— Лека нощ и на вас, милорд генерал.
Върна се в къщата и пожела лека нощ на ескортиралите го войници. Щом влезе, се замисли защо бе разкрил част от миналото си пред генерала и осъзна, че разговорът с човек, разбиращ от естеството на властта, му е донесъл облекчение. И за първи път изпита необходимост да преразгледа някои от изборите, които бе направил. Беше на помалко от година отдалечен от предишния си живот, но понякога му се струваше, че е много по-далече. И някои от онези решения сега му даваха повод да се замисли. Защо беше пожелал с такава страст короната на Ролдем? След като бе преживял месеци в гребане на говежда тор по зеленчуците на Йойхана, в носене на сандъци за жалки медни петаци на ден и беше спал на открито без одеяло, амбицията му се струваше нелепа.
Мисълта за Йойхана го накара да се зачуди как ли се справят двамата с Йорген. Навярно можеше да се намери начин да им се обади, да им прати някаква мъничка част от богатството, което караше във фургона. Онова, което щеше да похарчи за ново облекло, щом се върнеше в Кралството, можеше да ги направи най- богатите фермери в областта.
Въздъхна и изтласка тази мисъл от ума си. Все още имаше да извърви много дълъг път.
Глава 9
Убийство
Каспар се подрусваше на капрата.
Беше неговият ред да кара фургона — умение, което май никога нямаше да усвои, особено по този каменист стар път. Дървените колелета скрибуцаха и скърцаха всеки път, щом подскочеха върху поредния камък, а постоянното трополене изцеждаше и последните му капки търпение. Много щеше да се зарадва да му види края най-сетне на този път.
Огледа пейзажа. Земята около тях ставаше по-прохладна и по-тъмнозелена. Идеята, че по-горещите земи са на север, както и че сезонът тук е противоположен на този в родината му, му се струваше странна. В този район навлизаха в най-горещата част на лятото и се подготвяха за празника на Средилетие, Банапис, докато в родината му в Оласко сега щяха да празнуват Средизимие.
Все пак пейзажът беше очарователен — низ от издигащи се хълмове и ливади, зелени ферми и гъсти гори встрани от пътя. В далечината на югозапад се виждаше висок планински хребет. От разговорите с хора по пътя Каспар беше научил, че това са Крайморските планини. Змийската река вече беше близо, продължаваше на запад, преди отново да възвие на юг, и след два дни на юг от Шамша щяха да стигнат до салджийския пристан. Там щяха да изоставят фургона и да си платят превоза с лодка до град Змийска река. Бяха на седемнадесет дни път на юг от Хигара и все още на два дни от Шамша, първото селище, което трябваше да мине за малък град според онова, което им бяха казали пътниците, които срещаха.
След като многобройните безименни селца, през които бяха минали, останаха зад гърба им, сънищата на Каспар отново започнаха да се връщат. От виковете на един или друг от приятелите му, събудени внезапно от тревожен сън, разбираше, че не е единственият, споходен от това страдание.
Каспар се обърна към Флин, който седеше до него, и каза:
— Ако в Шамша има храм, може би ще намерим някой жрец, който да погледне мъртвия ни приятел.
— Защо? — попита Флин.
— Не те ли притеснява поне малко, че колкото по-далече вървим от мястото, където сте го изровили…
— Не сме го изровили ние — прекъсна го Флин. — Разменихме го с тези, които са го изровили.
— Все едно. А това, че откакто го притежавате, непрекъснато умират хора и колкото по се отдалечаваме от мястото, където сте го купили, толкова по-живи и тревожни стават сънищата?
Флин помълча, след което попита:
— Да не намекваш, че е прокълнат?
— Нещо такова. Виж, всички знаем, че щом някой се въвлече или… пипне това проклето нещо… ами, както и да действа, просто не можем да го изоставим. Може би си прав и магьосниците в Звезден пристан ще го поискат и ще ни платят богато за него, но ако не могат… да ни накарат да го оставим?
— Не бях помислял за това.
— Ами помисли — посъветва го Каспар. — Всъщност бих искал да мога да избирам накъде да тръгна, щом стигнем порт Вайкър.
— Но твоят дял…
— Ще поговорим за това, като стигнем там. Не мисля много за богатства. Връщането у дома ми е грижата.
След малко видя нещо в далечината.
— Дим ли е онова?
— Или бой?
— Не, по-скоро изглежда, че сме на около един ден от града. Вероятно е дим от града, надвиснал над долината отпред. — Каспар се огледа. — Би трябвало да спрем на лагер и да тръгнем утре рано. Ако побързаме, до утре привечер ще сме в Шамша.
Районът, през който минаваха, беше обрасъл с рехава гора, с ферми, пръснати покрай пътя. Няколко потока прорязваха пейзажа, както и две реки, достатъчно големи, за да вдигнат хората мостове над тях. Намериха едно пасище недалече от пътя, до поток, и Каспар се зарадва. Канеше се да си вземе гореща баня в Шамша, но едно бързо къпане в хладния поток преди това щеше да е добре дошло.
Толкова често вече бяха вдигали лагер заедно, че следваха мълчаливо добре отработена рутина. Каспар напои конете и загледа как другите трима навлизат леко в своя ритъм: Кенер напали огъня, готов да се захване с готвенето на вечеря, Макгоин се погрижи за конете, след като Каспар ги върна, а Флин разтоварваше продуктите и походните постели от фургона.
Каспар си създаваше странна връзка с тези мъже. Все още не можеше да ги нарече приятели, но бяха другари, а той си даваше сметка, че през целия си досегашен живот е имал малко опит с такива. Единственият му досег до нещо подобно беше като момче, когато прекарваше времето си с баща си и гледаше неколцината му близки приятели по време на неофициална вечеря или на лов.
Като момче Каспар винаги беше осъзнавал болезнено проблемите на своя висок сан, проблеми, които го обкръжаваха като единствения наследник на трона на Оласко. Като дете бе имал много приятелчета в игрите и нито един истински приятел. Колкото повече порастваше, толкова по-малко беше сигурен, че някой го търси заради удоволствието от компанията му, а не просто за да си спечели някоя изгода. Когато стана на петнайсет, за него вече бе по-лесно да приема, че всички освен сестра му се стремят към личното му благоволение. Така нещата изглеждаха прости.
Щом свършиха с подготовката на лагера, Каспар заяви:
— Ще сляза да поплувам.
— Ще дойда с теб — обади се Макгоин. — Събрал съм прах по места, дето не знаех, че ги имам.
Каспар се засмя — макар Макгоин да беше казвал същото поне сто пъти.
Съблякоха се и нагазиха в потока. Беше студен, но не чак непоносимо. Бяха вече далече на юг, в ранното лято, и водата беше приятна.
Докато се къпеха, Макгоин подхвърли:
— Какво мислиш?
— За кое?
— За проклятието.
— Не съм майстор в тъмните науки, Макгоин. Знам само, че от момента, в който ви срещнах, се почувствах прокълнат.
Макгоин се поколеба за миг, примига, после се разсмя.
— Е, и ти не си цвете за мирисане, Каспар. Каспар кимна.
— Казвали са ми го.
— Ако нямаш нищо против, че питам, но какви ги вършехте с генерала тия дни след вечеря?
— Играехме шах. И си говорехме за войнишки работи.
— Така и предполагах. Не съм служил. Бил съм се доста обаче — почнах като помощник-готвач на кервани до Кеш, баща ми ги водеше, и оттам се издигах. Неведнъж сме се разправяли с разбойници по
