад бавно настъпващите таласъми се чу тропотът на други, изсипващи се през стената. Щурмоваците на Мурмандамус превзеха кулата на портата, пуснаха моста, отвориха вратите и армията им нахлу. Пожарищата в града гаснеха и нови орди нашественици стремително се приближаваха към цитаделата. Накрая Ги изрева:
— Свърши се! Всички към тунела!
Всеки от стрелците пусна още по една стрела, след което всички побягнаха навътре. Верен на думата си, Ги изчака, докато се приберат всички, след което влезе и той последен и залости вратата. Железни капаци заслониха прозорците на терасата. Отдолу се разнесе тропот — нападателите се мъчеха със залостените врати към двора.
— Повдигачът е отрязан! — извика Амос, — Ще трябва да се спуснем по стълбите.
Завиха по друг коридор, затръшнаха и залостиха вратата след себе си и хукнаха по тясното стълбище към огромната пещера. Всичка специални светилници бяха запалени и я осветяваха с призрачната си светлина. Очите на Арута го засърбяха от лютивите изпарения, раздвижени от вятъра, нахлуващ през тунела, в който вече навлизаше последният резервен отряд. Ги и останалите с него се затичаха към вратата, но трябваше да спрат, защото в тунела можеха да влязат само по двама души наведнъж. Отгоре заотекваха викове и тропот по вратата на горната площадка на стълбището.
Ги отново настоя да влезе последен и залости вратата с тежък дървен лост.
— Това би трябвало да ги забави още няколко минути. — Извърна се да се втурне в тунела и каза на Арута: — Моли се само някой от онези кучи синове да не влезе в пещерата с горяща факла преди да се измъкнем от тунела.
Забързаха се напред, спирайки се да затворят и залостят всяка врата. Накрая стигнаха края на подземния проход и се озоваха в друга огромна пещера. Навън блестяха нощните звезди. Докато Ги залостваше и последната врата, дузината стрелци от ариергарда стояха в готовност, за да не би противниците да догонят протектора. Други няколко десетки бойци отстъпваха бавно, изчаквайки, за да не
