се скупчат наведнъж изтеглящите се последни групи. Шумът, разнасящ се отвън, издаваше, че някои от бягащите са се натъкнали на вражески сили.
Ги даде знак на лъкометците да опразнят пещерата. Скоро всички бойци, които не бяха от ариергарда, излязоха и вътре с Ги останаха само няколко души плюс Локлир, Джими, Арута и Амос. Ги се разпореди и ариергардът да тръгне и в пещерата останаха само петимата. Още нечия фигура изникна в сумрака и Арута разпозна в нея същия войник, който им бе донесъл вестта за приближаването на Мурмандамус през пламъците.
— Бягай! — извика му Ги.
Войникът само сви рамене, видимо непритеснен от заповедта.
— Казахте, че оттук всеки ще действа сам за себе си, протекторе. Аз мисля да остана.
Ги кимна.
— Името ти?
— Шига.
— Чувал съм за теб, Шига Копието — рече Амос. — Миналото Средилетие спечели награда за най-дълго мятане.
Мъжът пак само сви рамене.
— Видя ли дьо Севини? — попита го Ги.
Шига посочи с брадичка към изхода на пещерата.
— Той с още няколко души напуснаха малко преди да дойдете, точно както заповядахте. Трябва вече да са подминали най-високия редут, на стотина разкрача по-надолу оттук.
Откъм тунела се чу смътно трясък на цепещо се дърво и Ги каза:
— Стигнаха последната врата. — Грабна една желязна верига, минаваща под прага под вратата, и каза: — Помогнете ми. — Всички хванаха веригата и му помогнаха да я изпъне, така че да може да се прикачи към една закрепена на каменния под на пещерата балиста. Не беше заредена за стрелба, но след като закрепиха веригата, Арута веднага се сети за предназначението й.
— Пускаш спусъка и тунелът отзад се срива, нали?
— Веригата минава под опорните стълбове на тунела, чак до другата пещера, която ги свързва — каза Амос. — Би трябвало да рухне заедно с няколкостотин от ония мръсници вътре. Но има и още нещо.
— Бягайте! — викна Ги. — Идват.
Откъм вратата се чуха ритмични удари. Явно нападателите бяха донесли таран, за да я строшат. Арута и останалите бързо изскочиха от пещерата и се обърнаха да видят какво ще стане. Ги дръпна спусъка на балистата и тя като че ли се поколеба в първия миг, след което рязко дръпна веригата само с една педя, но това беше достатъчно. Изведнъж вратата се пръсна навън и Ги хукна към изхода, подгонен от гъсти облаци прах. От облака изпадаха няколко окървавени и премазани тела на таласъми и след тях от тунела се изля порой от камъни.
Всички се затичаха надалече от пещерата и Ги посочи водещата нагоре пътека.
— Искам да се кача там за малко. Вие, ако искате, тръгвайте, но аз държа да видя това.
— И аз не бих го пропуснал — каза Амос и тръгна след него. Арута ги изгледа и също пое нагоре.
Докато се катереха над изхода на пещерата, усетиха под краката си тътен и се чуха няколко тъпи взрива. Амос каза:
— Повдигачите бяха приготвени да се спуснат надолу, когато тунелът рухне. Би трябвало да са подпалили буретата на всеки етаж на цитаделата, чак до пещерата. — Чу се нов залп от експлозии. — Проклетата машинария май се задейства.
Изведнъж земята под тях се надигна. В ушите им отекна трясък, сякаш небесата се разтвориха, ударната вълна ги събори на земята и невъобразимият трус ги зашемети за миг. Отвъд ръба на стръмнината, по която се катереха, високо към небето изригна кълбо от оранжеви и жълти пламъци, разрасна се и се пръсна като гъба горе, и под адското му сияние се видяха хвърчащи каменни отломки. Земята под тях се разтрепера с глухи тътнежи, щом последните складове с нафта пламнаха и пръснаха несъкрушимата цитадела. Камъни, пламнали греди и кървави трупове полетяха към небето, понесени сякаш от гигантски смерч.
