стигнат сушата.
Вече бяха поели курса право на запад. Каспар стоеше отпуснат, замислен, зареял поглед над кипналите морски вълни. Обмисляше следващия си ход, защото Калкин беше прав за Талвин Хокинс. Макар от битката за Опардум да бе изтекла почти цяла година, Тал най-вероятно щеше да извади сабята си и да започне да го кълца, преди да е успял да изрече и три думи. Имаше някаква представа какво да направи, но все още не беше уточнил детайлите.
— Капитане! — чу се викът на наблюдателя от мачтата.
— Какво има? — извика капитанът.
— Не знам… нещо… откъм десния борд.
Каспар, който стоеше на левия борд, пресече палубата. В далечината, високо във въздуха, бе надвиснал огромен блещукащ кръг.
— Какво е това, в името на боговете? — развикаха се моряците.
Каспар настръхна. Дали от няколкото минути, прекарани на Косриди, от времето, прекарано с талноя, или просто по интуиция, но знаеше, че това е раздиране в пространството или разлом, както го бе нарекъл Калкин.
Изведнъж от кръга в морето започна да се излива вода, мътна, тъмна и воняща на сяра — вятърът понесе миризмата й към кораба.
— Ляво на борд! — изрева капитанът. — Не знам какво е това нещо, но бягаме!
Моряци се разтичаха да изпълнят заповедта. Каспар гледаше в няма възхита как водата от тъмния свят се излива в Синьото море. Там, където докоснеше морето, водата кипваше разпенена, изригваше пара и дим, искри енергия танцуваха по пенестите ръбове. После изведнъж в кръга се появи глава, чудовище от чуждите океански дълбини, досущ като митичните морски чудовища или реалните заплахи на Мидкемия. Беше черно, а главата му сякаш беше в броня, слънчевата светлина блестеше по кожата му. На Каспар му заприлича на гигантска змиорка с кехлибарени очи, които сияеха под лъчите на снишаващото се слънце. По главата се виждаха извърнати назад шипове, като че ли за защита от още по-големи хищници, доколкото съществуването им изобщо беше възможно. Трудно му беше да повярва колко е голямо. Вече бе изпълзяло на трийсет стъпки от разлома и изпълзяваше още, и ставаше все по-голямо на ширина, а явно още не се беше показало и до половината. Можеше да изгълта кораба им на три-четири хапки!
— Боговете да ни пазят! — извика отгоре наблюдателят.
Появиха се и перките на съществото и Каспар реши, че трябва да е дълго над сто стъпки! Мъжете наоколо започнаха да редят имена на богове и да се молят за милост. Съществото гледаше право към тях и се мъчеше да се провре по-бързо през разлома.
А в следващия миг разломът изведнъж изчезна и внезапният силен порив на вятъра бе последван от далечен тътен. Разкъсано на две, съществото увисна във въздуха, оцъклило очи. Мяташе се и падаше, и пръскаше черно-червена кръв. После пльосна във вълните и изчезна под мътната пяна.
Изведнъж — сякаш цялото произшествие бе само плод на въображението — всичко си стана както допреди малко: всякакви следи от събитието се бяха заличили, чудовището бе потънало под вълните, в пустото небе нямаше и следа от разлома.
Каспар се огледа замаян. Моряци с пепеляви лица мълвяха молитви, вкопчени във въжета и реи. Гласът на капитана изрева всеки да се залавя с работата си.
Каспар извърна глава към Берганда и погледите им се кръстосаха. За миг бившият херцог на Оласко прочете в погледа на капитана обвинение, сякаш той бе усетил някак, че това ужасно видение е свързано с пребиваването му на борда. После моментът отмина.
Каспар въздъхна. Беше наясно, че докато стигнат в Оласко, екипажът разгорещено ще спори какво точно са видели и разказът за необикновеното събитие ще стане част от моряшките легенди.
