Макрос отвори очи. Чародеят беше изпаднал в транс минути след откритието, че са попаднали в капана на времето, и оттогава беше останал напълно вцепенен. След като го погледаха няколко часа, на Пъг и Томас им омръзна и насочиха вниманието си към други неща. Опитали се бяха да разберат колкото може повече за Градината, но тъй като тя представляваше невъобразима смесица от чуждоземна растителност и странни форми не живот, беше им трудно да разберат каквото и да било.
— Струва ми се, че измислих решение — каза Макрос и разкърши рамене. — Впрочем, колко дълго стоях в транс?
Томас, който беше седнал на една голяма скала наблизо, каза:
— Според мен около седмица.
— Може и повече да е било — каза Пъг. — Трудно е да се прецени.
Макрос примигна и се изправи.
— Придвижването назад във времето е малко тънка материя, ще призная. Но нямах и представа, че съм размишлявал толкова дълго.
— Макрос, ти почти нищо не ни обясни. Опитах няколко неща, за да разбера какво става, но все още само смътно разбирам как действа този капан на времето.
— И какво разбра? Я кажи. Пъг свъси вежди.
— Ами, изглежда, заклинанието е замислено да обръща времето в някакво поле около нас. Отнася ни бавно заедно с цялата Градина назад срещу потока на времето. — В тона му се долавяше явно безсилие. — Макрос, тук имаме достатъчно плодове и ядки, но Риатх огладнява. Успя да се подкрепи с част от дребния дивеч наоколо, дори се научи да яде орехчета и грудки, но няма да може да издържи дълго. Скоро ще трябва да си улови някаква плячка, иначе ще умре от глад.
Макрос хвърли поглед към златолюспата драконка, която дремеше, за да пести енергия.
— Е, в такъв случай значи трябва да се измъкнем.
— Но как? — попита Томас.
— Трудно ще е, но вярвам, че вие двамата все ще измислите нещо. — Успя дори да им се усмихне, възвръщайки отчасти предишната си увереност. — Вижте, всеки капан си има някаква слабост. Дори едно толкова просто нещо като падащия отгоре ти камък си има пропуск в замисъла: може и да не те улучи. Мисля, че намерих пропуска в този капан.
— Звучи доста ободрително — каза Пъг. — Аз си мислех за дузина неща, които бих могъл да направя, стига да изляза извън полето на този капан. С Риатх дори се опитахме да ме изведе отвън, но се провалихме. А не мога да измисля какво може да се направи отвътре, за да спрем полета си назад във времето.
— Целият номер, скъпи ми Пъг, е не да се бориш с полета назад във времето, а да го ускориш. Трябва да полетим все по-бързо и по-бързо, с несънувана скорост.
— Но защо? — рече Томас. — Какво печелим?
— Мисли, Миламбер от Конгрегацията — каза Макрос, наричайки Пъг с цуранското му име. — Ако се придвижим достатъчно назад…
Дълго време Пъг не отговори нищо, след което го осени една идея.
— Стигаме до началото на времето.
— И преди. Когато времето не е означавало нищо.
— Това възможно ли е? — рече Пъг. Макрос сви рамене.
— Не знам, но след като не мога да измисля нищо друго, готов съм да опитаме. Ще ми трябва твоята помощ. Аз притежавам знанието, но не и силата.
— Кажи ми какво да правя — рече Пъг.
Макрос му махна с ръка да седне и се разположи срещу него. Томас се изправи зад приятеля си и ги загледа с интерес. Макрос се пресегна и положи дланите си на главата на Пъг.
— Нека знанието ми се влее в теб.
Пъг усети, че умът му се изпълва с образи… … и вселената, такава, каквато я познаваше, се разтърси. Веднъж само бе изпитал това усещане за всеобхватен взор, онзи път, когато бе застанал на Кулата на изпитанието, преди да се влее в редиците на Великите. Един по-зрял и по-вещ наблюдател сега се взираше и разбираше много повече от онова, което виждаше: симетрията, порядъка, поразителното великолепие, с което всичко се вихри в шеметен кръг, всичко свързано в някакъв невъобразим за ума му строен замисъл и…
Той бавно извръща погледа си и е възхитен от чудесата на вселената. Ето че отново се рее между звездите, отново сетивата му усещат тайнствените нишки на силата, свързваща всички неща във вселената. Усеща лекото потрепване по тези нишки и разбира, че нещо се мъчи да проникне в тази вселена от някоя друга. То е нещо мръсно, слузесто и застрашава реда на всичко, което е. То е тъмнина, петно, заличаващо светлика. То е Врагът. Но е слабо и много предпазливо. Той се замисля над естеството му, а то отпада извън обсега на разбирането му. И той се придвижва назад във времето.
