унизяването на принц Матю имам предвид, не онова с храненето на крокодилите…
Тал се усмихна.
— … няма ли да му е трудно да го направи от отвъд морето?
Усмивката на Тал се разшири.
— Накор получи сведения от север точно когато тръгвах от Саладор. Херцог Каспар пристига тук след седмица на държавна визита.
Паско сви рамене.
— Заради какво?
— Малко подкрепа за далечния си братовчед, предполагам, преди да направи нещо, което би могло да предизвика неприязънта на краля.
— Например?
— Представа нямаме, но в Севера нещата непрекъснато се мътят и Каспар трябва само да подбутне по някоя главня тук-там, та котелът да кипне другаде. Това е едно от многото неща, които ми се ще да разкрия.
Паско кимна.
— Да ви приготвя ли баня?
— Мисля да се поразходя до Ремарга и да се поотпусна там на масаж и вана. Донеси подходящо облекло за вечер из града.
— Къде ще вечеряте, господарю?
— Не знам. В някое заведение.
— „При Доусън“? Бившият хан вече е прочуто заведение за благородниците и богатите, нароило е още поне десетина подражатели. „Вечеря навън“ се е превърнало в любимо удоволствие за столичните персони.
— Може би онова, новото заведение, „Метропол“. Казаха ми, че било място, което си заслужава да се види.
— Частен клуб е, господарю.
— Тогава ми осигури покана, докато се къпя, Паско. Паско отвърна с кисела физиономия:
— Ще видя какво мога да направя.
— Трябва да ме видят публично, за да тръгне мълвата, че съм се върнал в града, но тази нощ трябва да съм сам, когато приключа с вечерята, и да се върна в квартирата си.
— Защо, господарю?
— За да мога да разбера кой ме следи, откакто напуснах Саладор, и какво е наумил.
— Шпионин ли?
Тал разкърши рамене и се прозя.
— Убиец вероятно.
— Започва се значи — въздъхна Паско. Тал кимна и тръгна към вратата.
— Да. Започва се.
Градът бе загърнат в мъгла. Надвиснала беше толкова гъста, че бе невъзможно да се вижда на повече от три стъпки. Ярко светещите улични лампи в търговския квартал се бяха смалили до смътни жълти петънца и дори светлината от фенерите тук-там при входовете на хановете се бе превърнала в мъждиви жълтеникави локви. Имаше и места без никаква видима светлина и там сетивата се объркваха, разстоянията губеха смисъл, цялата вселена се сливаше в размътена сивота.
Звуците дори бяха приглушени. От кръчмите долиташе само смътно мърморене на гласове вместо обичайната шумна какофония. Стъпките звучаха като тихо стържене на пети по спечена кал вместо скърцането на кожен ботуш по каменна настилка.
Въпреки това Тал Хокинс знаеше, че го дебнат. Разбрал го беше още в мига, в който напусна дома на лейди Гаворкин. Беше се задържал на вечеря в „Метропол“ — на Паско му бе отнело само няколко минути, за да спечели покана от името на собственика на заведението шампионът на Двора на майсторите да вечеря като негов гост — и си беше тръгнал оттам като редовен член на клуба. Остана впечатлен от атмосферата и обслужването. Храната обаче се оказа просто приемлива и той си помисли да поговори с главния готвач, но пък разбираше, че тази работа с клуба може да се окаже полезно начинание.
Ролдем живееше от търговия повече от всяка друга държава на изток и този нов клуб беше място, където благородници и богати хора от класата на простолюдието можеха да се събират и да общуват в безгрижна, отпускаща среда така, както не бе възможно другаде из града. Тал подозираше, че с годините тук ще се губят състояния и ще се печелят титли, ще се уговарят бракове и ще възникват съюзи — точно тук, в тихия интериор на „Метропол“. Още преди да приключи с вечерята си му връчиха бележка от лейди Гаворкин и Тал прецени, че вероятно ще се натъкне на преследвача си или на път към градската й къща, или на връщане към квартирата си. Преследвачът му обаче не му досади и той си прекара два приятни часа. Първо го сгълчаха заради дългото му отсъствие, но после лейди Гаворкин пламенно му прости.