Но самият той знаеше, че видяното не е мираж. И знаеше какво предвещава то. Чу някакъв глас в ума си. Може би защото сам се бе досетил, или пък Калкин шепнеше сетното си предупреждение в ухото му, но чу думите съвсем ясно: „Времето свършва“.
Глава 17
У дома
— Земя! — извика наблюдателят.
Каспар и капитан Берганда застанаха на квартердека.
— Точно където каза, че ще бъдем, и на същия ден при това — каза капитанът.
— Сведенията ми са от много висок източник — отвърна Каспар; знаеше, че Берганда не може да разбере иронията му. Откакто бе видял чуждото морско същество, знаеше, че две от предупрежденията на Калкин са верни: талноят беше магнит за разломите и онези от другата страна можеха бързо да наложат господството си над този свят. Каквото и да станеше, трябваше да предупреди хората, които можеха да направят нещо по въпроса. Трябваше на всяка цена да намери Конклава на сенките, та дори това да означаваше собствената му гибел.
По природа не беше лишен от егоизъм, но беше осъзнал, че ако онези същества нахлуят на Мидкемия, никой няма да оцелее, колкото и знатно да е потеклото му, където и да се скрие, каквото и да е умението му в боравене с оръжия. Рано или късно всички щяха да бъдат избити, било във война или за забавление на онези безсърдечни същества. Тъй че собственото му оцеляване оставаше на втори план спрямо хората, на които държеше, дори да се брояха на пръсти. Стори му се странно колко малко са всъщност: сестра му Наталия, Йойхана и нейният син Йорген, а по някаква странна причина — и семействата на мъжете, които бяха загинали в злощастната експедиция, с която бе започнало всичко това. Но дори и без тях му беше невъзможно да си представи как ще стои безучастно и ще гледа унищожението на своя свят. Извика на наблюдателя:
— Какво виждаш?
— Острови! Стотици острови, както изглежда.
— Завийте на северозапад, капитане, и това ще ни откара право към дома — каза Каспар.
Плаваха през целия ден, а призори видяха каботажни кораби, вдигнали платна покрай сушата. Каспар вече бе обмислил стратегията си със слизането на брега и намирането на Талвин Хокинс. Нямаше връзки, с нито един член от престъпния елемент на Опардум, но беше бесил много от тях, слушал беше признания по време на изтезания и беше чел достатъчно доклади на градската стража, за да има известна представа как да се свърже с мъжа, който предполагаше, че е новият господар на Оласко.
По обяд видяха Опардум, извисил се по склона над цитаделата.
— Впечатляващо — каза капитан Берганда. — Кажи ми, Каспар. Колко кораба тръгват оттук на път за моя град?
Каспар се усмихна и отвърна:
— Нито един.
Берганда го изгледа с присвити очи.
— Преди да съм казал на момчетата, че са излъгани, и да те хвърлят през борда, собственик или не, предполагам, че все пак имаш някакъв план как да се върнем у дома?
— Имам — отвърна Каспар, без да може да откъсне поглед от бързо приближаващия се град. — Задържате кораба. Продаваш го отново, когато се върнеш в Султ. Просто ми трябваше превоз до вкъщи и цената си струваше.
— Е — каза Берганда със смях, — ти си най-чудесният човек, когото съм познавал, и съм горд, че работих за теб. — Стисна ръката на Каспар. — Мисля, че ще похарча златото, което ми даде, и ще натоваря редки стоки, които да продам у дома. Ако припечеля достатъчно, току-виж аз убедя зет ми да разпродаде керванната си търговия и да дойде да работи при мен!
Каспар се засмя.
— Един съвет: намери някой, който говори квегански, защото е най-близкият до вашия език, и понаучи малко местната реч, иначе родните ни търговци ще те измамят и ще те отпратят без нищо ценно.
— Съветът е приет — отвърна капитан Берганда.
Каспар се смълча в нетърпеливо очакване. Вече се приближаваха към устието на залива. Не можеше да повярва на чувствата, които го бяха обзели, тъй като до този момент не си беше давал сметка колко много му липсва родният край и колко много го обича.
