— Агенти на херцога?
— Не мисля. Тези са ловци. Свийте вдясно на другия ъгъл и стойте до мен.
Щом завиха на ъгъла, Амафи сграбчи Каспар под мишницата и го дръпна в един вход. Изчакаха в сенките, а двамата мъже ги подминаха. И двамата бяха с тежки тъмносиви наметала и широкополи шапки, които скриваха лицата им.
— Ще продължим ли след тях, господарю?
— Не — каза Каспар. — Хайде да не си търсим белята. Особено когато тя ни търси. — Излезе от входа. — Дай обратно.
Върнаха се назад и стигнаха до „Речната къща“ по други улици. Щом влязоха, веднага ги отведоха на горния етаж. Там ги чакаше Тал с жена си и един мъж, когото Каспар вече беше виждал — беше високият белокос магьосник.
— Каспар, вярвам, че помниш Магнус — каза Тал.
— Трудно бих могъл да го забравя.
Магът подхвърли сухо:
— Виждам, че си се отървал от номадите.
— И от много други неща също. Какво ви каза Тал?
— Неща, които не бива да се повтарят тук. — Магнус се обърна към Тал. — Ние ще се върнем скоро. — После каза на Амафи: — Остани тук с Тал.
Пристъпи напред и сложи ръка на рамото на Каспар. Каспар усети леко бръмчене, за миг всичко около него се замъгли… и след това се озоваха другаде, в топъл следобеден ден.
Каспар чу птича песен сред дърветата и се огледа. В мирната долина пред него се виждаше просторна вила. Видя и хора, струпани около вилата, както и други същества, които не можеше да уподоби на нищо познато. Но след всичко, което бе видял досега, нищо не можеше да го смае.
— Къде сме? — попита Каспар.
— В имението на баща ми, на един остров в Горчивото море.
— Баща ви беше нисичкият енергичен мъж, който убеди Тал да пощади живота ми преди година, прав ли съм?
Високият магьосник се усмихна.
— Да, това беше баща ми. Елате, той ме очаква да се върна и да обясня тайнственото послание на Тал. По-добре вие сам да му разкажете историята.
Поведе бившия херцог на Оласко по дълъг коридор. Влязоха в много голямо помещение, в което имаше писалище и безброй книги, ръкописи и пергаменти. Зад писалището седеше нисък брадат мъж с черен халат, смръщил съсредоточено чело — четеше нещо, изписано на пергамент.
Мъжът вдигна глава. Изглеждаше леко изненадан.
— Магнус, не очаквах да се върнеш с… Каспар от Оласко, ако не греша?
— Не грешиш, татко — отвърна Магнус. — Тал Хокинс ни извести, че трябва да говори с член на Конклава, и когато се отзовах на поканата му, ми разказа странна и ужасна история. Най-добре ще е да ни я разкаже този човек.
— Аз съм Пъг, а това е моят дом — каза ниският мъж. — Не помня дали се запознахме подобаващо — добави сухо.
Каспар се засмя.
— Мисля, че и двамата бяхме… леко разсеяни.
— Каква е тази ужасна история, която е накарала сина ми да наруши протокола и да ви покани тук без моето разрешение? — Дребният мъж погледна сина си питащо.
— Ако това, което твърди той, е вярно, татко, е съдбоносно.
— Е, добре — каза Пъг. — Хм… не мога повече да ви наричам „ваша светлост“, нали?
— Каспар е достатъчно. — Каспар седна на стола срещу писалището.
Пъг размаха пергамента, който беше проучвал.
— Интересно съвпадение, че трябваше да се появите точно днес. Тъкмо се опитвах да разбера нещо, оставено в цитаделата ви от вашия приятел Лесо Варен.
— Последната година ме остави с твърдото впечатление, че приятел едва ли е подходящата дума. Манипулативен паразит го описва много по-точно, мисля — отвърна Каспар.
Пъг въздъхна.
— Почти съжалявам, че вече не е жив, защото има много въпроси, които с удоволствие бих му задал.
— О, жив е той. Пъг се сепна.
— Сигурен ли сте?
— Не видях трупа му, но знам от най-авторитетен източник, че е жив някъде. Лицето, което ми го каза, обясни, че той е като хлебарка — можеш да го тъпчеш с крак цял ден, но просто не умира.
Пъг се засмя.
— Изправял съм се срещу него пряко или косвено по много поводи и това е наистина доста точно описание. Кой ви каза, че е жив?
— Мисля, че я наричат Арч-Индар.
Пъг се изправя рязко, на лицето му се изписа изумление.
— Тя е богиня.
— И мъртва при това — каза Магнус.
— Ами, казано ми беше, че всъщност е просто спомен.
— Кой ви го каза?
— Един от Пазителите на Небесните стълбове, под Павилиона на боговете. Каза ми го, преди да ме изпрати до Павилиона, за да говоря с Калкин.
— Говорили сте с Калкин? — попита изумено Пъг.
— С Банат, да. Арч-Индар ме упъти към Пазителите, които на свой ред ме отведоха при Калкин. Тъкмо той ми каза да ви намеря.
Пъг го погледна стъписано, после се обърна към Магнус.
— Кажи на майка си… и да намерят и Накор. Мисля, че и те ще искат да чуят този разказ.
Щом синът му излезе, Пъг каза:
— Ще се опитаме тази среща да мине сърдечно и дружески, Каспар, но искам много добре да запомните нещо.
— И то е?
— Ако разказът ви не отговори на преценката на сина ми за важност, ще има последствия.
Каспар не каза нищо. Пъг продължи:
— Бих искал да повярвам, че вече не сте пионка на Лесо Варен, но това желание няма нищо общо със сигурността на хората ми. Ако не ме убедите, когато приключите с разказа си, няма да напуснете жив този остров. Това ясно ли е?
— Ясно. — Каспар помълча, после каза: — Ако не ви създава главоболия, тъкмо се канех да вечерям преди малко, преди нашата… разходка дотук.
Пъг се усмихна.
— Мисля, че можем да уредим нещо.
Каспар се отпусна в стола си. Възможността за хапване беше добре дошла, но съжаляваше, че ако се окаже последна, няма да е в „Речната къща“.
Глава 19
Съвет
Каспар чакаше.
Беше разказал историята си на Пъг и останалите и също като Пазителите, те му зададоха много въпроси. Сега всички седяха тихо и всеки от членовете на Конклава размишляваше над казаното.
Жената се казваше Миранда. Но макар да беше съпруга на Пъг и майка на Магнус, не изглеждаше стара. Имаше тъмна коса и пронизващ поглед, а поведението й подсказваше, че тук я смятат за равна. Простият й син халат не скриваше, че е жилава и здрава, и все още с младо тяло, въпреки годините си. Нисичкия мъж,
