Все пак съзнаваше, че се връща като изгнаник и осъден. Ако не успееше да избегне разпознаването, беше изправен пред възможността за бърза екзекуция.
Описа каквото знаеше за пристанищните процедури и предупреди капитана, че нещата може да са се променили за времето, което бе преживял далече от дома. Не спомена причината за изгнанието си, както и че всъщност знае малко за пристанищните процедури — като херцог на Оласко всеки път, щом влизаше в залива, всички други гледаха да се отдръпнат от пътя му.
Влязоха в залива по залез-слънце. Един лоцман ги преведе до една от шамандурите за закотвяне и с ръчни сигнали им показа да пуснат котва. После извика:
— Някой да знае оласконски?
Това бе първият риск за Каспар да го познаят, но трябваше да го поеме, тъй като капитанът непременно щеше да го попита защо не иска да преведе. Така че извика:
— Да!
— Останете тук до заранта. Утре призори ще дойде митнически служител. Ако някой слезе на брега, всички ще бъдете обесени като контрабандисти!
— Разбрахме! — извика Каспар и преведе на Берганда. Капитанът се изсмя.
— Това момче сериозно ли говори?
— Да. Тъкмо защото е още момче. Но заплахата не е сериозна. Контрабандата се прави главно по островите, които подминахме на юг. Всеки, който е достатъчно дързък да върти контрабанда в главното пристанище, вероятно заслужава да се лиши от нея. Просто се опитват да гарантират, че няма да слезем на брега, да се напием, да започнем свада и да свършим в затвора, преди да можем да си продадем товара, за да ти вземат таксата.
— Щом казваш. Но мисля, щом слезеш на брега, да накарам момчетата да останат тук до заранта. Понеже ти ще слезеш, нали?
— И какво ще правиш без моряк, който знае оласконски? Капитанът отново се засмя.
— Нищо. Все ще намерим начин да преговаряме, ако някой тук говори онзи квегански, за който казваш, че е сроден с нашия. А бе търговията си е търговия. Много чуждестранни кораби би трябвало да идват в този залив всеки ден.
Каспар се засмя.
— Прави се на глупав и ще се хванат. Значи, щом се стъмни, пускате лодка и ще кажа на момчетата къде да ме откарат. — Подаде му кесията си. — Ето ти още двеста, и сто отгоре. Просто за да гарантираме, че зет ти ще реши да стане моряк. Ще ви трябва достатъчно злато, та да не се гневят много жените ви.
— Благодаря ти — каза капитанът. Каспар се върна в каютата си и зачака.
Странноприемницата беше встрани от пристанището и тиха. Едно от местата, в които кракът на Каспар така и не беше стъпвал през целия му живот в този град. Любимо място за докери, хамали, колари, носачи и друга сган. Едно от местата, където никой нямаше да се вторачва в него.
Каспар и талноят се бяха нанесли предния ден, бяха наели стая в дъното, на долния етаж.
Каспар се стараеше да не се набива на очи, душеше наоколо и се опитваше да се свърже с някой от подземния свят на Опардум. Идеята му беше да предаде съобщение до двореца, на сестра си, но все още беше замаян от новините, които бе научил. Тъкмо беше привършил с обяда си, когато в хана влязоха двама от градската полиция.
Обиколиха небрежно гостилницата и си излязоха. Едно нещо изуми Каспар и той махна с ръка на сервиращото слугинче.
— Да, господине?
— От доста време не съм бил в Опардум… Какъв е онзи знак на раменете на полицаите? Не ми е познат.
— Това е новият ни герб, сър. Имаме си нов херцог. Каспар се смрази, но се престори, че не знае нищо.
— О, нима? Бях по море. Какво се е случило? Момичето се засмя.
— Сигурно сте били чак на другия край на света.
— Всъщност да.
— Ами… тук имаше война и старият херцог беше надвит. Чух, че го прокудили на някакво адско място, но нали знаете какво нещо са клюките. Сигурно гние в собствената си тъмница. Сега управлява херцог Варен.
