почти е време, зависи кога точно спря заклинанието на Пъг.
— Какво е това? — попита Томас и посочи невъзможно черния глобус на сивия фон.
— Цялата вселена, Томас — отвърна чародеят. — Първичното вещество, от което произлиза всичко друго. То е всичко — освен малкото парче земя, на което стоим ние и самият Град. Там има толкова много, че размерите и разстоянията са без значение. Ние сме милиони пъти по-отдалечени от повърхността на тази материя, отколкото Мидкемия от своето слънце, но виж колко голямо е то, надвиснало над нас, и закрива повече от половината небосвод. Самата мисъл за това е зашеметяваща. Дори светлината не може да се измъкне от него, защото светлината все още не е сътворена. Ние сме се върнали преди времето, преди началото. Свидетели сме на първопроизхода на всички неща. Риатх, ела да видиш! — Драконката се събуди от дрямката си и се протегна, приближи се лениво и застана зад тримата мъже. Макрос каза: — Сега гледайте.
Всички извърнаха глави и впериха погледи в пълната чернота. В продължение на няколко минути не се случи нищо. Въздухът сякаш замря и в Градината настъпи дълбока тишина. Наблюдателите усещаха с кристална яснота собственото си естество, чак до ритъма на кръвта, течаща в телата им. Но не долавяха никакъв звук освен собствения си дъх.
После дойде тонът.
Всичко се отмести, макар да останаха съвсем неподвижни. Все изпълваща радост ги обля, усещане за вездесъщо съвършенство и за красота, непоносима за сетивата им. Все едно че прозвуча музика, една- едничка неизменна нота, и те по-скоро я усетиха, отколкото я чуха. Видяха се цветове, по-жизнени от най- ярката оцветка, макар че пред очите им все още висеше само тъмната пустош. Почувстваха се смазани от тежестта на неописуемо чудо и ужас. За миг се усетиха толкова незначителни, че всеки от тях отпадна духом и се почувства забравен и сам, и все пак в същия този кристален миг изпита неописуема възхита, докоснат от нещо толкова чудесно, че изтръгна от очите им несдържани сълзи на радост.
Умът им не можеше да го побере. Последва само леко примигване, сякаш безброй нишки сила пробягаха по повърхността на пустошта, но изчезнаха толкова бързо, че те не можаха да проследят пътя им. Допреди миг всичко беше черно и безформено, а после по огромната пустош се пръсна нежна дантела от милиарди сияйни нишки и светлината изпълни небесата, зашеметяваща със своята чистота и мощ. Всички се принудиха за миг да извърнат очи от ослепителната гледка. Взрив от смайващи енергии лумна и се понесе напред, както го бяха видели и преди — но този път полетя напред! Странна емоция прониза Пъг и приятелите му, чувство на пълно и блажено съзнание, сякаш всичко, което бяха преживели, бе свършило. Не спираха да плачат от радост пред тази съвършено красива гледка.
— Макрос, какво беше това? — промълви с благоговение Томас.
— Божията ръка — прошепна чародеят. Очите му бяха широко отворени пред чудото. — Първичният порив. Първопричината. Всемогъществото. Не знам как да го нарека. Знам само това: допреди миг нямаше нищо; в следващия — съществуваше всичко. Това е Първата загадка, и дори сега, след като я видях, не претендирам, че я разбирам. — Чародеят се засмя с щастлив смях и затанцува по зелената морава.
Пъг и Томас се спогледаха озадачени, а. Макрос им подвикна весело:
— Просто ми хрумна, че има и още една причина да сме тук. — И прочел объркването на лицата им, добави: — Не мога да си представя, че дори един бог е лишен от суетност и ако бях на мястото на Всемогъщия, щях да искам да си имам публика за такова представление.
Пъг и Томас започнаха да се смеят, а Макрос продължи да подскача и да си тананика.
— Богове, обичам въпросите, за които нямам отговор. Това прави нещата интересни, дори след толкова години. — Макрос спря танца си и лицето му стана сериозно. — Част от силите ми се възвръщат.
Пъг спря да се смее.
— Част?
— Достатъчно, за да мога по-ефективно да насочвам твоята, когато се наложи. — После му кимна лукаво. — Е, и да добавя мъничко.
