само я гледаха втрещени. Най-сетне Каспар протегна ръка и я докосна, готов да се дръпне, ако последва реакция.
Усещането бе същото като преди.
Тримата се спогледаха питащо, но никой не каза нищо. Най-сетне Каспар се покачи на долницата на фургона, каза: „Дайте чук“ и изчака, докато Кенер му подаде един от сандъчето с инструменти под капрата. Без да бърза, Каспар нагласи дебелите пирони, които беше извадил заедно с капака, и ги наби отново.
После каза:
— Утре ще намерим жрец.
Другите двама кимнаха. До края на нощта никой не затвори очи.
Фургонът трополеше по улиците на Шамша. Беше час преди залез-слънце. Това бе първото поселение, което Каспар наистина можеше да нарече град. Стените му лесно можеха да се разбият от оласконските му инженери за по-малко от седмична обсада, но все пак това бе със седмица повече от всичко, което беше видял досега. Градските стражи тук ги наричаха „префекти“, което му се стори странно — в Квег същата титла даваха на старши офицер. Някъде преди векове Шамша трябваше да е била военен пост. Старшият префект огледа бегло фургона, след което заплаши, че ще ги задържи за неопределен период, докато Каспар не го подкупи.
Тримата бяха мълчали почти през целия ден. Бяха събрали каквото успяха от Макгоин и го заровиха в една голяма дупка в ливадата. Никой не каза и дума, докато стояха около импровизирания гроб. Накрая Кенер отрони:
— Дано Лимс-Крагма бързо го отпрати за по-добър живот.
Флин и Каспар промърмориха в съгласие, после събраха бивака и потеглиха. Никой от тримата не можеше да побере в ума си случилото се. Чудовището и оживялата броня бяха толкова невероятни събития, че Каспар знаеше, че и другите двама не искат да ги обсъждат, също като него. Все едно че ако заговореха за това, щяха да допуснат възможността да са били свидетели на нещо реално.
Но онова, което най-много безпокоеше Каспар, бе смътното чувство за нещо познато. Нещо около цялата тази касапница и зло намирисваше познато. Ехо от по-ранно време в живота му напираше в ума му, все едно се опитваше да си спомни песен, чута веднъж и едва запомнена, но все пак свързана с паметно събитие, с религиозен празник или с празненство навярно. Но там, сред полето в нощта, бе нещо непознато и непонятно, и като човек, мъчещ се да си спомни безименна мелодия, той най-сетне се умори от усилието и изтласка мисълта от главата си. По-добре беше да се съсредоточи върху онова, което му предстоеше, вместо да се занимава с вече станалото. Тъй или иначе не можеше да промени миналото.
Намериха си един хан с впечатляващо голям двор пред конюшнята и Каспар изчака Кенер и Флин да пренесат ковчежето в стаята си. После се погрижи за конете и отиде да потърси ханджията.
Той се оказа преуспяващ мъж в зряла възраст, ако можеше да се съди по натруфеното палто над бялата риза с бухнали ръкави и почти девствено чистата дълга престилка. Носеше плетена шапка, свършваща с остър връх, който падаше на лявото му рамо. Забеляза как Каспар изгледа странната шапка на червено-бели ивици и рече:
— Пази ми косата да не пада в супата. Какво ще обичате?
— Ако на пътник му се наложи да се види с жрец заради нещо тъмно, кой храм ще е най-подходящият избор?
— Ами… зависи — отвърна ханджията и на месестото му лице се изписа усмивка, щом изгледа Каспар с Воднистосините си очи.
— От какво зависи?
— Дали искаш да направиш нещо тъмно, или да попречиш на нещо тъмно да се случи.
Каспар кимна.
— Второто.
Ханджията отвърна с по-широка усмивка:
— Излизаш през входната врата и завиваш наляво. Слизаш по улицата, докато не стигнеш площада. От другата страна на фонтана е храмът на Гешен-Амат. Те ще ти помогнат.
— Благодаря — каза Каспар. Качи се бързо до стаята и осведоми двамата си спътници какво му е казал ханджията. Флин попита:
— Защо не отидете двамата с Кенер, а аз да остана тук?
