Другите го изгледаха със студени очи и Арлин-Столда каза:
— Прави каквото искаш, но знай, че няма да ни спреш. Колкото и да си могъщ, Владетелю на Орлови предели, не можеш да се противопоставиш на всички ни. Гледай как ще направим това, което сме длъжни.
С общи усилия, под надзора на Дракен-Корин, изковаха мощна магия. В миг Ашен-Шугар изпита разкъсваща вътрешностите болка, която секна почти моментално и остави след себе си само блед спомен. На пода сред залата се появи огромен камък, плосък, кръгъл и с огладени ръбове, и засия като смарагд, огрян от вътрешна светлина. Дракен-Корин пристъпи, застана до него и положи дланите си на камъка. Чудото запулсира, изпълнено с енергия, и той изрече:
— Съзрете го! Последното сечиво. Камъкът на живота. Ашен-Шугар се отдръпна безмълвно, излезе от голямата зала и закрачи към Шуруга. Глас зад гърба му го накара да се обърне и той видя забързалата се към него Алма-Лодака.
— Отче-съпруже. Няма ли да се присъединиш към нас?
Той изпита странен порив към нея, почти както когато я бе обладал зноят, но по-различно. Не можеше да разбере това странно чувство. „Привързаност“ — подшушна му гласът на другия. Той го пренебрегна и каза:
— Дъще-съпруго, нашият брат-син е започнал онова, което предвещава пълно унищожение. Той е луд.
Тя го изгледа странно.
— Не разбирам какво говориш. Не познавам тази дума. Ние правим това, което трябва да направим. Искаше ми се да те имам до себе си, защото ти си най-могъщият от нас, но постъпи както сам пожелаеш. Противопоставиш ли ни се, рискуваш ти. — И без повече думи го остави и се върна в залата, където предстоеше да се сътвори следващата голяма магия.
Ашен-Шугар яхна дракона си и се върна в Орлови предели.
Когато се спускаше в голямата зала на своя дом под планините, небесата отгоре прокънтяха от далечен тътен. И той разбра, че Драконовите пълчища са се понесли сред световете.
Седмици наред след това небесата беснееха празни и веществото на сътворението се люшкаше от хоризонт към хоризонт. Валхеру се издигаха да предизвикат новите богове и лудостта във вселената беше безгранична. Времето беше изгубило смисъл, самата тъкан на реалността се вълнуваше и тръпнеше, а в своята зала Ашен-Шугар тънеше в мрачен размисъл.
После той призова Шуруга и отлетя на онова странно място в равнината, при града, сътворен от Дракен-Корин. И зачака.
Обезумели вихри от енергия затрещяха в небесата. Ашен-Шугар видя как самата тъкан на времето и пространството се раздра и загърна навътре в себе си. Знаеше, че съвсем скоро ще дойде. Седеше на гърба на Шуруга и чакаше.
Прозвуча зов на рог, сигналът за тревога, който сам той беше вградил в съзвучие със своя свят и който му подсказа, че мигът, който бе чакал, настъпва. Ашен-Шугар подкара Шуруга нагоре и затърси с очи онова, което знаеше, че трябва да се появи пред безумната гледка в небесата. Драконът под него се вкочани и той видя плячката си. Черният дракон забави по командата на Дракен-Корин и фигурата на валхеру се очерта ясно на гърба му. Нещо странно се появи в очите на Дракен-Корин, нещо непознато и чуждо. Другият глас каза: „Това е ужасът.“
Шуруга се понесе напред и изрева предизвикателно. Черният на Дракен-Корин се отзова. После двамата се сразиха в небето.
Всичко свърши бързо. Дракен-Корин бе изразходвал твърде много от същността си, за да сътвори лудостта, която сега бушуваше в небесата.
Ашен-Шугар се приземи леко до сгърченото тяло на своя враг и се извиси над него. Падналият валхеру вдигна очи и прошепна:
— Защо?
Ашен-Шугар посочи нагоре и каза:
— Това безсрамие не биваше изобщо да се позволява. Ти носиш края на всичко, което познавахме.
Дракен-Корин се взря към небесата, където неговите събратя се сражаваха с боговете.