Арута остана да лежи на земята, стъписан от неописуемата гледка. Воят на побеснелия вятър го помете, последван от непоносимо гореща вълна. За миг знойна вълна шибна лицата им, сякаш бяха застанали само на няколко стъпки от гигантска пещ. Амос изрева:
— Складът под цитаделата гръмна. Проветрявахме го цял ден и цяла нощ, за да се взриви по- ефикасно.
Думите му едва се чуха, защото ушите им кънтяха, след което ги погълна нова титанична експлозия и земята под тях се разтресе и надигна, и се затресе отново от серия по-малки взривове. Намираха се все още на цели двеста разкрача от канарата на върха, обърната към града, но и тук горещината беше непоносима.
— Това беше… много повече, отколкото си мислехме — успя да каже Ги.
— Ако се бяхме изкачили горе, щеше да ни свари — обади се Локлир.
— Добре все пак, че се измъкнахме от пещерата — изсумтя Джими.
Всички погледнаха натам, накъдето им сочеше. Земята продължаваше да се тресе, отекваха нови взривове и по стръмните склонове край тях се търкаляха камъни. Хълмът долу бе променил облика си. Всичко, което се намираше вътре в тунела, беше изхвърлено навън още при първата експлозия, покривайки склона срещу устието на пещерата с разкъсани трупове и камънак. После земята отново се надигна и се разтресе от нов гигантски взрив. Отново високо към небето изригна огнено кълбо, макар и не толкова голямо като предишното.
Земята се разклати от нов ужасен взрив, последван от по-малки трусове, а после се успокои и те се изправиха, изкатериха се до ръба и се загледаха в окончателно разрушения Арменгар. Само за няколко ужасни мига домът на един народ, центърът на културата мусеше напълно пометен. Погром, незапомнен в аналите на военното дело на Мидкемия.
— Нищо не би могло да оцелее след тази експлозия — каза Арута. — Всеки таласъм и Тъмен брат, оказал се между цитаделата и града, трябва да е загинал.
— Може пък и негово скапанячество да сме го спипали със свалени гащи — избоботи с надежда Амос. — Колко ми се ще да не са безкрайни тия негови вещерски дарби.
— Войниците му може и да са измрели, но смятам, че по някакъв начин той ще се спаси — каза Арута. — Не мисля, че онзи звяр, който беше яхнал, се плаши от огъня.
— Вижте! — викна Джими и посочи към небето.
Към небесата продължаваше да се издига огромен огнен стълб и димът, надвиснал високо над главите им, сияеше в червено, отразил пламъците на догарящите пожари. И на този безумен фон се виждаше самотна фигура, яздеща във въздуха на гърба на огненочервен жребец. Сякаш се спускаше по склона на невидим хълм в кръг и явно се връщаше към ядрото на стана на Мурмандамус.
— Крастав кучи син! — изруга Амос. — Нищо ли не може да го убие този говнар?
— Не знам — каза Ги. — Само че сега си имаме други грижи. Започна да слиза и другите го последваха. Цялата пещера се беше сринала и на мястото на доскорошната дупка имаше само камара отломки, запълнила и дерето под нея. Проправиха си път през отломките, подминавайки няколкото срутили се каменни редута, защитавали града от атаки отгоре, и най-сетне стигнаха до една малка клисура, водеща към каньона, където трябваше да има скрити коне.
— Първите Четири-пет каньона трябва да са опразнени от онези, които напуснаха първи. Ако ще си търсим коне, трябва да огледаме по-нататък — каза Ги.
— Все пак трябва да изберем: на запад към Ябон, или на изток към Висок замък — каза Арута.
— Към Ябон — отвърна Ги. — Ако иде помощ, имаме шанс да я срещнем по пътя си. — Спря се да огледа околността, търсейки ориентири. — Ако наоколо са останали някакви части на Мурмандамус, най- вероятно вече са дезорганизирани. Все още е възможно да се измъкнем.
Амос се изкиска:
— Дори големите му отряди няма да горят от желание да се опълчат на цяла армия в поход. Никак не е здравословно.
— Все пак, ако ги притиснат, ще се сражават като плъхове, каквито са. А призори тук ще се стекат хиляди за подкрепление. Остават ни най-много още няколко часа, за да се измъкнем.
