— Мислех, че каза, че не можете да идвате тук — промълви той.
— Ние не сме тук. Само гледаме. Това е различно. Виж. Каспар погледна и видя, че градските порти се затварят за нощта. Всички отвън портата бързаха, за да влязат, и никой не положи усилие да ги улесни. Стражите на портата носеха брони досущ като талной, освен че имаха шлемове с открити лица и без златните ръбове.
— Защо портата е отворена толкова късно?
— Не е късно — отвърна Калкин. — Залез-слънце е.
— Но небето е черно!
— Да — отвърна богът. — Слънцето на този свят отделя топлина, но малко светлина. Спомни си какво ти казах: законите и правилата тук са различни. Ако бяхме тук в плът, животът ти щеше да се измери в дни. Самият въздух щеше бавно да те отрови. Горещината на слънцето бавно щеше да изгори кожата ти и дори нощта щеше да ти се стори неприятно гореща. Водата щеше да ти е на вкус като сяра и да те изгаря като киселина.
Портата се затвори с гръмовен грохот, все едно се удариха два гигантски камъка. Каспар осъзна, че по някакъв начин крилата й са част от самата стена: хитро балансирани камъни, може би с някакви противотежести, завъртаха се толкова леко, че двама мъже — или каквото там бяха тези същества — можаха да ги затворят съвсем лесно.
— Наблюдавай — каза Калкин и посочи пътя.
Към портата бързаше самотен фургон, теглен от едно от мулеподобните влечуги. Единственото същество на капрата го подкарваше в паника.
— Как се наричат тези… хора?
— Наричат се дасати, което на техния език означава „хора“. Но са толкова различни от хората, колкото драконите. Всъщност драконите повече приличат на хората от тези същества. Това е един от техните светове, Косриди. Столица на района.
— Един от техните светове?
— Също като цураните и някои други раси, те разполагат със средства да се придвижват от свят на свят. По-агресивни са от всеки народ в историята.
— Какво става долу?
— Комендантски час, един вид. Никой не се допуска зад градските стени, след като портите се затворят. И извън тях също, разбира се.
— Защо? Врагове ли има?
— Дасатите нямат врагове… поне на този свят; Но има много други опасности.
Колата спря пред портата и коларят завика в паника към онези по стената. Те спряха и само го загледаха. После някъде от мрака в далечината отекна вой.
Кръвта на Каспар се смрази.
— Какво е това?
— Нещо аналогично на нашите вълци.
От тъмното изникнаха същества, скачаха така бързо, че Каспар успя да зърне формата им съвсем смътно. Когато се приближиха към стената, козината им отрази светлината на факлите и той зяпна от удивление.
Ако тварите, теглещи фургоните и колите, бяха гущеримулета, то това трябваше да се е получило от вълк, съвкупил се с кон.
— Какви са тези същества?
— Наричат се закрие — отвърна Калкин. Съществата бяха колкото теле, с козина с цвят на охра около муцуната, но иначе бяха тъмносиви, с черна козина по краката. Главите им бяха широки и плоски, а очите раздалечени и жълти на светлината на факлите. А зъбите им бяха остри като камата на Каспар. Движеха се със смайваща бързина и три от тях за секунди свалиха товарното животно.
Други две скочиха зад фургона и едното отпра главата на коларя от раменете, а миг след това, още преди тялото да е паднало, второто същество разкъса торса му на две. Калкин отбеляза:
— Треската на живота, скоростта и ритмите, ако искащ, тук са много по-крайни, отколкото на твоя свят. Дори растенията са корави и трудни за убиване. Хищниците на този свят са неописуеми. Дори плячката се бие за живота си така, както не би могъл и да си представиш. Представи си заек със зъби като бръснач и нрав на вълчица. Хората са също така непримирими.
— Защо някой не му помогна? — попита Каспар.
— Помощта е въпрос на сметка за тези същества. Член на семейството можеше да се опита да му спусне въже, ако се бе оказал тук навреме, близък приятел можеше да му обещае да предаде неговото „сбогом“ на женската му, познат можеше да не се смее на смъртта му.
И чак сега Каспар забеляза, че всички по стената се смеят, сякаш са видели блестящо изпълнение на дворцов шут.
— Смятат, че това е смешно?
— Различни правила, Каспар. — Каспар го погледна и видя, че усмивката е изчезнала от лицето му. — Тези същества гледат на ужаса като на нещо смешно. Забавлява ги да гледат болка и страдание.
— Гледал съм игри в Кеш — каза Каспар. — Виждал съм там мъже да се бият до смърт, но там ги приветстват, не им се смеят. То е… двубой.
— Тук страданието е забавление. Слабите трябва да бъдат прочистени от колективното тяло на расата, страданието се експлоатира. Слабостта те дамгосва за жертва, силата те прави експлоататор. Всичко тук е договаряне между хора с приблизително еднаква сила, защото ако си по-силен от друг, му взимаш каквото пожелаеш, а ако си по-слаб, си намираш могъщ покровител, който да те защитава в замяна на службата ти. Убийството е забавление, а благотворителността е непозната и невъобразима. Единственото нещо, близко до добротата, е запазено за семейството и ако хванеш дете на друг, го убиваш, тъй като един ден би могло да застраши твоето дете. И отглеждаш своето дете, възпитаваш у него чувството за дълг и вярност, за деня, в който би могло да те изхвърли, защото си твърде стар, за да си му полезен. Трупаш сила от своето семейство, физическата си сила, способността ти да използваш магия или покровителството на своите богове — а те са също толкова безмилостни, колкото хората, които ги почитат.
В този момент Каспар осъзна, че не е видял нито едно дете, никъде. Сигурно майките им ги пазеха, докато отраснат достатъчно, за да се защитават сами.
— Жестоко до безумие… — прошепна той.
— Различни правила — повтори Калкин. И в следващия миг се озоваха другаде.
— Призори караната, владетелят, преглежда армията си.
Каспар погледна и видя дворец, или нещо, което му напомняше за дворец, разположен на най-високия хълм в града. Щом се доближиха до централния двор, се смая. Само дворецът беше два пъти по-голям от цитаделата в Опардум, а централният му двор се простираше на четвърт миля от двете, страни.
Калкин посочи един балкон, белязан с огромно червено знаме, което висеше от него, знаме с черен глиф, обкръжен от кръг, съставен от малки мечове. Над него стоеше същество, което много приличаше на останалите, освен че излъчваше несъмнена власт и мощ. Зад него се виждаха няколко женски същества и Каспар допусна, че според мерките на тази раса трябва да са хубави, защото облеклата им изглеждаха сравнително по-пищни от онова, което виждаше по улиците, и с по-ярки цветове. Владетелят носеше тежко червено наметало с някаква бяла кожа на яката. Под него носеше черна броня със златни ръбове, като на талноя.
В огромния двор маршируваха хиляди бронирани фигури, кънтяха барабани и отекваха рогове.
— Това талнои ли са? — попита Каспар.
— Да — отвърна Калкин. — Те са роби на караната и сеят смърт по негова прищявка. Завладели са нации и светове и у всеки от тях обитава душа на убит дасати.
— Това е хаос. Как тези хора пазят реда?
— По същия начин като колония мравки или пчелен кошер — по инстинкт. Всеки знае какво трябва да прави и никой не се грижи за съдбата на индивида. Ако се намери някой достатъчно умен и силен, за да убие караната, на следващия ден той ще е караната и ще бъде поздравен с възгласи от управляваните, защото се е доказал по-силен за владетел и следователно би могъл по-добре да защитава своите поданици и васали.
