пътя. — Посочи един грозен белег, който минаваше по левия му хълбок от мишницата до бедрената кост. — Това го полудих, когато бях още на седемнайсет. За малко да умра от загуба на кръв. Баща ми ме заши с една дебела игла за платнище и с канап. Едва не умрях от проклетата треска, като забра. Само един жрец на Дала успя да ме спаси тогава, с някакъв лек и молитва.
— Има си полза и от жреците.
— Виждал ли си някой храм тъдява?
— Не всъщност — отвърна Каспар.
— Повечето са в градовете, но от време на време можеш да срещнеш някой ей така, като дошъл отникъде. Боговете им наистина са странна пасмина. Някои от тия, дето и ние познаваме, макар да имат други имена. Гуис-Ва тук го наричат Яма например. Но за много от боговете им изобщо не бях чувал. Един паешки бог, Тикир се казва, и бог-маймуна, и бог на това и на онова, и повече демони и каквото там ги наричат… Обаче както и да е, мисля, че ако искаш някой жрец да види онова в ковчега, май ще трябва да решим точно с какъв жрец да говорим.
— Защо?
— Ами, у дома давах десятък на Банат. Каспар се засмя.
— На бога на крадците?
— Разбира се. Кой по-добре от него ще държи крадците настрана, та да не ме оберат до голо? Давал съм дарове и на други богове, но мисля, че всеки от тях си има своя… не знам, да го наречем план.
— Дневен ред?
— Да, точно! Всеки си има дневния ред… Но си мислех, че ако онова в ковчега е нещо, което някой храм може да реши, че е ценно — и то толкова ценно, че да ни прережат гърлата и да ни хвърлят в реката…
— Май трябва да го обсъдим с останалите.
— Точно това исках да кажа.
Върнаха се при другите и Кенер раздаде вечерята, груба храна, с която Каспар вече бе свикнал: сухи овесени питки, сушени плодове, сушено телешко и вода. Все пак си беше истински пир в сравнение с горчивите плодове, с които бе преживял първите два дни, когато го оставиха в тази земя.
Обсъдиха идеята на Макгоин и решиха, че все пак ще е най-добре да потърсят съвета на жрец в следващия град. След това легнаха да спят.
Каспар се събуди. Толкова пъти вече си беше удрял главата в дъното на фургона, че се ококори и се превъртя, ръката му сграбчи дръжката на меча и той изпълзя изпод фургона. Огледа се с разтуптяно сърце.
Никой не стоеше на пост.
— Макгоин! — извика той и викът му събуди Кенер и Флин. От Макгоин нямаше и следа.
Вик някъде отвъд огъня ги накара да затичат натам. Но преди да са направили и три крачки, крясък прониза нощта и тримата замръзнаха на място. Беше Макгоин, но звукът, който издаде, бе писък, изпълнен с толкова дълбок ужас, толкова първичен, че инстинктът и на тримата в първия миг бе да се обърнат и да побягнат. Каспар извика:
— Стойте!
И тръгна предпазливо напред. След десетина крачки се натъкна на Макгоин или по-скоро на онова, което бе останало от него. Зад него в тъмното се издигаше фигура, грубо наподобяваща човешка, но с огромни размери. Раменете й бяха два пъти по-широки, отколкото на който и да е жив мъж, а краката й бяха извърнати, като задните крака на кон или на козел. Лицето бе скрито в мрака на бледата лунна светлина, но Каспар успя да види, че в него няма нищо човешко. В краката на съществото лежеше тялото на Макгоин. Главата му беше откъсната, съществото беше отпрало и ръцете и краката му и ги беше разхвърляло настрана. Торсът на търговеца беше разпран така, че нито една част от анатомията му не можеше да се разпознае. Смлян беше на кървава пихтия.
Каспар вдигна меча си и извика:
— Заобиколете зад него!
