едно.
Каспар се засмя и Йойхана се усмихна.
— После ще го даде на Сагрин, той ще го заколи и почисти и Калпита ще може да яде и пие тук известно време, без да плаща, което ще му е приятно и ще ядосва жена му. Тя не обича, когато пие много ейл.
Каспар не каза нищо. Отново си помисли, че и оласконските селяни живеят подобен живот. И в Оласко сигурно имаше търговци, чиито жени се ядосват, загдето пият много ейл, бивши войници, държащи порутени ханове, и малки селски момчета, които търсят с кого да си играят. Отпусна се на стола и се замисли колко невъзможно е да познава всички до един. Та той едва разпознаваше половината си домашен персонал в цитаделата по лице, да не говорим за имената. А бе трябвало да си дава сметка що за хора търсят закрилата му.
Неочаквано го обзе тъга. Колко малко се беше грижил за хората си. През мислите му се изсипа порой от образи, също като сънищата, които сънуваше напоследък.
— Какво ти е? — попита тихо Йойхана.
Каспар я погледна накриво.
— Моля?
— Цял пребледня и даже се просълзи. Какво ти е?
— Нищо — отвърна той с изненадващо хриплив глас. Преглътна с мъка. — Просто един неочакван стар спомен.
— От война ли?
Той сви рамене и кимна, без да отвърне.
— Бандамин беше войник навремето.
— Наистина ли?
— Не като теб — добави тя бързо. — Служеше в местното опълчение, още като момче, с баща си. Опитваха се да въведат ред.
— Справили са се добре. Тя сви рамене.
— Не знам. Още ни притесняват разбойници и грабители. Търговците на роби бенту пленяват свободни хора и ги отвеждат на юг. Продават ги на богати чифликчии или мелничари, или ако са воини, ги водят в град Змийска река за игрите.
— Змийска река. Колко далече е този град?
— Няколко седмици с лодка. Не знам точно. Там ли ще идеш?
— Да — отвърна Каспар. — Трябва да се върна у дома. За да го направя, ми трябва кораб, а единствените кораби, които плават до отечеството ми, са там.
— Дълъг път е.
— Да, много дълъг. Сагрин се върна и каза:
— Ето какво е готов да предложи Келпита… — Изреди предлаганата стока, зърно някъде по-късно и малко замяна с друг търговец в следващото село. Накрая Йойхана като че ли изглеждаше доволна.
— Дай една стая за нощта, с вечеря, и правим сделката.
— Готово! — рече Сагрин и си стиснаха ръцете. — За тази вечер имаме печена патица и яхния, хлябът е от тази заран.
Щом Сагрин тръгна към кухнята, Йойхана прошепна на Каспар:
— Не очаквай твърде много. Той изобщо не може да готви.
— Храната си е храна, а аз съм гладен — отвърна Каспар.
— Все пак още нямаш кон.
Каспар сви рамене.
— Все ще се оправя някак. Може да намеря някоя лодка за надолу.
— Това ще е трудно.
— Защо? — попита Каспар и отиде да си налее още ейл, докато Сагрин работеше в кухнята.
— Ще ти кажа на вечеря. Май трябва да ида да намеря Йорген.
Каспар кимна и отпи от ейла. „Човек може да има и по-лош живот от това да е женен за жена като Йойхана, със син като Йорген“ — помисли си. А след това огледа жалкия хан и си помисли: „Но би могъл да има и много по-добър“.
Каспар се сепна. Йойхана и Йорген спяха на двата нара, които служеха за легла в хана, а той — на постеля на пода.
Нещо го беше събудило. Вслуша се напрегнато. Коне!
Извади меча си и се забърза по коридора и надолу по стъпалата. Завари Сагрин в гостилницата, със старото си войнишко оръжие в ръка. Даде знак на ветерана да се премести до вратата, а сам той забърза към прозореца.
Петима конници. Струпали се бяха на двора и спореха за нещо. Един посочи хана, друг поклати глава и посочи към пътя. Носеха тежки наметала, но Каспар успя да види достатъчно от облеклото им, за да разбере какви са: войници.
След малко се обърнаха и препуснаха на север.
— Заминаха си — рече Каспар.
— Какви бяха? — попита го Сагрин.
— Войници. С ботуши. Видях по една нашивка на куртките им, но цвета не можах да различа — бяло, може би жълто. С еднакви мечове, но без лъкове и щитове. Носеха тюрбани с пера.
— Проклятие — изруга Сагрин. — Сигурно са решили да идат до Мастаба. Но ще се върнат.
— Кои са те?
— На юг има един разбойник. В град Делга, ако човек може да го нарече град. Нарича се радж на Мубоя. Негови хора са. Претендира за цялата земя между Делга и бреговете на Змийско езеро и държи свои гарнизони в паланките и селата. Даже данъци събира от хората кучият му син.
— Предлага ли им закрила? — попита Каспар.
— Един вид — отвърна Сагрин. — Пази ги от другите разбойници и мародери, за да може да скубе пилците сам.
— За управление трябват пари — каза Каспар.
— Добре си се оправям и без управление — изсумтя Сагрин.
— Намери достатъчно хора с мечове, които да са съгласни с теб, и би могъл да го убедиш. Тези петимата, дето ги видях, сигурно биха могли да завземат цялото селище без друга помощ.
— Знам ги аз тия неща. Навремето баща ми събра опълчение, бях още момче, и се бихме с много бандити. — Посочи белезите на ръцете си. — Не бъркай, тия съм си ги заслужил честно, Каспар. Но вече съм стар. Готов съм да се бия, но знам, че няма да спечеля.
— Е, този радж може би няма да е първият разбойник, основал династия. Там, откъдето съм аз… — Реши да не обяснява и вместо това каза: — Ако може да донесе ред и сигурност за хора като Йойхана и Йорген, за жените и децата, това ще е добро, нали?
— Предполагам. Каквото има да стане, ще стане. Все пак си запазвам правото да се оплаквам.
Каспар се засмя.
— Не възразявам.
— Ти оставаш ли с Йойхана? — попита го ханджията и Каспар схвана какво има предвид.
— Не. Тя е добра жена и се надява, че мъжът й все още е жив.
— Едва ли. И да е жив, сигурно се мъчи в някой рудник, работи в чифлика на някой търговец на юг или се бие на арената в град Змийска река.
— Все едно, имам си свои планове — рече Каспар. — Не включват да ставам фермер.
— Личи ти. Войник?
— Известно време.
— Нещо друго ще да е, бас слагам — рече Сагрин. Надигна се от стола и добави: — Е, аз трябва да се залавям за работа.
Слънцето след час ще изгрее, а не заспивам толкова лесно, особено когато трябва да спя с меч в ръката.
