— Ти или също трябва да си от Кинок, или ушите ми изобщо не са чували този акцент.
— Всички сме от Кралството — рече русият.
— Аз не съм — каза Каспар. — Но съм бил там. Двамата мъже погледнаха въпросително Флин и той им обясни:
— Оласконец е.
— Значи си още по-далече от дома от нас — отбеляза русият.
— Аз съм Макгоин, а той е Кенер — представи ги едрият.
— Аз съм Каспар.
— Е, значи сме четири родствени души. Мъже от Севера. — Кенер кимна замислено.
— Как се озовахте тук? — попита Каспар.
— Първо ти кажи — подкани го Флин.
Каспар сметна, че ще е най-добре да скрие самоличността си. Тези мъже можеха да го помислят за лъжец или можеше да се опитат да използват това в своя изгода и в негова Щета в бъдеще. Най-вече реши, че бившият му сан едва ли означава нещо сега. Намираше се на грешната страна на света и бе лишен от титлата и владенията си. Можеше да им разкаже повече, но по-късно, след като чуеше тяхната история.
— Нищо особено интересно всъщност. Изпречих се на един магьосник, който имаше достатъчно сила, за да мести където му хрумне хора, които го ядосат. В един момент бях в Опардум, в следващия — хоп, намерих се близо до Хеслагнам, и четирима бенту препускаха към мен.
— Избягал си от търговци на роби бенту? — попита невярващо Макгоин.
— Не. Първо ме хванаха. После им избягах. Флин се изсмя.
— Или у самия теб има нещо чародейско, или си достатъчно добър лъжец, за да си кинок.
— Нямам тази чест — отвърна Каспар.
— Магьосници — измърмори Кенер. — Голямо проклятие са, няма спор.
— Е, този поне беше — рече Каспар. — Все пак можеше да ме пусне насред океана и да ме остави да се удавя.
— Вярно — рече Флин.
— Сега вашата история.
— Търговци сме, от порт Вайкър — подхвана Флин. Каспар моментално разбра, че Флин лъже. Много по-вероятно беше да са пирати от Залезните острови.
— Бяхме консорциум, събран от един търговец от Крондор, Милтън Превънс. Когато стигнахме град Змийска река, се натъкнахме на бушуваща кланова война. Не можахме да влезем в пристанището, защото двата клана се биеха кой да контролира залива. Тъй че обърнахме и потърсихме пристан. — Посочи приятелите си. — Бяхме трийсетима, когато се почна.
Каспар кимна.
— Няколко търговци и колко охрана?
Флин поклати глава.
— Николко. Търговци сме, но всички сме се научили сами да се грижим за себе си. Макгоин започна като чирак на майстор на филц и влезе в търговията с вълна. Оттам мина на фино облекло, а коприната, която човек може да купи тук, е най-добрата, по е добра дори от тази в Кеш. Специалността на Кенер са подправките — колкото по-редки, толкова по-добре. Колкото до мен, аз съм по скъпоценните камъни.
Каспар кимна.
— Всичко — лесно превозимо и не прекалено обемисто, освен коприната.
— Но пък тя е лека — каза Макгоин. — Можеш да напълниш целия трюм и едва ще сниши ватерлинията с разтег.
— И какво се случи?
Кенер продължи разказа оттам, където беше прекъснал Флин.
— Имахме два избора. Можехме да обърнем на запад, да отплаваме към град Махарта и да търгуваме нагоре по река Ведра. Много стока, много екзотични неща, но също тъй много хитри търговци и по-малко изгодни сделки.
— Какъв беше другият избор? — попита Каспар.
— Има едно място, където Змийска река възвива на изток и почти стига до крайбрежието. На по-малко от седмица път е от брега до реката, тъй че не взехме коне — щяхме просто да ги закупим там, ако се наложеше превоз. При реката има едно градче, Пристана на Шингази. Някогашна малка търговска станция, но сега е добро място да хванеш превоз нагоре по реката.
Макгоин добави:
— Та точно това направихме: наехме лодка и се отправихме нагоре, мислехме, че ще намерим стоки, каквито не е виждал никой от Островите.
Флин се засмя.
— Проклетата от боговете наглост. Не сме плашливи хора, Каспар, но бяхме трийсет души, когато започна всичко, и всички от нас умееха да се грижат за себе си.
— Но колкото по на север отивахме, толкова по-безумни ставаха нещата.
— От колко време си тук, Каспар? — попита Макгоин.
— Шест, седем месеца. Загубих им дирите.
— Докъде си стигал на север? — попита го Флин.
— До Мастаба.
— Е, значи не си се доближавал до Змийското езеро. Онзи район е ничия земя. Там са онези номади…
— Джешандите. Да, чувал съм за тях.
— Пречат на всекиго да се засели около езерото, но там има и други хора. На юг от езерото се издигат планините Суману и точно там ние…
— Започни отначало, Флин — подкани го Макгоин.
Флин си пое дълбоко дъх, сякаш се готвеше да разказва дълго.
— Намерихме лодка в Пристана на Шингази, добре стъкмен съд, с широк кил и плитко дъно, удобна за бутане с пръти и дърпане с въже, когато потрябва. Капитанът ни обясни, че няма важни пристанища до едно градче, Малабра, най-далечната точка на север, до която може да плава, но ще ни продаде лодката. Неколцина от нас имаха опит с речни лодки, тъй че бяхме сигурни, че ще се оправим до Малабра. Разбрахме се Превънс да бъде командирът на цялата експедиция и че един друг, Картър, ще е капитан, след като напуснем Малабра. Пътят до Малабра ни отне три месеца. Отначало всичко изглеждаше чудесно. После ни удари лошо време и трябваше да се приютим на брега. Два дни по-късно се натъкнахме на разбойници, които ни гониха пет дни на коне, докато се мъчехме да останем по средата на течението. Свалиха трима души със стрели, преди да се откажат.
Кенер се намеси:
— Трябваше да съобразим. Не бяхме намерили нито една прилична възможност за търговия, а вече бяхме изгубили трима души. Трябваше да се вразумим…
— Но ние продължихме — подхвана отново Флин. — Докато стигнем до Малабра, още двама души умряха от треска. — Помълча малко, сякаш се мъчеше да си спомни подробности. — Справяхме се добре отначало. Установихме търговска станция, със склад не по-лош от този тук. Езикът не беше труден, защото разполагахме с десетина мъже, които знаеха квегански, а двата езика са сходни. Някъде по това време обаче нещата започнаха да… — Погледна мълчаливо приятелите си, сякаш ги молеше за помощ. Макгоин рече:
— Някои от местните хора започнаха да носят в склада предмети, за да ни ги продават. Носехме доста злато — прилично количество за кралските стандарти, но цяла кралска съкровищница тук. Предполагам си забелязал, че не им достигат монети. Изглежда, все още плащат цената на онази война, в която е воювал баща ми.
— Но нещата, които ни носеха… хм, отначало си мислехме, че са просто… коя беше думата? — Погледна Кенер.
— Артефакти.
— Да, точно — каза Макгоин. — От някоя отдавна загинала цивилизация. Тези неща изглеждаха
