— Какво има, господине? — попита шивачът.
— Нищо. Просто си мислех какво ли биха казали някои стари приятели, ако ме видят сега.
— Щяха да кажат, че сте човек с необичайно добра преценка и рядко добър вкус, господине.
Беше отишъл в една баня и излезе оттам толкова чист, колкото не се помнеше от година. После повика бръснар и му поръча да му подреже косата до прилична дължина, макар и по-къса, отколкото я беше носил преди изгнанието си. Брадата не я искаше както преди, когато обикновено оставяше горната си устна обръсната, а само изтънена и късо подрязана, закъдрена покрай челюстта.
Притесненията му, че ще го познаят, значително намаляха. Не се помнеше да е бил толкова слаб от младостта си. През дългите години охолен живот беше наедрял, макар да се гордееше, че поддържа тялото си стегнато и здраво. Сега беше мършав. Страните му бяха хлътнали, а когато смъкна старата си риза, та шивачът да я подмени с нова, видя, че ребрата направо се броят.
Вместо да чака няколко дни, плати на шивача да му приготви подходящ комплект за един ден, макар това да означаваше, че ще стои за няколкото проби през целия следобед. Все едно: нямаше къде да ходи, нито нещо друго за вършене, тъй че щом дойдеше моментът да се изправи пред днешните властници в Оласко, поне щеше да е представителен.
— Това е достатъчно засега, господине — обади се шивачът, казваше се Суан. — Ако не възразявате да почакате, ще приключа до един час.
Каспар бе повикал и обущар, който му беше взел мярка и сега тъкмо се връщаше.
— Имам няколко чифта, които могат да ви станат, докато направя ботушите, които поръчахте, господине.
Каспар се беше представил за благородник от Султ, което си беше истина. Смяташе, че и двамата майстори изобщо не ги интересува дали са чували за Султ, стига златото да е истинско. Може би щеше да е по-разумно да намери някой сараф и да обмени златото си от Новиндус срещу тукашни монети.
Докато пробваше ботушите, за да си избере, Амафи се върна. Каспар плати на обущаря и му каза да му донесе поръчаните в хана, където бе отседнал. После отведе Амафи в ъгъла на дюкяна.
— Какво откри?
— Открих начин да пратим съобщение до сестра ви, ваше великолепие. Ще струва съвсем малко злато, защото момичето, което работи в двореца, е глупаво дете и лесно ще го залъжем. Но е опасно, защото ако някой разбере, че носи писмо на херцогинята от брат й…
— Рискът си е риск — отвърна Каспар и извади от туниката си писмо. — Прати това на Талия тази вечер.
— Момичето ще е в една таверна близо до цитаделата, защото семейството му работи там. Помага в кухнята на цитаделата и в перачницата, но не живее там. Сигурно ще минат ден-два, докато намери начин да пъхне писмото ви в ръката на сестра ви, но твърди, че ще може.
— Нещо притеснява ли те, Амафи?
Старият убиец потърка длани, все едно му беше студено.
— Ами… — измърмори кисело. — Ще ме прощавате, ваше великолепие, но напоследък нещо не ми върви. Все избирам губещата страна. Служих на Талвин и вие го предадохте, после на вас, и вие на свой ред бяхте предаден. Дано да ми се обърне късметът, щото иначе…
— И аз съм така — отвърна сухо Каспар. — Хайде, върви. Довечера ме потърси в „Речната къща“. — Подхвърли му малка кесия. Като свършиш, иди си купи по-прилични дрехи. Не можеш да ми идваш в „Речната къща“ и да приличаш на просяк.
— Да, ваше великолепие — отвърна ухилено Амафи. — Ще изпълня заповедите ви.
Каспар го загледа как излиза и въздъхна. Шансовете старият убиец да го продаде на полицията, види ли първа възможност самият той да се измъкне от наказание за прегрешенията си, бяха равни, но в този момент рискът трябваше да се поеме. Сестра му беше единствената, която имаше власт да го опази жив достатъчно дълго, за да може да изпълни мисията си.
Каспар го усещаше. Малко оставаше. Малко оставаше да вземе това адско нещо от стаята си и да го отнесе в двореца, да обясни положението и… дано да намереше Хокинс, а чрез него — Конклава на сенките.
Според всички сведения „Речната къща“ беше едно от най-хубавите заведения за хранене в Оласко. Беше открито преди половин година, тъй че Каспар естествено не се беше хранил в него, но изпитваше нужда от хубаво ядене. Чревоугодник по природа, той така и не беше вкусвал прилична храна отпреди изгнанието си. Щом времето свършваше, поне щеше да си поживее добре през последните си няколко дни. Освен това бе убеден, че никой няма да го познае при сравнително новата му външност.
Собствениците се оказаха двойка от Кралството, готвач и жена му, а мястото бе станало предпочитано за вечеря сред богатите от простолюдието и низшето благородничество. Преди години „Речната къща“ бе имение на благородник, когото Каспар беше разорил. Домът се беше прехвърлял няколко пъти от един собственик на друг, а в последно време бе служил за хан, с курвенски бардак на горния етаж. Сега беше подновен напълно и предлагаше обяд и вечеря по обичай, дошъл от Батира. Не беше всъщност нито хан, нито кръчма. Наричаха го „ресторант“, „място за отдих“ на онзи език. И беше станало наистина популярно — беше идеалното място за хора, чиито домове бяха твърде малки за събирания или чиито средства не им позволяваха да си имат свой готвач и слугински персонал.
Заведението се оказа препълнено. Ако можеше да се съди по тълпата, чакаща да я настанят тази вечер, храната, изглежда, отговаряше на репутацията си. Каспар бе принуден да даде щедър подкуп на уредника, за да му намери малка маса в ъгъла, и то само защото беше все още рано.
Ъгълът устройваше Каспар, тъй като можеше лесно да наблюдава кой влиза и излиза. Мярна из помещението няколко познати лица, не хора, които познаваше много добре, но богати търговци и дребни благородници от бившия му двор. Стори му се забавно, че никой не го забелязва. Започна бавно, с Изстудено бяло вино, внесено от Кралството, с мезе стриди и скариди. Блюдата бяха превъзходни.
Докато се хранеше, видя още познати да влизат в ресторанта, но никой не му обърна внимание. Осъзна нещо за човешката природа: че хората не се разпознават извън познатия контекст, освен ако не са много добре познати. Никой и за миг не си помисли, че мъжът в ъгъла би могъл да е един по-слаб, обгорял от слънцето и по-заякнал Каспар Оласко, защото никой изобщо не очакваше да види бившия херцог да седи в ъгъла на това заведение и да вечеря най-спокойно. Най-много някой да си каже: „Тази вечер видях един, който наистина много приличаше на предишния херцог“.
Хубавата жена, която му сервираше, се казваше Маджери, жената на готвача, и беше чаровна, макар и не склонна към флирт — добре дошла промяна след грубоватите слугини, на които се беше натъквал навсякъде, където беше вечерял, откакто се бе прибрал в града си. Препоръча му няколко блюда. След второто Каспар реши поне да опита всичко, което му препоръча, та дори и да не може да го довърши, тъй като вкусовете и ароматите бяха изумителни.
Другата жена, която обслужваше клиентите, беше с царствена осанка, с червено-руса коса, и човек можеше да я нарече красива, ако не беше високомерната й сдържаност. Усмихваше се, но в усмивката й нямаше много топлота.
Каспар опитваше поредното блюдо — пресни зеленчуци с оцет и плодова салата, поръсена с лимонов сок и подправки. Трябваше му малко време, за да свикне с хрупкаво-тръпчивия вкус, но ароматите бяха чудесни. Маджери му сипа друг сорт бяло вино и каза:
— Тръпчивостта на подправките в салатата не подхожда на повечето вина, но мисля, че ще се уверите, че това върви добре с нея.
Наистина вървеше, Каспар й отвърна с комплимент за добрия избор и започна ново блюдо — пълнен гълъб с подправки и сос.
Амафи влезе в заведението и посочи към него. Уредникът погледна Каспар, после махна на квеганеца, че може да отиде на масата.
Амафи седна и Каспар му каза:
— Опитай гълъба. Възхитителен е.
— Така съм чувал, ваше великолепие.
— Добре изглеждаш — рече Каспар и посочи с вилицата си новите дрехи на Амафи.
— Благодаря. Приятно е човек да е чист.
