въздействат над материята на живота, бяха пометени и тайните им потънаха в забрава заедно със самите тях. Тиранът на империята Корморан изпрати срещу тях мощта на хиляди светове. Кораби с големината на градове полетяха през пустошта и от бордовете им заплющяха бичовете на могъщи бойни машини, които да спрат нашествениците. Господарите на драконите ги заличиха без колебание, а самият тиран издъхна в писъци в най-дълбокото подземие на двореца си, докато светът над него рухваше. Господарите на Махинор с тяхната тъмна магия бяха пометени от Драконовите пълчища. Великият съюз, Стражите на зората, Братството на Сиар — всички се опитаха да им се противопоставят. От всички, които се озоваха пред валхеру, единствено Пазителите на знанието на Аил, предполагаемата първа раса, успяха да избегнат унищожението, но дори и те не можаха да се опълчат на Драконовите пълчища. Сред множеството вселени валхеру бяха върховните.
Векове живееше Ашен-Шугар така, както неговият народ беше живял винаги — без да се бои от нищо, — и почиташе единствено Ратар, Онази, която се нарича Ред и Митар, Онзи, който се нарича Хаос, двамата слепи богове на Началото.
А после дойде призивът и Ашен-Шугар отиде да се срещне със своите събратя. Странен беше този призив, не беше като предишните, липсваше онази кървава похот, кипваща в гръдта му, за да ги отведе отвъд звездите да връхлетят върху други светове. Вместо това ги зовяха да се съберат и да си поговорят. Да си говорят! Нелепо понятие.
На равнината южно от планините и великия лес те застанаха в кръг — неколкотостотте същества, съставящи расата им. По средата стоеше Дракен-Корин, който сам се наричаше Господарят на тигрите. Две от съществата му чакаха от двете му страни, скръстили ръце на мощните си гърди, тигровите им лица бяха свирепо озъбени. Нищо не бяха те за валхеру, само им напомняха, че Дракен-Корин е според общото им мнение най-странната особа от вида им. Имаше нови идеи и разсъждаваше по различен начин.
— Порядъкът на вселената се променя — каза той и посочи към небесата. — Ратар и Митар са избягали или са свалени, но каквато и да е причината, Редът и Хаосът вече нямат никакъв смисъл. Митар е пуснал на воля нишките на силата и от тях се пораждат новите богове. Без Ратар, която да сплита нишките на силата в едно, тези същества ще я овладеят и ще установят нов ред. Ред, на който трябва да се опълчим. Тези богове са вещи, умни са и ни предизвикват.
— Щом се появи някой, просто го убий — отговори Ашен-Шугар, безразличен към думите на Дракен- Корин.
— Те са ни равни по сила. Засега се борят помежду си, като всеки се стреми да установи господството си над останалите, и в същото време се мъчат да овладеят онази сила, която е оставена от Двамата слепи богове на Началото. Но тази борба ще свърши и тогава съществуването ни ще бъде застрашено. Тогава те наистина ще насочат мощта си срещу нас.
— Какво ни е грижа? — каза Ашен-Шугар. — Ще се бием както преди. Това е отговорът.
— Не, нужно е повече. Трябва да се бием заедно, а не всеки за себе си, иначе ще ни надвият.
Напоследък някакъв странен глас навестяваше Ашен-Шугар. Глас с име. Сега той беше забравил името, но гласът проговори. „Ти трябва да останеш настрана.“
Владетелят на Орловите предели каза:
— Правете каквото искате. Аз в това не участвам. Заповяда на могъщия си златен дракон Шуруга да го вдигне в небето и се върна у дома си.
Времето течеше и понякога Ашен-Шугар се връщаше да погледа труда на своите събратя. Сътворяваха с помощта на магическо изкуство и с труда на роби нещо странно, наподобяващо градовете по други светове. И валхеру го обитаваха още докато го издигаха. Като никога досега в историята си те временно живееха в сътрудничество и съгласие, обуздали войнствената си природа. Странно беше това за Ашен-Шугар.
Малко преди градът да бъде довършен, Ашен-Шугар седеше на гърба на златолюспестия дракон и гледаше работата. Денят беше ветровит и студен. Идеше зима.
