сила, която да противодейства на Бога на Злото. Името му никога не се споменава, защото дори да си помислиш за него означава да привлечеш вниманието му към себе си и да се превърнеш в негов раболепен слуга.
— Разбирам, че това би създало сериозен проблем — каза Каспар с тон, който издаваше, че не вярва напълно на това, което чува. Според повечето учени Войните на хаоса бе просто легенда за сътворението, приказка, която да обясни как светът е станал такъв, какъвто е.
Самас се усмихна.
— Разбирам, че не ми вярваш, но това е без значение. Няма да ти кажа името му. — Смигна на Каспар. — Защото не го знам. Повечето теолози го наричат Безименния.
— Някога щях да се изсмея открито на всичко това, но всичко, което преживях през последните няколко години… — Каспар поклати глава. — Ще се опитам да отворя ума си.
— За да разбереш каква катастрофа е било това, трябва да разбереш нещо за начина, по който действа вселената. Нищо не се унищожава. Можеш ли да разбереш това?
— Но аз съм виждал неща, които са унищожени — отвърна Каспар.
— Виждал си неща, които са преобразувани. — Самас посочи сандъка с дърва. — Ако взема парче дърво и го сложа в камината, какво става?
— Изгаря.
— Би ли казал, че се унищожава?
— Да — отвърна Каспар.
— Но не се. Превръща се в огън, в светлина и дим, и в пепел. Когато човек умре, тялото изгнива и като всичко останало в природата е част от цикъл. Ние погребваме телата или ги изгаряме, но все едно дали тялото храни червеи, или се превръща в пепел, то се преобразува, не се унищожава. Но умът и духът продължават да живеят. Знаем, че духът отива, за да бъде претеглен, и ако е ценен, се връща на по-добро място на Колелото на живота. Ако е по-малоценен, на по-низше място. Но какво става с ума? — Каспар вече бе наистина заинтригуван.
— Какво става с ума?
— Той отива при боговете. Онова, което си преживял, което си научил, е целостта на универсалното познание — всяко живо същество връща съзнанието си на боговете. А те на свой ред еволюират.
— Мисля, че разбирам.
— Добре. Някъде между сътворението на вселената и Войните на хаоса нещо ужасно се е объркало. Безименния най-вероятно е виновникът, но не знаем със сигурност. Дори живите богове не го знаят. Но в един критичен момент, когато вселената се е променяла, в небесата е избухнала война. Понизшите богове се вдигнали срещу по-великите богове, а с тях се разбунтували Господарите на дракони и се опълчили както на по-низшите, така и на по-великите богове. Господарите на дракони били прогонени от тази вселена и били оставени да скитат в чуждо измерение до Войната на разлома.
— Наистина?
— Заради това е било всичко. Не мислиш, че е било нещо толкова дребно като това, че цураните искали да завладеят богат на метали свят, нали?
— Мислех, че е имало нещо общо с цуранската политика на Келеуан.
Самас се усмихна, избърса ръцете си с кърпа и подкани с жест Каспар да седнат на кухненската маса.
— Виждам, че си образован човек. Не, каквото и да са си мислели нашествениците, зад атаката е стоял Безименния. Виждаш ли, злото печели от крайния хаос или крайния ред. Доброто печели от равновесието между двете. При тотален ред няма растеж. При тотален хаос всеки и всичко непрекъснато са в риск. В края на краищата ще откриеш, че в своето естество злото е лудост.
— Не съм сигурен, че разбирам какво имаш предвид. Самас изгледа Каспар както наставник би изгледал злонравно дете.
— Разбира се, не се налага да ти го обяснявам, нали?
— Наистина не съм сигурен — каза Каспар.
— Правил ли си някога злина на човек… просто за да му навредиш? Или винаги си имал причина?
Каспар отговори бързо:
— Винаги е имало причина.
— Ето — каза Самас и седна. Посочи на Каспар да му сипе чаша вода. — Човек никога не гледа на себе си като на „зъл“, каквото и да мисли другият за това, което е направил. В природата ни е. И това е голямата тайна на злото. Тези, които вършат зло, никога не гледат на него като на зло.
Каспар му подаде чашата и седна.
— Добре, вършил съм неща, които сега поставям под въпрос.
— Значи си станал по-мъдър с годините. Но навремето изборът, който си правил, ти е изглеждал разумен. — Самас вдигна ръка, за да прекъсне всякакъв спор. — Дори да е имало съмнителни избори тогава, сигурен съм, че си ги оправдавал като необходими, „целите оправдават средствата“. Прав ли съм?
Каспар кимна примирено.
— Ако всеки избор се претегля на морална основа — сиреч, без да се търсят оправдания като справедливост, отмъщение или наложена от обстоятелствата безскрупулност, — то в света щеше да се върши далеч по-малко зло. Всяка вяра във всеки храм има едно общо верую, в една или друга форма: прави това, което би искал да правят на теб.
Каспар скръсти ръце на гърдите си.
— Мисля, че вече разбирам.
— Добре. Защото ако наистина го разбираш, тогава ще разбереш, че единственото обяснение за злото извън оправданията, които правят хората, е, че то е лудост. Унищожително е и не води до нищо полезно. Накратко, злото е безумие.
— Продължавай.
— Трябва сериозно да вникнеш в това понятие, за да мога да ти кажа останалото, което трябва да узнаеш, преди да си заминеш. — Самас се покашля и отпи глътка вода. — Злото е разорително. То само поглъща, но никога не създава.
— Значи по своята същност Безименния трябва да е безумен?
— Да! — каза Самас и плесна с ръка по масата. — Ето, че наистина разбираш. Безименния е толкова способен да бъде разумен, колкото едно пиле да свири на рог. — Примерът озадачи Каспар и Самас посочи устата си. — Няма устни. Можеш да учиш колкото искаш едно пиле, но то никога няма Да се научи.
Обяснението бе наистина забавно.
— Добре, ще приема възгледа, че злото е безумие.
— Добре, защото така ще разбереш и следващото. Когато Арч-Индар умряла, другите Велики богове — от страх, че Безименния може да остане без противник и ще се изгуби равновесието — са сторили нещо, което се е случило единствено тогава: съюзили се. Останалите Велики богове, дори Въздържащия се, приложили обединената си мощ, за да прогонят Безименния в друго селение.
— И така са останали Петимата богове?
— Да, макар че би могло да са и четирима. Хелбинор, Въздържащия се… ами, той просто нищо не прави. Той се въздържа. — Самас сви рамене. — Това е едно от онези неща, които могат да накарат един теолог да се пропие.
— Щом са обединили мощта си, защо просто не са унищожили Безименния?
Самас се усмихна широко.
— Защото нищо не може да бъде унищожено, нали ти казах.
Каспар примига.
— Като дървото в огъня. Да, биха могли само да… го променят.
— И не много всъщност. Биха могли да променят естеството му, но не и да променят местоположението му. Затова са намерили друго селение, измерение извън нашето, и са намерили свят, свят толкова огромен, че нашият свят би могъл да е само едно камъче на неговия бряг. Оковали са го и са го заровили дълбоко в недрата на най-голямата планина на онази планета. И там той пребивава до ден днешен.
— А щом е в това друго селение, защо представлява проблем?
— Ще ти спестя излишната теология, но помниш ли думите ми, че ако знаеш името му, той би могъл да