Дамата бе овдовяла наскоро, съпругът й бе загинал при набег срещу сересийски пирати, действащи от един малък изолиран залив край Кеш. Вярната му служба на Ролдемската корона бе спечелила на лейди Гаворкин много съчувствие, известни гаранции за скромна пенсия в добавка към обилните й приходи от имения и дивиденти, както и апетит за нов съпруг веднага щом се спазеше полагащият се срок на траур. Беше бездетна и именията й бяха подложени на риск в случай, че Короната реши, че друг благородник ще ги ръководи по-добре. От кралска гледна точка, щеше да е идеално, ако лейди Гаворкин, графиня на Дравинко, се омъжеше за някой благородник, радващ се на благоразположението на Короната, за да се вържат добре двата края.
Тал съзнаваше, че скоро ще се наложи да прекъсне всякакви контакти с лейди Гаворкин, тъй като изобщо нямаше да издържи на грижливото проучване, прилагано спрямо женещите се в ролдемското благородно съсловие. Син на дребен скуайър от някакво поселище край далечен град в Кралството, който е социално приемлив като придружител на галавечери и празненства, беше едно, но женен за вдовицата на наскоро загинал военен герой — съвсем друго. Освен това обвързването с която и да било, дори толкова привлекателна като лейди Маргарет Гаворкин, не го привличаше особено въпреки внушителното й богатство, имотите и пламенната й страст в леглото.
Докато вървеше, Тал се остави на старите си ловни инстинкти. Преди години бе научил, че един голям град не е с нищо по-различен от гъст лес и че уменията, които бе усвоил като дете сред планините далече на север, отвъд морето, могат да го опазят жив във всеки град. Всяко място си имаше свой ритъм и скорост, своето усещане за динамика, и приспособеше ли се човек добре в тази среда, заплахите и възможностите за лов се разпознаваха точно толкова лесно, колкото и в дивите лесове.
Преследвачът му отчаяно се стараеше да се държи на подходящото разстояние и щеше да остане незабелязан от всеки друг, не толкова добре привикнал с околната среда като Тал. Този район на града му бе познат толкова добре, колкото на всеки роден тук, и той знаеше, че може да се отърве от „опашката“ си, когато реши. Но все пак изпитваше любопитство кой го преследва, и по-важното — защо.
Престори се, че се препъва, само колкото да наруши ритъма на вървежа си, та преследвачът да разкрие местонахождението си, след което продължи. Зави надясно и се шмугна в арката на входа на едно шивашко ателие, което често бе посещавал. Не посегна за сабята, а ловко извади кама от колана си и зачака. Точно в очаквания миг мъжът по петите му зави на ъгъла и се озова пред него.
Тал го сграбчи за дясното рамо, натисна надолу, изви ръката и я издърпа. Непознатият опита да реагира, но Тал беше по-бърз. Преследвачът направи точно каквото бе предвидил: поколеба се за миг, след което инстинктивно се дръпна. Тал се възползва от инерцията му и го завъртя. И преследвачът се озова притиснат във вратата, с камата на Тал на гърлото му.
— Защо ме следиш? — изсъска Тал в ухото му тихо, за да не разбуди спящите над ателието.
Мъжът се оказа бърз — ръцете му посегнаха към камата още преди да бъде изречена последната сричка. Освен това не беше глупак, защото осъзна, че е в безнадеждно положение, миг преди Нокът да бъде принуден да забие острието в гърлото му. Вдигна бавно ръце да покаже, че са празни, и отвърна шепнешком:
— Ваше великолепие! Не ви мисля злото! Сабята и камата ми още са на колана! — Говореше езика на Островното кралство.