Рев отгоре накара Шуруга също да изреве. „Бием ли се?“ — попита златният дракон.
— Не. Чакаме.
Шуруга не скри разочарованието си, но Ашен-Шугар го пренебрегна. Друг, черен като въглен дракон се сниши и кацна предпазливо недалече от Ашен-Шугар.
— Нима Владетелят на Орлови предели най-после е дошъл да се присъедини към нас? — попита Дракен-Корин, след като слезе, и бронята му с черни и оранжеви ивици блесна под рязката светлина.
— Не. Само гледам — отвърна Ашен-Шугар и също слезе.
— Ти единствен не се съгласи.
— Да си с всички в плячкосването на космоса е едно, Дракен-Корин. Но този… този твой план е лудост.
— Защо да е лудост? Не знаеш какво говориш. Ние сме. Ние го правим. Какво друго?
— Не е по нашему.
— Не е по нашему да позволяваме на други да застават срещу волята ни. Тези нови същества ни се опълчват.
Ашен-Шугар отправи взор към небето и се загледа в онези знаци, които доказваха правотата на думите на Дракен-Корин за борбата за власт между новородените богове.
— Да, така е. — Спомни си за всички онези раси, владеещи цели съзвездия, с които се беше сражавал, за смъртните същества, сразени от Драконовите пълчища. — Но те не са като другите. Те също са създадени от материята на този свят, както и ние.
— Какво значение има? Колко наши родственици ти сам си убил? Колко кръв са облизали устните ти, Ашен-Шугар? Който застане срещу теб, го убиваш или той те убива. Това е всичко.
— А какво ще кажеш за онези, които оставяте след себе си, моределите и елфите? — Спомена означенията, с които отличаваха домашните роби от робите по полетата и горите.
— Какво за тях? Те са нищо.
— Те са наши. — Ашен-Шугар усети странно присъствие в себе си и разбра, че другият, онзи, който често му убягваше, го кара да изпитва неприсъща за самия него загриженост.
— Странен си станал под своите планини, Ашен-Шугар. Те са наши роби. Не е като да притежават истинска сила. Те съществуват само за наше удоволствие, нищо повече. Какво те тревожи?
— Не знам. Има нещо… — Той замълча, сякаш дочу зов от някое друго място. — Нещо погрешно в подредбата на тези събития. Мисля, че рискуваме не само себе си, но и самата тъкан на вселената.
Дракен-Корин сви рамене и тръгна към дракона си.
— Какво от това? Ако се провалим, сме мъртви. Какво значение има дали вселената ще престане да съществува заедно с нас? — Дракен-Корин се качи на черния дракон и каза: — Разсъждаваш за безсмислени неща.
Дракен-Корин отлетя и Ашен-Шугар остана сам със странните и нови чувства, които го изпълваха.
Мина време и Владетелят на Орлови предели следеше довършването на града на Дракен-Корин. Когато и то свърши, Ашен-Шугар дойде и завари своя народ отново събран на съвет. Закрачи по един широк булевард, ограден с високи колони, всяка украсена с изсечена от мрамор тигрова глава. Леко го досмеша от суетата на Дракен-Корин.
Слезе по една дълга рампа и се спусна в подземната зала. Огромното пространство беше изпълнено с валхеру. Алма-Лодака, онази, която наричаше себе си Смарагдовата господарка на змиите, каза:
— Да се присъединиш към нас ли си дошъл, отче-съпруже? — От двете й страни стояха двама от слугите й, сътворени в явно подражание на тези на Дракен-Корин. Бяха змии, дарени с ръце и крака и на ръст колкото моределите. Кехлибарените им очи просветнаха под тънките ципи и се приковаха в Ашен- Шугар.
— Дойдох, за да бъда свидетел на безразсъдната ви глупост.
Дракен-Корин извади черния си меч, но друг, Арлин-Столда. Монархът на Черното езеро, извика:
— Пролее ли се кръв на валхеру, край на светия ни договор! Господарят на тигрите прибра меча в ножницата.
— Добре, че закъсня, инак щяхме да видим края на подигравките ти.
Ашен-Шугар каза:
— Не се боя от вас. Искам само да видя какво сте замислили. Този свят е мой и това, което е мое, няма да позволя да бъде застрашено.