Не изчака да види дали другите двама ще се подчинят на командата му, защото чудовището вече връхлиташе срещу него. Той замахна и съществото вдигна ръката си да блокира. Когато оръжието на Каспар удари, излетяха искри, все едно метал се беше ударил в метал, въпреки че звукът по-скоро звучеше все едно е много корава кожа. Жегването, което пробяга нагоре по ръката му до рамото, го изненада. Никога не беше удрял нещо толкова твърдо, дори мъж в броня в битка. Едва успя да задържи меча в ръката си.
Флин се озова зад съществото и го удари силно между главата и врата, но единственото, което постигна, бе същият дъжд от искри. Каспар нищо друго не можа да измисли, освен да извика:
— Назад към огъня!
Остана с лице срещу съществото, докато отстъпваше, от страх, че ако се обърне и побегне, чудовището може да се окаже по-бързо. По-скоро усети, отколкото видя как Флин и Кенер изтичаха покрай него и извика:
— Вземете главни! Ако стоманата не го наранява, огънят може би ще го спре.
Влезе заднешком в кръга на светлината от огъня и успя да види лицето на чудовището. Приличаше на озверяла горила, с оголени зъби. Устните бяха черни, венците също. Очите му бяха жълти, с черни ириси. Ушите бяха мрежести като прилепови криле, а тялото му бе като на мъж или на едра горила, набито върху козешки крака. Каспар чу вика на Флин:
— Дръпни се наляво!
Каспар го послуша и Флин изтича покрай него, и замахна с горящата главня към съществото. То се присви, но не се обърна, за да побегне. Каспар извика:
— Огънят не го наранява. Май само го дразни. — Изведнъж му хрумна нещо. — Задръжте го!
Изтича до фургона, скочи вътре, дръпна рязко платнището и с меча си отпра капака на ковчега. Бръкна, извади черния меч, поставен върху бронята, и пак скочи долу. Пристъпи напред между Флин и Кенер и замахна с меча.
Черното острие порази съществото и този път вместо да се посипе дъжд от искри, мечът се вряза в огромната ръка. Чудовището изрева от болка и отстъпи, а Каспар връхлетя след него.
Размаха меча, първо високо отгоре, после отдолу, и чудовището започна да залита. Всяко посичане причиняваше вой и най-сетне звярът се обърна, за да избяга. Каспар скочи напред. Замахна и го порази във врата. Главата отхвърча в дъга и се стопи на мъгла пред очите му. Тялото на чудовището залитна напред и също започна да се превръща в пара още преди да рухне на земята. Докато Каспар коленичи да го огледа, то беше изчезнало. Никакъв помен нямаше от битката.
— Какво беше това? — изпъхтя Каспар.
— Мислех, че ти може да знаеш — каза Кенер. — Ти се сети да вземеш черния меч от ковчега.
Каспар усети, че мечът потръпва в ръката му, все едно се държеше за перилото на кораб в бурно море.
— Не знам защо го направих — промълви той. — Просто… хрумна ми да го взема.
Тримата зяпнаха кървавите останки от Макгоин.
— Трябва да го погребем — каза Кенер. Каспар кимна.
— Но трябва да изчакаме до съмване, за да намерим всички… — Остави мисълта си недовършена. И тримата знаеха, че останките на приятеля им са разпръснати навсякъде наоколо и събирането им в гроб ще е трудна задача. По-добре беше да го направят на дневна светлина.
Усетиха присъствието, преди да са чули и звук. Обърнаха се като един и видяха черната броня, изправила се зад тях. Каспар вдигна черния меч, Кенер и Флин държаха горящите главни и отстъпваха.
Оживялата броня не направи заплашителен жест, само вдигна ръце с дланите навън и зачака. Каспар остана замръзнал на място за миг, след това направи крачка напред. Бронята остана неподвижна.
Каспар бавно положи вдигнатия меч в протегнатите й ръце. Бронята мигновено се обърна и закрачи обратно. С нечовешки скок се метна във фургона, който подскочи от тежестта й, после стъпи в ковчега и легна в него.
Тримата стояха като замръзнали.
След цяла минута пълна тишина Кенер се осмели да пристъпи към фургона. Другите го последваха. Бронята лежеше в ковчега досущ както когато Каспар бе махнал капака. Още близо цяла минута тримата