Оглежда градината. Вижда себе си, седнал пред чародея, с приятеля си от детските години зад гърба му. Знае какво трябва да направи. Потокът на времето около Градината е устойчив, движи се в ритъм, съответстващ на нормалното пространство и време, но в обратна посока. За всяка отминала секунда една секунда в Градината изтича назад.
Той посяга и умът му напипва ключа към потока на времето, реален под допира на духа му като камък, стиснат в ръката му. Погалва го и усеща пулса на цялата вселена, тайната на това измамно измерение. Вижда и знае. Разбира и завърта този поток, и сега срещу всяка секунда изтекло време в градината изтичат две секунди. Изпитва спокойна радост, защото току-що е постигнал нещо, за което съвсем доскоро щеше да смята, че е непостижимо за смъртен маг. Оставя гордостта си настрана и се съсредоточава върху задачата. Завърта отново и вече за всяка истинска секунда четири изтичат около Томас, Макрос и самия него. Отново и отново, и отново той удвоява усилието си и сега за всеки час, в който вселената се състарява, около тях изтича един ден. Отново, и стават два дни, после четири, после седмица. Три пъти повече, и те се придвижват назад с повече от месец срещу всеки истински час. Отново и отново, и отново, и скоро срещу всеки час изминават година. Спира се и отправя напред своя взор.
Умът му се рее като разперил крилете си орел през космоса, бърза сред звездите като могъщия хищник, търсещ плячката си над зъберите на Сиви кули. Мерва нажежената, блеснала в зелено звезда, която му се струва толкова позната, и разбира. Намира се на Келеуан и току-що е намерил изгубеното знание на Елдар. Придвижили са се повече от година назад във времето. По-бързо от мисълта той се връща към съзнанието си за тук и сега.
Завърта отново потока на времето и сега са две години на час, после четири, осем, шестнадесет. Спира се отново и оглежда вселената.
Звездите се въртят в подредените си орбити из космоса, така огромен, че в шеметната си скорост те все едно пълзят. Но се движат по странен шаблон, движението им е усукано навътре, пътят им е закривен в грешна посока. Той отново обмисля и се залавя с времевата рамка. Вече е овладял тази практика до майсторско съвършенство, притежава способности, които могат да унизят и най-безумните амбиции на най- арогантния член на Конгрегацията. Сега е уверен в своята същност, много повече, отколкото някога го е допускал, и с небрежна лекота променя потока на времето. Безумна мисъл пронизва ума му: та нали да правиш това е все едно да си бог! Но ето че годините на строго обучение му пращат предупредителен знак: Пази се от суетната гордост! Помни, че си смъртен и че първият ти дълг е да служиш на Империята. Учителите му в Конгрегацията са си свършили работата добре. Той потиска опиянението на вътрешната си сила и преоткрива своя вал, съвършения център на съществото си, и отново променя потока на времето. Година изтича в обратна посока срещу всяка секунда на истинската вселена. Отново и отново се налага с умението си над времевия капан на Врага. Ето, че изтича десетилетие за една секунда, и той осъзнава, че живее преди времето, в което се е родил. За времето, нужно му да си поеме дълбоко дъх, преминава отвъд времето, когато дядото на херцог Боррик е завзел Крудий. Извършва нов преход назад и сега Кралството е едва с половината от бъдещите си размери — владенията на барон фон Даркмуур, Тъмното поле бележи западните му предели. Два пъти повече се ускорява времето и ето че държавите от времето на истинския му живот са само малко повече от селца, заселени от хора, по-безхитростни от онези, които ще въздигнат бъдещите народи и държави. Отново и отново прилага чародейството си.
И ето че вселената се разтърсва. Самата тъкан на реалността се раздира. Непостижими за