Пъг погледна нагоре към великолепието на новородената вселена, изпълващо целия небосвод.
— В сравнение с това всички наши грижи изглеждат толкова жалки…
— Е, може и така да е — отвърна чародеят, възвърнал обичайното си поведение. — Но в родния ви свят има няколко души, които може би не мислят същото, когато пред очите им пълчищата на Мурмандамус нахлуват в Кралството. Може и да е малка планета, но е единствената, която си имат.
Без да разбере как, Пъг усети, че се придвижват във времето.
— Освободени сме от капана — потвърди мисълта му Макрос. Пъг приседна удивен. Беше усетил как нещо се роди в него, докато съзерцаваше Началото. И той даде глас на своята увереност: погледна Макрос в очите и промълви:
— Аз съм като теб.
Макрос кимна и на лицето му се изписа обич.
— Да, Пъг, ти си като мен. Не знам каква съдба те очаква, но ти не си като другите. Ти не си нито от Низшия, нито от Висшия път. Ти си чародей, такъв, който не признава никакви пътища и пътечки, а само магиката. А магиката, вълшебството могат да се ограничат само от границите на личната дарба.
— Можеш ли да видиш бъдещето си? — каза Томас.
— Не, това поне ми е спестено — отвърна Пъг.
— Вижте, не е чак такова нещастие, все пак нали е сила — рече Макрос. — Нищожна сила в сравнение с други, но все пак човек трябва да се съобразява с нея. Хайде да се измъкваме.
Той огледа безумието горе. Веществото на сътворението се изсипваше с шеметна скорост навън и изпълваше небесата с ослепителна красота. Зелени и сини вихри от газ, яростночервени глобуси, бели и жълти жилки от светлина летяха и заличаваха сивотата на пространствения разлом и изтласкваха границите на черната нищета. После Макрос изведнъж посочи.
— Там!
Проследиха с очи ръката му и забелязаха някъде безкрайно далече от тях някаква изопнала се на небосвода тънка лента.
— Там трябва да отидем. Бързо! Да се качваме на Риатх — тя ще ни отведе. Бързо, бързо!
Яхнаха драконката и тя, макар да беше изтощена от оскъдната храна, успя да се справи със задачата. Понесе ги през небесата и изведнъж се озоваха в сивотата на пространствения разлом. После отново нахлуха в нормалното пространство и надвиснаха над тясна ивица материя.
Макрос нареди на драконката да закръжи, а на Томас — да ги спусне на пътеката. Спуснаха се и застанаха сред широк жълто-бял път, белязан с блестящи сребристи правоъгълници на всеки петдесетина стъпки. Пъг погледна широката двадесет стъпки ивица и каза:
— Макрос, ние можем да стоим тук, но Риатх… Чародеят вдигна очи нагоре и заговори:
— Риатх, нямаме много време. Скритото знание. Можеш или да го разкриеш и да се довериш на Томас и Пъг, или да загинеш, скривайки тайната на своята раса. Съветвам те да се довериш. Сама трябва да го решиш, но бързо.
Големите рубинени очи на увисналата над тях драконка се присвиха и тя изгледа стария чародей.
— Толкоз щедър ли е бил отецът ми, та е разкрил забраненото знание пред един човек?
— Знам всичко, защото бях негов приятел.
Очите на драконката се приковаха върху Томас и Пъг.
— От теб и от твоя спътник, валхеру, клетва искам: че никога не ще разкриете това, на което ще бъдете свидетели.
— В живота си — каза Томас.
— Кълна се — кимна Пъг.
Златно сияние обкръжи Риатх, отначало бледо, но след това все по-видимо и ясно. Скоро стана почти непоносимо да се гледа. Светлината ставаше все по-силна и погълна очертанията на Риатх. После формата й започна да се топи и огъва, и да се свива навътре, докато тя се спускаше надолу. Изведнъж очертанията й започнаха да стават все по-малки и по-малки, докато не стигнаха човешки размери. Сиянието изчезна и на мястото на драконката стоеше ослепително красива жена с огненочервена коса и сини очи. Фигурата й беше съвършена в своята голота.
Пъг ахна.
Риатх пристъпи към тях и заговори с мелодичен глас.
