— Да — отвърна Каспар и му върна оръжието. Беше по-леко, отколкото очакваше, но трептенето го притесни. Флин се доближи до бронята и рече:
— Гледай сега. — Извади отново пръстена от кесията си и го доближи до метала. Той мигновено превключи от смътно сияние в ярък блясък. — Няма никакво съмнение за магията в бронята. Мисля, че това го доказва.
— Убедително — съгласи се Каспар. — Е, и какво общо трябва да има всичко това с мен?
— Трябва ни още един човек — каза Флин. — Това, че си от Севера и че също искаш да се върнеш в Кралството, е бонус.
Просто търсим да наемем разумен човек, който може да борави с меча, за да тръгне с нас за град Змийска река… надяваме се, че клановата война там вече е приключила. — Флин сложи ръка на рамото му. — Но както казах, боговете може би са те поставили на пътя ни основателно, защото човек, който ще измине цялото това разстояние, воден от желанието си, е по-добър от всеки нает меч. Готови сме да те направим свой партньор с равни права.
Кенер изглеждаше готов да възрази, но си замълча. Макгоин кимна.
— Прекалено щедро — отвърна Каспар.
— Не е — каза Флин. — Преди да се съгласиш, трябва да знаеш всичко. Не всички от момчетата ни загинаха, преди да намерим това. — Посочи фургона. — Селякът, който ни показа къде лежи, не искаше да има нищо общо с изваждането му, не искаше да се доближи, докато го откривахме. Намерили бяхме достатъчно богатства, за да си живеем като крале, тъй че след като натоварихме четирите фургона, поехме на юг. Докато стигнем до твоето градче, Хеслагнам, бяхме останали само Шестима и се бяхме смалили до един фургон. Изоставили бяхме богатство колкото на цяла държава по пътя зад нас.
Това изобщо не се хареса на Каспар.
— Значи някой не е бил доволен от това, че сте взели тялото, бронята или каквото е там.
— Явно. Денем никой не ни нападаше, нито когато отсядахме в градче или село. Но нощем, като бяхме сами на пътя, започваха да стават разни неща.
— Една нощ Фоулър Маклинток просто умря. Без никакъв белег по него — каза Кенер.
— А Рой Макнари една вечер мръдна настрана от бивака да се изпикае и така и не се върна. Търсихме цял ден и не намерихме и следа от него — добави Макгоин.
Каспар се изсмя късо, колкото суха насмешка, толкова и съчувствено.
— Защо просто не оставихте това проклето нещо и не взехте останалото?
— Докато разберем, че този някой или някои, каквото и да е, иска тялото, беше твърде късно. Вече бяхме изоставили другите три фургона. Отделихме най-хубавите скъпоценни камъни — в онова ковчеже ей там — и скрихме повечето накити и други ценни неща. Намерихме пещера, белязахме я и оставихме всичко там. Продадохме конете за храна по пътя и най-сетне се добрахме дотук. Но на всяка седмица по някой все умираше.
— Тази история… малко ме възпира да тръгна с вас.
— Знам, но помисли за наградата! — каза Флин. — Магьосниците ще платят кралски откуп за това нещо и знаеш ли защо?
— Горя от нетърпение да разбера — отвърна сухо Каспар.
— Вярвам, че си човек с известно образование, защото говориш Кралската реч като благородник, макар че си от Оласко — каза Флин.
— Учил съм малко — призна Каспар.
— Знаеш ли историята за Войната на разлома?
— Знам, че преди сто години някаква армия нахлула от друг свят през магически разлом и почти завладяла Островното кралство.
— Много повече — каза Флин. — Има много неща, които така и не са записани в историите. Прадядо ми — като момче служил в обоза в битката за Сетанон — разказваше за дракони и древна магия.
— Спести ми дядовите си приказки край огнището, Флин, и говори по същество.
— Чувал ли си за Господарите на дракони?
— Не.
— Те били древна воинска раса, живяла на този свят преди хората. Били са тук дори преди елфите. Били са раса ездачи на дракони, способни да правят могъща магия. Съкрушили ги боговете по време на Войните на хаоса.
— Това е теология, а не история — прекъсна го Каспар.
— Може би да, а може би — не — отвърна Флин. — Но храмовете го проповядват като доктрина. И макар в текстовете да не се споменава за Господарите на дракони, легендите все пак си остават. Но само го погледни това нещо, Каспар! Ако не е Господар на дракони, излязъл направо от древната си гробница, не знам какво може да е. Но съм готов да се обзаложа, че чародеите в Звезден пристан ще искат да го разберат и ще се готови да платят.
Каспар отвърна:
— Значи ви трябва четвърти, за да отнесете това нещо на север, да помогне да се пренесе от порт Вайкър до този Звезден пристан и след това да поискате награда от магьосниците?
— Да — заяви Флин.
— Вие сте луди. Трябвало е да го скриете в пещерата и да вземете вместо него съкровището.
Кенер, Макгоин и Флин се спогледаха мълчаливо. Накрая Кенер каза тихо:
— Опитахме. Просто не става.
— Как така не става?
— Опитахме се да направим каквото каза. И след като запушихме пещерата, изминахме не повече от половин миля по пътя, преди да се наложи да обърнем и да се върнем. После оставихме цялото злато и другите стоки и извадихме това нещо.
— Побъркали сте се. Бих могъл да тръгна с вас срещу кон и цената за превоза до Кралството, но не мога да обещая, че ще остана с вас след това. Дадохте ми твърде много основания да откажа. — Каспар помълча за миг. — Всъщност мисля да откажа още сега, за да избегна неприятностите.
Флин сви рамене.
— Ами добре. Опитай се да си тръгнеш. Каспар скочи от фургона, все още с меча в ръка.
— Какво искаш да кажеш?
— Ние няма да те спрем — каза Флин. — Нямах това предвид. Каспар заобиколи тримата и когато стигна до вратата на склада, каза:
— Желая ви късмет, господа, и се надявам някой ден да ударим по едно пиене в Кралството, но се съмнявам, че ще стигнете там. По всичко личи, че това начинание е обречено, и не искам да имам нищо общо с него, тъй че благодаря.
Обърна се, бутна вратата и понечи да стъпи навън. Но не можа.
Глава 7
Решение
Изведнъж Каспар се разколеба.
Искаше му се да излезе, но нещо го накара да изчака. Обърна се и рече:
— Е, добре, ще помисля. Флин кимна.
— Можеш да ни намериш тук, но до вдругиден трябва да сме на път.
— Защо? — попита Каспар.
— Не знам — отвърна Флин. — Просто не можем да останем задълго на едно място.
— Ще разбереш — добави Кенер.
Каспар надви необяснимия подтик да остане и напусна склада.
Тръгна през ранната сутрешна тълпа и скоро намери евтин хан, където ейлът не беше чак толкова ужасен. Рядко пиеше преди обяд, но днес направи изключение. Похарчи повече от съдържанието на жалката си кесия, отколкото трябваше, но дълбоко в себе си вече знаеше, че ще тръгне с Флин и другите. Не заради някакво си глупаво „магическо“ принуждение, а защото го искаше. За половин година тези мъже можеха да го доближат до дома повече, отколкото щеще да успее сам за две години: не беше моряк и щеше да му се наложи да работи много месеци, за да спести пари за превоза, а корабите, порещи водите между