— Те са толкова силни. Не можехме изобщо да си го въобразим. — На лицето му се изписа ужас и омраза, когато Ашен-Шугар надигна златния си меч. — Но имах правото! — изпищя той.
Ашен-Шугар отсече главата на Дракен-Корин от раменете му и изведнъж и тяло, и глава изчезнаха сред съсък и дим. Без да остави следа, същината на сразения валхеру се върна в небето, за да се слее с онова безумно и побесняло нещо, което се бореше с боговете. И Ашен-Шугар каза горчиво:
— Няма право. Има само сила.
Останал сам от своя вид, само той разбра горчивата ирония на тези думи. И се върна в пещерата си, за да дочака изхода от Войните на хаоса.
Времето беше изгубило всякакъв смисъл, защото самото време се бе превърнало в оръжие, но в някакъв смисъл отминаваше, докато новите богове се сражаваха с бившите Драконови пълчища. След това боговете настъпиха в единение, онези от тях, които бяха оцелели след междуособиците, докато всеки установи мястото си в йерархията на нещата, и те съсредоточиха общите си усилия срещу валхеру. Тръгнаха като сила, надмогваща и най-налудничавите видения на Дракен-Корин и изхвърлиха валхеру от вселената. Запратиха ги в друго измерение на пространството и времето и им отказаха пътя назад. В почти безумна ярост валхеру напрягаха усилия да се завърнат в родния си дом, да се доберат до онова, което бяха оставили за ден като този, до онова, което им бе отказал един от техните. Ашен-Шугар бе предотвратил победата им и сега пътят им към родния свят бе преграден. В гнева си и в сляпата си ярост те обърнаха мощта си срещу по-малките раси на новата вселена. От свят на свят беснееха те, унищожавайки всички и всичко по своя път. От свят на свят разкъсваха същината на живота, тайните на вълшебството и силите на слънцата. Пред тях лежаха топли зелени светове, кръжащи около живи слънца. Зад тях оставаха замръзнали, безжизнени кълба, въртящи се скръбно около изгорели звезди. В отчаяното си усилие да се завърнат на своя свят те сееха пълна разруха над всичко, което докоснеха. По-малки раси се съюзяваха в усилието си да се опълчат на това сеещо гибел безумие. Отначало биваха помитани, после започнаха да го забавят, най-накрая намериха път към избавление. Една от по-низшите раси, наречена човешка, насочи цялото си внимание към избавлението и се намериха пътища за бягство. Човечеството и други раси откриха убежище. Разтвориха се портали и към други светове и расите побягнаха и се пръснаха през времето и пространството.
В тъканта на вселената зейнаха огромни цепнатини. Джуджета и хора, таласъми и троли, всички се втурнаха през разломите между една вселена и друга. Нови раси и нови същества дойдоха в Мидкемия и намериха на този свят своя приют.
А после боговете се потрудиха да затворят завинаги света на Мидкемия за Господарите на драконите. Обърнаха се към разломите, които бяха допуснали да се пропукат, и ги запечатаха. Изведнъж се затвори и последният път между звездите. Бариерата падна. Драконовите пълчища се опитаха да проникнат през тази завеса. Напразно. Отказаха им пътя назад към вселената на Мидкемия и те побесняха. И се заклеха да намерят път да влязат.
И после се свърши. Войните на хаоса, Дните на гнева на полуделите богове, Времето на звездната смърт: с каквото и име да го наричаха, сблъсъкът между онова, което беше, и онова, което го последва, свърши. И когато свърши и небесата се очистиха от безумието, Ашен-Шугар напусна пещерата си, върна се в равнината пред града на Дракен-Корин и огледа останките от най-могъщата битка, която се помнеше. Слезе от Шуруга и остави дракона да се впусне в лов. Дълго и безмълвно остана да чака нещо, без да знае какво.
Минаха часове и накрая другият глас заговори. „Какво е това място?“
— Разрухата от Войните на хаоса. Паметникът на Дракен-Корин, безжизнената тундра, някогашната огромна степ. Малко живи същества все още обитават тук. Повечето избягаха на юг, към по-поносим климат.
„Кой си ти?“
На Ашен-Шугар му стана смешно и той се засмя.
— Аз съм това, в което се превръщаш ти. Ние сме едно. Ти сам си ми го казвал толкова пъти.
