отечеството си. Представи си, че си застанал срещу армия от талнои на бойното поле.
— Трябва ни магия.
— Да, и то много. Иди в Опардум. Намери Талвин Хокинс и го накарай да те отведе при водачите на Конклава. Покажи им талноя и да го махнат от този свят! — Помълча и добави: — Защото не го ли сториш, ни предстои война, в сравнение с която Войната на разлома ще е дреболия.
— Защо беше джеасът тогава? Защо просто не… не знам. Просто да беше накарал някой от храмовите жреци да ти донесе това нещо?
Калкин поклати глава.
— Не е мой джеас, нито на някой друг бог. И целта му не беше да го доведе тук. Но ще го премахна, за да можеш да го отведеш онова нещо.
— Кой тогава е поставил на него джеаса и къде се е очаквало да отиде? — попита Каспар.
— Това не е важно — отвърна Калкин и махна с ръка.
Изведнъж цялото тяло на Каспар се разтърси и всичко наоколо се превърна в сива пустош. Усети как въздухът изригна от дробовете му, след което за миг увисна в нищото. После се озова на земята, сред малка горичка, с неизвестно откъде появило се ковчеже със съкровището и талноя до него.
Вдиша дълбоко и потрепери от студ.
Беше вечер и по пътя се виждаха няколко селски коли. Каспар извади пръстена от кесията си и си го сложи.
— Заприличай на грозен слуга — каза на талноя. Изведнъж съществото се преобрази в отвратителен на външност мъж.
— Не чак толкова грозен — каза Каспар и лицето на съществото моментално се промени така, че талноят вече приличаше на невзрачен човек от простолюдието, облечен в прости дрехи, на служба на странстващ търговец. — Кажи нещо — заповяда Каспар.
— Нещо.
— Добре, можеш да говориш. Наричай ме „господарю“.
— Господарю.
— Ако ти дам заповед, казваш „да, господарю“ и я изпълняваш.
— Да, господарю.
— Доста добре за начало. Сега вдигни ковчежето и тръгни след мен.
— Да, господарю.
Каспар излезе на пътя. Грозният слуга го последва, понесъл с лекота ковчежето на рамо.
Глава 16
Султ
Каспар пиеше сам.
Талноят седеше неподвижен в стаята горе.
Кръчмата беше малка, почти без посетители. Каспар избягваше големите пивници и ханове, притеснен от предупреждението на Калкин, че други, неизвестно кои, ще търсят съществото.
Защото така мислеше вече за него — съществото. Доста време беше прекарал с него през изминалите няколко дни в опити — задаваше му въпроси, оценяваше способностите му да действа независимо — и накрая се бе убедил в две неща: първо, че съществото притежава достатъчно способности за самостоятелно мислене и за взимане на решения, поради което човек трудно можеше да мисли за него като за лишено от живот, и второ — че армия от подобни същества ще е почти непобедима.
Също така откри колко време може да носи пръстена. Разбра го по усещане, което бе чуждо за него: зашеметяващ страх. Стигнал беше до тази пивница с талноя за по-малко от час, след като си бе поставил пръстена и бе накарал талноя да се преобрази на слуга. Докато се спазари за цената със собственика и стигне до стаята си, изпита голямо безпокойство. Учуди се защо и остави пръстена на ръката си за опит. Седна на грубия сламеник и зачака, нареди на талноя да стои в ъгъла. След половин час започна да го обхваща сляпа паника и накрая беше убеден, че нещо ужасно го дебне извън стаята. Едва сдържа порива си да извади меча и да нападне стоящия в коридора — и изтръгна пръстена от пръста си. Усещането за заплаха почти моментално заглъхна и страхът изчезна.
Изпробва го пак и пак и вече знаеше, че може да го носи за не повече от час и половина, а след като го свалеше, не можеше да го използва поне за още толкова време. Поставеше ли си го отново, след като не е изтекъл минималният срок, лудостта бързо се връщаше. Каспар реши, че веднъж или два пъти на ден е безопасно, но повече от това ще е риск.
Замисли се какво още знае за талноя. Беше древен, но в същото време изглеждаше… здрав, поради липса на по-подходяща дума, като онези, които бе видял на Косриди. Нямаше никакви следи от остаряване или смаляване на ефективността му. Независимо от всякакви намерения и цели, за които беше създаден, изглеждаше съвсем нов.
Каспар не можеше да се отърве от чувството, че е изпаднал в много сложна ситуация. Преди се беше чувствал обременен — изтерзан дори — от джеаса, който го беше тласкал да отнесе това нещо до Калкин. Имаше също тъй списък от въпроси, на които много му се искаше да получи отговор. Преди всичко: защо беше поставен джеасът? Ако целта на джеаса не беше принуждение, за да се отнесе артефактът при боговете, със същото намерение, с чието осъществяване сега се беше заел, то каква бе целта му тогава? Калкин беше казал, че не е важно да го знае, но Каспар трудно можеше да повярва, че това е истина. И защо Калкин изглеждаше толкова обезпокоен от мисълта, че онези неща могат да нахлуят в Мидкемия? Дори възможностите му да напуска Мидкемия да бяха ограничени, не можеха ли боговете да се задействат, ако дасатите нахлуеха? Нима боговете се бояха от дасатите?
Отпиваше от ейла и чакаше да дойде Карбара, мъж, който минаваше за корабен агент в това жалко подобие на град. Карбара уж трябваше скоро да се появи с новина за кораб, който да откара Каспар до отечеството му. Прокле наум съдбата, че го е вкарала в това начинание, очевидно обречено от самото начало. Но после осъзна, че тъкмо това бе неговата възможност да се върне у дома, без да загуби живота си. Намирането на кораб обаче си беше сериозен проблем.
Султ беше най-големият град на западното крайбрежие на Новиндус, но това едва ли означаваше кой знае какво. Единственият друг сравнително по-голям град беше Пунт надолу по крайбрежието. Повечето корабен трафик беше между двата града, като веднъж на три или четири месеца по някой кораб отплаваше и за южните градове. Големите презокеански кораби, така обичайни за Оласко и Източните кралства, бяха рядкост в тези води. Никой от по-големите кораби в пристанището не тръгваше на север. Трябваше да си купи свой кораб.
Вратата се отвори и Карбара влезе. Беше слаб и изнервен и постоянно се озърташе, сякаш някой го следи. Дойде при масата на Каспар и каза:
— Намерих кораб.
— Какъв?
— Двумачтов каботажен, с квадратно предно платно и триъгълно на главната, но има дълбоко газене за каботажен и е сравнително нов. Собственикът се отказва от морето, иска да си стои у дома с жена си и децата. Това е най-доброто за момента, но ще иска пазарене.
— Колко?
— Триста златни монети или еквивалента.
Каспар помисли. Беше евтино според оласконските мерки, но там всичко беше по-евтино. У дома беше повече от годишната печалба на майстор дърводелец, тук два пъти повече, тъй че капитанът можеше да си купи хубаво малко ханче или да подхване добра търговия.
— Кога мога да го видя?
— Утре. Привършват с разтоварването на стоката преди обед и остава където си е. Капитанът бърза да продава, тъй че може и да смъкне от цената.
— Ще съм там след съмване — каза Каспар и допи ейла си.
— Ще се срещнем там — отвърна Карбара и стана. — Ще донесеш ли и моята цена?
— Десет процента от цената за кораба, да.
— Разбрахме се — рече слабият мъж и напусна гостилницата.
Каспар се отпусна на стола си. Нещо не беше съвсем наред с Карбара. Прекалено нервен беше около
