Каспар кимна.
— Разбирам.
Знаеше каква трябва да е следващата му стъпка. Трябваше да тръгне на юг. Някой там набираше армия, както и да се наричаше. И имаше коне.
А на него му трябваше кон.
Глава 5
Войник
Каспар изчакваше стаен.
Присвил се беше зад един нисък храст, докато конният патрул отминаваше. Откакто бе напуснал фермата на Йойхана, се беше натъкнал на два други патрула. Предвид това, че не знаеше за тези хора почти нищо, бе решил да избягва срещите с тях. Обикновените войници определено имаха склонност да прибягват до оръжията си, преди да задават въпроси, а Каспар не изпитваше желание да свърши мъртъв, пленник или записан в нечия войска насила.
Напускането на фермата се оказа по-притеснително, отколкото бе очаквал. Йорген изглеждаше особено притеснен, че отново ще остане сам с майка си. От друга страна, мулето щеше да помага в тежката работа, а Келпита имаше син, който щеше да идва да работи с тях по време на жътвата, тъй че Йойхана нямаше да загуби зърното си.
Помисли си как ли щяха да се оправят, ако изобщо не бе дошъл. Още щяха да се мъчат с поддържането на фермата и нямаше да имат нито достатъчно дърва, нито мулето.
Все пак сбогуването са оказа по-тежко, отколкото го бе предвиждал.
Преди два дни беше заобиколил едно село, което, изглежда, служеше за сборен пункт на местните патрули, а след това се бе спазарил за еднодневна работа в една ферма край пътя, срещу храна. Храната се оказа жалка, а за пиене му предложиха само вода, но все пак бе доволен и на това. Спомни си за богатите вечерни пирове, присъщи за неговия двор, но бързо прогони спомена. Готов бе да убие за прясна мръвка печено телешко, за паница зеленчукова яхния, приготвена от домашния му готвач, и за гарафа добро вино от Рейвънсбърг.
Увери се, че конниците са достатъчно далеко, и отново се затътри напред. Разбитият стар път изглеждаше в по-добро състояние, колкото по на юг отиваше. На разни места, през които бе минал през последните два дни, личаха следи от наскорошни ремонти.
След един завой видя в далечината голямо селище. Земята наоколо ставаше все по-злачна и тучна. Каквото и друго да беше направил раджът на Мубоя, поне беше усмирил територията около столицата си дотолкова, че селяните процъфтяваха отново. От двете страни на пътя се редяха спретнати ферми, а по склоновете се виждаха овощни градини. Навярно след време този по-мирен аспект щеше да достигне и до района, където живееха Йорген и майка му. Искаше му се да вярва, че момчето ще получи възможност за по-добър живот.
Когато приближи градските порти, видя първите признаци на сурово правосъдие — десетина трупа, изгнили в различна степен, както и пет-шест глави, набучени на пики. Мъжете бяха вързани с въжета на кръстосани греди — „разпнати“ на квегански. Казвали му бяха, че е отвратителна смърт. След време тялото не можеше да предотврати течността да се събира в белите дробове и човек се удавяше в собствената си слюнка.
При портата чакаше отделение войници, всички, облечени като онези, които беше видял на коне, само че липсваха тежките наметала и странните тюрбани. Тези носеха метални шлемове с плетени мрежи на вратовете.
Един от тях закрачи наперено да го пресрещне.
— По каква работа идваш в Делга?
— Просто минавам, на път на юг.
— Странен говор имаш.
— Не съм тукашен.
— Занаятът ти?
— Сега съм ловец. Войник бях.
— А може би бандит?
Каспар го изгледа. Мъжът беше мършав и изнервен и се стараеше да гледа свирепо. Имаше провиснала брадичка и зъбите му бяха пожълтели. Какъвто и ранг да имаше тук, в армията на Каспар щеше да е най- много ефрейтор. Познат му беше този тип: надути и самонадеяни, недостатъчно умни, за да схванат, че са се издигнали до възможния си връх. Без да отвърне на явната обида, Каспар се усмихна.
— Ако бях разбойник, нямаше да съм толкова беден. Единственото, което имам, е този меч, дрехите на гърба ми, тези ботуши и ума си. — Войникът понечи да заговори, но Каспар го прекъсна и продължи: — Честен човек съм и искам да работя за поминъка си.
— Е, не мисля, че на раджа му трябват наемници точно днес.
Каспар отвърна с усмивка:
— Казах, че съм войник, а не наемник.
— Къде си служил?
— Някъде, за където съм сигурен, че изобщо не си чувал.
— Добре, върви, обаче гледай да не правиш бели. Ще те държа под око, да знаеш. — Махна му да продължи.
Каспар кимна и мина през портата. Делга беше първият истински град, който виждаше в тази земя, и имаше повече белези на цивилизация, отколкото бе срещнал в което и да е селище досега. Хановете близо до портата бяха запуснати и мръсни като този на Сагрин, което трябваше да се очаква.
По-добри сигурно щяха да се намерят в квартала на търговците, затова той продължи навътре, докато не стигна един пазарен площад, който в този следобеден час гъмжеше от хора. Делга притежаваше всички признаци на процъфтяваща общност и хората тук изглеждаха доволни от ежедневието си.
Каспар през целия си живот бе изучавал управлението, защото бе роден, за да управлява. Виждал беше глупаци, безумци и некадърни властници да се задържат за цял живот и беше чел за мнозина други. Знаеше, че населението е в основата на една силна държава и че хората може да се облагат до определени граници. Собствените му заговори и интриги бяха замисляни отчасти и за да сведе до минимум нуждата от открит сблъсък, което винаги беше скъпо начинание и голямо бреме за народа.
Не че толкова се беше грижил за щастието на народа си, така или иначе — дори не се беше замислял за участта на простолюдието, допреди да се срещне с Йойхана и Йорген — но се грижеше за благополучието на държавата като цяло, а това означаваше да държи населението доволно.
Ако не друго, то хората в Делга поне не изглеждаха обременени или угрижени. С нищо не показваха, че ги безпокоят доносници или държавни бирници, като видят толкова много луксозни стоки, изложени за продан.
Пазарът гъмжеше от цветове и гълчава, оживен в следобедната търговия. Тук-там Каспар чуваше звъна на монети от разклатена кесия и прецени, че твърдата пара се връща под грижите на раджа.
На пръв поглед владетелят като че ли се радваше на подкрепата на своя народ. През пазара крачеха униформени мъже с разноцветни ливреи, очите им непрекъснато шареха за нередности. Каспар реши, че трябваше да са градска полиция или стража.
Улови погледа на един от тях — широкоплещест мъж с нашарено с белези лице и врат. Мъжът спря, но Каспар не извърна очи и се доближи към него. Мъжът беше облечен в синя туника, но вместо високите ботуши на конник и панталони, затъкнати в тях, носеше торбести гащи, които почти скриваха ботушите. Мечът му беше по-късо оръжие и не носеше шлем, а плъстена шапка с широка периферия.
— Добър ден — поздрави Каспар.
— Чужденец — каза кратко мъжът.
— Доколкото разбирам, сте полицай?
— Правилно разбираш.
— Дали бих могъл да си намеря работа тук?
— Занаятът ти?
— Опитен ловец съм и войник — продължи учтиво Каспар.