— Херцог Варен ли? — възкликна Каспар. Стомахът му се сви. Нима Лесо Варен бе успял да обърне нещата в своя изгода?
— Да, много хубав човек. Дойде от Ролдем. Ожени се за сестрата на стария херцог и сега очакват бебе.
— А, херцог Вариен Родоски!
— Да де. Добър човек изглежда като за благородник.
Каспар едва не се засмя на глас. Донякъде от облекчение, защото въпреки опитите си да убие Вариан, знаеше, че той е добър човек. Беше и любящ съпруг, преди да почине жена му, и също така предан баща. Беше и адски добър държавнически брак, доколкото Каспар можеше да прецени. Щеше да донесе стабилност в района и щеше да е почти невъзможно мършоядите наоколо да гризат костите на Оласко.
Но все пак загубата на херцогството отново започна да го гнети. Седеше умислен. Това не беше неговото херцогство. Беше родният му дом, вярно, но той вече не властваше тук, нямаше да си върне трона. Първоначалният безумен план за отмъщение отдавна се бе превърнал в отчаяна борба, носеща неизбежна заплаха, която щеше да унищожи този град, тази страна, сестра му и нероденото й дете. Не, Каспар трябваше да изостави старите чувства. Мъстта вече не беше възможна… нито дори желана. Честно казано, ако беше на мястото на Тал Хокинс, изобщо нямаше да му прости. Щеше да поиска смъртта му.
Стана да се върне в стаята си и видя, че един мъж в ъгъла го гледа. Беше го забелязал — слабичък мъж — още на влизане и му се беше сторил някак смътно познат, но лицето му оставаше скрито под голямата шапка, а и в ъгъла беше загърнат в мрак. На няколко пъти Каспар беше хвърлял поглед към него и всеки път мъжът като че ли бе потънал в мислите си, съзерцаваше съдържанието на халбата си. Този път обаче за много кратък миг погледите им се кръстосаха, преди мъжът да извърне очи.
Каспар уж тръгна да излиза, но в последния момент се обърна и с две крачки преодоля разстоянието, което ги делеше. Другият мъж се оказа бърз, както Каспар всъщност очакваше. Много бърз — скочи и извади кама.
Каспар едва успя да парира удара й със своята, после заложи на предимството си в ръст и сила и го блъсна. Мъжът залитна и падна на стола си, главата му се удари в стената.
Хората наоколо се заотдръпваха — крамолите бяха нещо обичайно в този хан й никой не искаше да се забърква, преди да е разбрал кой с кого се бие, особено ако са извадени и оръжия.
Докато ханджията се приближи с дебелата си тояга, Каспар вече бе приковал мъжа до стената и бе настъпил камата му. Собствената му кама беше опряна в гърлото на мъжа.
— Здрасти, Амафи. Какво ще кажеш да уредим нещата така, че нито Талвин Хокинс, нито аз да ти резнем гърлото?
Бившият квегански убиец, слуга на Талвин Хокинс повече от година, преди да го предаде, отвърна:
— Ваше великолепие! Едва ви познах.
Ухилен, Каспар му прошепна тихо, за да не могат да чуят другите в гостилницата:
— Но ме позна все пак. И какво се канеше да направиш? Да размениш главата ми срещу свободата си?
— Не, господарю, никога не бих направил такова нещо — зашепна в отговор Амафи. — От година живея, без да си отварям устата, върша най-черната работа, за да оцелея. Боях се, че вие ще ме познаете. Чаках само да се оттеглите, за да мога да се измъкна незабелязано.
Каспар се изправи, а ханджията усети, че боят е приключил, обърна се и се върна зад тезгяха. Каспар протегна ръка и помогна на Амафи да се изправи.
— Ти си лъжец и предател и нито за миг не бих повярвал, че след като се прибера в стаята си, нямаше да затичаш към цитаделата и да размениш живота ми за свободата си. Налага ми се обаче да прибягна до услугите ти, което ще помогне главите и на двама ни да си останат на раменете. Хайде, ела. Тук не е
