— Какво ти става? — попита Каспар. — Държиш се така, сякаш не искаш да дойдеш с мен в пивницата.
Карбара изглеждаше на ръба на паниката.
— Не… няма нищо. Просто имам среща с един друг господин. Много е важно.
— Настоявам — каза Каспар и го стисна още по-силно. Мършавият Карбара изглеждаше готов да припадне, но кимна пребледнял и тръгна с него. — Не си притеснен, че мога да се върна в пивницата и да открия, че някой е нахълтал в стаята ми и е откраднал ковчежето със скъпоценностите ми, нали? — Каспар усещаше как тревогата в него се усилва и знаеше, че много скоро трябва да махне пръстена.
При думите му Карбара се обърна да побегне, но Каспар го спря.
— Като се върнем в пивницата, ако се окаже, че нещо ми липсва, лично ще те предам на местната полиция, разбра ли?
Карбара се разрева, но Каспар го поведе напред къде с бутане, къде с дърпане, без да обръща внимание на сълзите му. Стигнаха до пивницата и завариха собственика да стои в центъра на помещението, с пребледняло лице и ококорени очи.
— Качвай се бързо горе! — каза на Каспар, щом двамата с Карбара влязоха.
— Защо?
— Дойдоха двама тука, нагли колкото ще, и се качиха по стълбите дори без едно „с ваше позволение“. Чух шум горе и се качих до средата на стълбището, и чух писъци… — Поклати отчаяно глава. — Виж, плавал съм по море, бил съм се и съм пътувал, но… не бях чувал такова нещо от Четирийсет години. Не знам какво е станало със слугата ти, но е станало нещо ужасно… просто се качи да видиш. Вече пратих едно момче от улицата до старшията.
Каспар усети как го обзема страх и разбра, че му остават само няколко минути да задържи пръстена, преди да дойде лудостта. Задърпа Карбара по стълбите към стаята си и отвори вратата. Талноят стоеше в ъгъла, където го беше оставил, ковчежето беше до краката му. А стаята приличаше на кланица. Кръв беше оплискала стените и пода, попиваше в одеялата на леглото. Двама мъже — по-точно онова, което бе останало от тях — лежаха на пода. Трудно беше да се различи човешкото у тях, защото сякаш бяха разкъсвани методично, крайник по крайник. До тях лежаха две глави, зяпнали тъпо в тавана.
Карбара изпищя и припадна.
Каспар поклати глава. Свали пръстена и усети как обземащата го вече лудост изчезва. Вдиша дълбоко. Щеше да изчака колкото може по-дълго, преди отново да си го надене на пръста. Надяваше се, че полицаите в този град ще са също толкова бавни в реакцията си, колкото бяха и по други места, защото му трябваше поне час или повече, преди отново да може да си го сложи.
Изтече час и Карбара се размърда. Каспар го погледна и реши, че ще е по-добре да го задържи още малко в безсъзнание, така че клекна и му нанесе бърз удар зад ухото. Карбара изрита и отново се отпусна.
Каспар чу гласове долу и разбра, че дори полицаите да се забавят, новината за някакъв проблем в стаята се разпространява и скоро ще стане тема за улични клюки в квартала.
Пое си дълбоко дъх, сложи си пръстена и моментално изпита лека тревога. Разбра, че трябва веднага да се отправи към кораба и да скрие талноя от хорските очи. Отиде до него и сложи ръка на рамото му.
— Слуга! — Външността на съществото се промени мигновено. — Вземи ковчежето и ме последвай. Не казвай нищо на никого, освен ако аз не ти заповядам.
Съществото се наведе и вдигна без усилие ковчежето на раменете си. Нямаше никакви петна от кръв по себе си и Каспар разбра, че външността му на слуга е илюзия, а не костюм, който може да се оцапа с кръв. Освен ако не му го заповяда.
Излязоха от стаята. Долу при стълбището няколко местни хора се бяха струпали и си шепнеха. Каспар извади десет жълтици и ги подаде на собственика.