— Мисля, че в този хан няма да ни ограбят — отбеляза Каспар.
Флин се засмя.
— Това ковчеже е най-малката ми грижа. — И кимна към прозореца. — Плаши ме онова във фургона. Ще е по-добре, ако някой от нас е наблизо.
— Тогава отвори ковчежето — каза Каспар. — Не познавам много храмове, които ще ти направят магия само защото си ги помолил учтиво.
Флин извади ключа от кесията си и отвори ключалката, а Каспар каза на Кенер:
— Дай ми кесията си.
Той му я даде и Каспар зарови в странните по форма и големина монети, избра няколко медника и пет- шест жълтици, добави и няколко сребърника, пусна ги в нея и каза:
— Повече от това ще е грабеж.
Привечер улиците на Шамша бяха пълни с народ. Хановете бяха оживели от смях и музика, много търговци се мъчеха да приключат последната сделка, преди да затворят дюкяните. Улиците бяха разкрасени с пъстри знамена и гирлянди, гражданството се готвеше за празника на Средилетие, който идваше след по- малко от седмица. Уличните лампи бяха увити в пъстроцветни хартии, които къпеха земята с меко сияние, придаващо на сцената веселост, в ярък контраст с мрачното настроение на Каспар и Кенер. Щом стигнаха пазарния площад, видяха натоварени коли — търговците вече затваряха и се готвеха да се приберат.
От другата страна на площада видяха храма на Гешен-Амат. Беше голяма сграда, с широки стъпала, водещи към пищно украсена мраморна фасада, с барелеф на богове и ангели, демони и хора.
От двете страни на стълбището се издигаха статуи. Едната изобразяваше мъж с глава на слон, а другата — мъж с глава на лъв. Каспар спря да ги огледа. По стълбището към тях бавно заслиза монах. Беше с късо подстригана коса, облечен в прост кафяв халат и сандали.
— Входа за храма ли търсите? — попита той учтиво.
— Помощ търсим — отвърна Каспар.
— Какво могат да сторят за вас слугите на Гешен-Амат?
— Трябва да говорим с водача на вашия храм. Монахът се усмихна и Каспар внезапно го обзе странното чувство, че вече е виждал този човек. Беше нисък, почти оплешивял и имаше черти, които човек може да види у някои кешийци — тъмни очи, високи скули, тъмна коса и почти златист оттенък на кожата.
— Господарят на ордена винаги разговаря с радост с хора в нужда. Последвайте ме.
Двамата бавно тръгнаха след монаха към широкия храмов вход. По двете стени в камъка бяха врязани барелефи. На всеки няколко стъпки горяха светилници и мятаха треперливи сенки, от които барелефите изглеждаха все едно се движат.
Покрай стените се редяха малки олтари на различни богове и полубогове, пред някои от тях се молеха хора. Каспар осъзна, че вижда ритуали на вяра, за която не знае нищо: храмовете в отечеството му нямаха никакъв аналог на Гешен-Амат. За един кратък миг се зачуди дали наистина съществува такъв бог и ако да — дали неговата мощ и влияние се простират само на тази земя?
Стигнаха до някаква голяма зала, побрала още десетки олтари. Срещу входа се издигаше величава статуя на седящ мъж. Лицето му бе стилизирано, очите му, носът и устните бяха предадени в стил, който Каспар можеше да нарече единствено опростен. В родината му, както и в другите кралства на Севера, изображенията на боговете и богините бяха с човешки пропорции, освен ако не бяха малки икони в крайпътни олтари или не красяха домовете на вярващите. Но тази статуя се издигаше поне на тридесет стъпки от основата си до темето. Беше с прост халат, с едното рамо оголено, и бе протегнала ръце напред, с дланите нагоре и леко навън, като даряваща благословия. Отляво и отдясно, в грубо човешки размери, седяха двете фигури, които Каспар и Кенер бяха видели пред храма — мъжете с глави на слон и на лъв.
Пред статуята седеше самотен стар белокос монах. Монахът, който ги бе довел, им каза:
