месеца и макар момчето понякога да му се присмиваше заради невежеството му по основни неща в селския труд, той все пак донякъде бе запълнил празнината, останала след изчезването на баща му.
Но Каспар си имаше по-големи грижи от някакво си момче в тази далечна земя. Научил беше от Йойхана и Йорген всичко, което можеше. Говореше местния език вече сравнително добре и бе започнал да разбира тукашните обичаи и вери, доколкото ги знаеше Йойхана. Нямаше причина да стои повече тук, а имаше много причини да си тръгне. Беше изкарал месеци само на няколко мили от мястото, където го бе оставил белокосият маг, а тепърва му предстоеше да прекоси половин свят.
— Къде ще ходиш? — попита Йорген.
— Вкъщи.
Йорген като че ли понечи да каже нещо, но си замълча. След малко попита:
— А ние какво ще правим?
— Каквото правим винаги — отвърна му Йойхана.
— Трябва ви кон — каза Каспар. — Житото скоро ще е готово за жътва, после и царевицата. Трябва ви кон да откарате реколтата на пазара.
Тя кимна.
— Ще трябва да продадеш някоя крава. Колко?
— Две би трябвало да ми осигурят читав кон.
Каспар се усмихна.
— Едно от нещата, от които наистина разбирам, са конете. — Не спомена, че опитът му обхваща най- вече бойните коне, ловните и ездитните на сестра му, а не товарни животни. Все пак можеше да види дали конят не е куц, да надуши миризмата на възпалено в копитата и да прецени нрава на животното.
— Ще трябва да отидем до Мастаба — каза тя.
— Къде е това?
— Два, даже три дни път след Хеслагнам. Там можем да продадем добитъка на прекупвач. Той може да има и кон за замяна — каза Йойхана.
До края на вечерята Каспар мълча. Знаеше, че Йойхана се страхува, че отново ще остане сама. Не му беше пускала никакви аванси и той бе доволен нещата да си останат каквито са. Не беше спал с жена от месеци, а Йойхана бе привлекателна с грубоватата си красота, но отделните кътове за спане, плюс Йорген, ги бяха държали поне досега настрана един от друг.
Йойхана ту се надяваше, напук на всякакви надежди, че мъжът й ще си дойде, ту го оплакваше, все едно че е умрял. Каспар знаеше, че след още някой и друг месец тя би го приела на мястото на Бандамин за постоянно. Това бе още една причина да си тръгне.
— Все ще можеш да намериш някой ратай, който да идва да ти помага, нали?
— Може би — отвърна тя сухо.
Каспар вдигна дървената си чиния и я занесе до ведрото да я измие. След малко си легнаха — всеки в постелята си. Мълчаха.
Глава 4
Село
Каспар, Йойхана и Йорген се тътреха по стария път. Вървяха бавно, както в предишните два дни. Каспар никога не беше осъзнавал колко уморително е да пътуваш пеш навсякъде. Целия си живот бе изкарал на коне, в каляски и на бързи кораби. Вървенето пеш не бе само уморително, беше досадно.
Погледна през рамо да види какво прави Йорген. Момчето крачеше зад двете тежко стъпващи добичета. Държеше дълъг остен и ги ръчкаше с него, когато се опитваха да се отклонят от пътя, за да пасат. Не че тревата наоколо беше в изобилие, но инатливите животни държаха да проучат всяка туфа, ако не ги ръчкаше непрекъснато.
Каспар се бе примирил с реалността на положението си. Беше пеша и сам, ако се изключеше компанията на Йойхана и сина й, и без защита, без средства и опит в тази враждебна земя. От малкото, което бе научил от Йойхана, районът все още беше в хаос след опустошенията, нанесени от армията на Изумрудената кралица, въпреки че от онези ужасни събития бяха изминали много години.
Фермите и селата се бяха възстановили бързо въпреки липсата на достатъчно мъже. Старците и жените едва бяха свързвали двата края, докато младите пораснат достатъчно, за да се хванат за работа и да народят свои деца.
Отсъствието на ред се бе задържало. Цяло поколение синове бе отраснало без бащи, повечето деца бяха сираци. Там, където градовете държави бяха контролирали околните земи, сега властваше хаосът. Традиционните съглашения бяха подменени от законите на разбойническите главатари. Който събереше най-голямата банда, той налагаше правото си.
Семейството на Йойхана бе оцеляло заради сравнителната си изолираност. Местните знаеха местоположението на фермата, но малцина чужди хора се бяха натъквали на нея. Само щастливата случайност покрай търсенето на изтървани пилци от Йорген бе спасила живота на Каспар. Иначе като нищо щеше да издъхне от глад.
Планински хребет се издигаше на запад, а земята на изток се снишаваше и ставаше кафява в далечината, на границата с пустинята. Ако беше останал пленник на бенту, сега щеше да е роб. Ако не беше успял в бягството си, най-вероятно щеше да умре в сухите земи между далечните планини и хребета, по чийто гръбнак минаваше този стар път.
Зърна блещукане в далечината и попита:
— Онова там река ли е?
— Да, Змийската река — отвърна Йойхана. — Отвъд нея са Горещите земи.
— А знаеш ли къде се намира град Змийска река?
— Далече на юг, на Синьото море.
— Значи трябва да тръгна по течението й — заключи Каспар.
— Ако искаш да стигнеш там, да.
— Искам да стигна у дома — отвърна Каспар с горчивина.
— Разкажи ми за твоя дом — помоли Йорген.
Каспар го изгледа през рамо. Момчето му се хилеше. За своя изненада Каспар усети, че започва да обича това дете. Като владетел на Оласко знаеше, че все някой ден трябва да се ожени и да създаде законен наследник, но никога не му беше хрумвало, че би могъл да обича децата си. За миг разсеяно се зачуди дали баща му го е обичал.
— Оласко е морска страна — започна той. — Нашият столичен град, Опардум, е разположен на големи скалисти стръмнини, със защитимо, но все пак много оживено пристанище. — Продължи, докато крачеше бавно: — Той е на източното крайбрежие на голям… — Усети се, че не знае думата за континент на местния език. — Голямо място, казва се Триагия. Тъй че от цитаделата… — погледна ги и видя, че нито Йойхана, нито Йорген са озадачени от кешийската дума — от цитаделата човек може да види възхитителни изгреви над морето. На изток има равнинни земи, а покрай реката — много ферми, досущ като вашата…
Убиваше времето, като им разказваше за родната си страна. След малко Йорген попита:
— А ти какво правеше? В смисъл, не си земеделец все пак.
— Бях ловец — отвърна Каспар. — И войник. Пътувах.
— И как е? — попита Йорген.
— Кое как е?
— Пътуването.
— Като сега — отвърна Каспар. — Много вървене или плаване на кораб, или яздене на кон.
— Не — засмя се Йорген. — Искам да кажа, как изглеждаха местата?
— Някои са като вашите Горещи земи — отвърна Каспар. — Но други места са хладни и дъждовни… — Заразказва им за държавите около Морето на кралствата и за по-забавните неща, които бе виждал. Превалиха едно възвишение и видяха село Хеслагнам.
Каспар си даде сметка, че е очаквал нещо по-процъфтяващо, и дори изпита разочарование. Най- голямата постройка пред очите му явно беше ханът, двуетажна дървена сграда с невероятен варосан покрив. Единственият комин бълваше дим, а зад хана се виждаше конюшня и ограда за добитък. Други две сгради приличаха на дюкяни, но без табели, които да говорят за предлаганата стока. Представа нямаше