— Приятелят ми припадна. Вдишай дълбоко, преди да влезеш вътре. Това е за неприятностите около почистването и за да кажеш на полицаите, че съм напуснал през южната порта, ако попитат, вместо през западната. Съжалявам за неприятностите, но бяха крадци.
Собственикът прибра парите, без да каже нищо.
Каспар отведе талноя до пристанището и го качи на борда на „Западната принцеса“. Капитан Берганда го посрещна с думите:
— Мислех, че ще ви видя чак след два дни.
— Промяна в плановете. Оставаме на борда. Ако някой пита, изобщо не сте ни виждали.
— Разбрано — отвърна Берганда. — Вие сте собственикът.
— Къде ни е каютата?
— Хм, не съм се преместил от капитанската още…
— Останете си там. Друга има ли?
— Една малка, до моята. Ще пратя юнгата да ви я покаже.
Каспар каза на юнгата, че тази вечер ще се храни в каютата, и щом той затвори вратата, смъкна пръстена. Изпитваше тревога, но не знаеше дали е заради пръстена и притеснението му покрай него, или от безпокойството, докато стигнат на пристанището. Освен ако полицаите в този град не се окажеха по-умни, отколкото сочеше опитът му по други места, заобиколният му маршрут до кейовете щеше да ги накара да го търсят при южната или западната порта.
Седна на долната койка. Имаше друга над него, но той нареди на талноя да стои в ъгъла, до ковчежето. Оставаше му само да се примири с двата дълги, отегчителни дни чакане, преди да напуснат Султ.
Никакви приказки за кръвопролитието в пивницата не стигнаха до ушите на Каспар, преди да тръгнат. И да имаха някакви притеснения около причините, накарали го да се крие в каютата, капитанът и екипажът му ги пазеха за себе си. Най-сетне, на третата сутрин, потеглиха.
Каспар изчака да напуснат пристанището и излезе на палубата. Капитан Берганда го посрещна с думите:
— Ти си собственикът, но откакто вдигнахме котвата, аз командвам.
— Ясно де — отвърна Каспар.
— Ако не паднем през ръба на света или в зейналата паст на някое чудовище, би трябвало да стигнем до родната ти земя до три месеца или дори по-малко.
— Стига боговете да са благосклонни — отвърна иронично Каспар.
— Винаги правя жертвоприношение, преди да тръгна на път — каза Берганда. — Не знам дали върши работа да карам жреците да се молят за безопасното ни пътуване, но не може да вреди.
— Не може — каза Каспар. — Молитвата не може да навреди. Кой знае, може и да се вслушват от време на време, нали?
— О, те слушат непрекъснато — рече морякът. — И отвръщат на молитвите. Просто в повечето случаи отговорът им е „не“.
Каспар кимна. Нямаше основания да не се съгласи.
Загледа се към далечния бряг, щом заплаваха на югозапад покрай брега на залива на Султ. Щеше да е дълго пътуване. И дано да минеше без произшествия.
Каспар гледаше морето. Разпенените вълни кръжаха в хаотичния си танц на слънчевата следобедна светлина. Четиридесет и пет дни плаване деляха кораба от Новиндус. Никога не бе изпитвал обич към морето, но бе пътувал на борда на много кораби от град на град, като владетел на Оласко.
„Западната принцеса“ беше добре поддържан кораб и екипажът му си знаеше задачите. Тук липсваше желязната дисциплина, присъща на военните кораби, усещането бе по-скоро като за семейство. Тези мъже бяха плавали с капитана си години наред, някой — през целия си зрял живот.
Каспар си беше наложил режим, най-вече заради скуката: започваше всеки ден с тренировки на палубата. Изваждаше меча си и започваше енергичните и уморителни упражнения, с които в началото си спечелваше смеха на екипажа, но след първите няколко дни — и мълчаливото одобрение на моряците, щом започна да показва уменията си. Събличаше се само по панталони и размахваше оръжието около час, без да обръща внимание на времето, освен ако не беше толкова ветровито, че да не може да стои на палубата. После се поливаше с ведро морска вода — най-близкото до баня, с което щеше да разполага, преди да
