сделката. Да, за него това беше повече от месечна печалба, но Каспар допускаше, че има и други източници на доход. Все пак разбираше от измяна и коварство и знаеше, че рано сутринта, когато из улиците вече е оживено, но все още сумрачно, могат да се случат много неща в някоя задънена уличка оттук до кейовете, неща, на които местната полиция можеше и да не обърне внимание.
Реши да си легне рано и да обмисли какво ще прави на заранта. Кимна за лека нощ на собственика и се качи на горния етаж.
Талноят стоеше неподвижен в ъгъла. За да не му задават излишни въпроси, Каспар беше поръчал постеля уж и за него, бе я проснал на пода до вратата. Сигурно беше излишна мярка на предпазливост, тъй като собственикът на пивницата изглеждаше безразличен към всичко, освен да си вземе парите.
Първата нощ, в която преспа в стаята, Каспар малко се притесняваше, че съществото си стои така в ъгъла. На няколко пъти се буди. То не беше помръднало. Странно беше, че докато носеше талноя от едно място на друго, не се беше тревожил, че спи близо до него. Но след като вече знаеше, че този странен механизъм е способен на независими действия — макар и само когато му заповядаше, — близостта му го безпокоеше.
Легна и заспа, измъчван от сънища за жестоката, лишена от обич раса, обитаваща едно мрачно селение.
Крачеше бавно в предутринния сумрак. Откъм залива се влачеше необичайна за сезона мъгла и гласовете сякаш отекваха отникъде. Градът се беше пробудил и раздвижил рано: уличните продавачи теглеха количките си, дюкянджиите подготвяха сутрешната си стока, жени бързаха към пазара.
Каспар нямаше представа къде точно може да го нападнат, но прояви благоразумието да се спусне към пристанището по обиколен маршрут. Ако някой го нападнеше от засада, щеше да е човек, способен да чете мислите му. Беше си сложил пръстена, преди да излезе, и каза на талноя да убие всеки, който се опита да открадне ковчежето. Отбеляза си часа и се закле да се върне в пивницата в безопасен срок.
Спря в гостилницата и каза на собственика да не влиза в стаята му: даде ясно да се разбере, че на „слугата“ му е заповядано да се справи с всеки натрапник. Собственикът като че ли го досмеша от това, но все пак кимна и каза, че можело да прати зет си да почисти.
Никой не го дебнеше по пътя, който си беше избрал, но Каспар знаеше, че ако Карбара има поне малко ум, засадата ще е близо до кейовете, защото там по-малко хора щяха да забележат улична свада и по- малко щяха да полюбопитстват, дори да я видеха. Така че се доближи до кейовете откъм западната страна, далече от определеното място за срещата. Небето започваше да изсветлява, но мъглата щеше да се вдигне чак след два-три часа.
Стигна до място, откъдето можеше да види очертанията на пристаналия кораб, осветени от двата фенера на носа и кърмата. Май щеше да свърши работа.
Задържа се няколко минути, без да забравя за пръстена на ръката си, макар да не изпитваше неприятното усещане, бележещо границата на безопасния период. Вече се съмваше и той видя Карбара — крачеше напред-назад до кораба. Каспар облегна гръб на входната врата, в чиято ниша се беше прикрил, и реши да изчака, докато се съмне съвсем, и да види какво ще стане.
Мина още половин час. Карбара крачеше нетърпеливо. Към кораба се приближиха докери, завикаха на моряците и се заеха да довършат разтоварването, което бяха започнали предния следобед.
Най-сетне Каспар реши, че и да има подготвена засада, тя трябва вече да е изоставена, тъй като пристанището вече бе твърде оживено. Освен това му оставаше съвсем малко време, за да поговори с капитана и да се върне в странноприемницата.
Приближи се до кораба и каза:
— Добро утро.
Карбара се обърна и се усмихна.
— Мислех, че ще дойдете оттам — рече и посочи в противоположната посока. Поклати глава и добави: — Все едно. Добро утро. Да се качваме.
Каспар му даде знак да тръгне пред него. Мършавият нервен мъж се поколеба, после сви рамене и се качи по мостчето. Каспар за миг се зачуди дали засадата не е подготвена под кея, така че задържа ръката си на дръжката на ножа на колана си.
На палубата ги посрещна шкембест мъж на средна възраст. Погледна Карбара, после Каспар, и попита направо:
— Вие ли сте купувачът?
— Може би — отвърна Каспар. — Кажете ми за кораба си, капитан…?
— Берганда — отвърна мъжът. — На по-малко от десет години е. Смених го за два по-стари, защото е по-бърз и побира почти колкото тях двата заедно. Петдесет стъпки е дълъг при ватерлинията — това, което ние наричаме биландер. Виждате, че има голяма рея за триъгълното платно на главната мачта. — Посочи големия гик, който почти докосваше кърмата. — Добре хваща вятъра и макар да е малко опърничав, е бърз. Та значи жена ми гори от нетърпение да си остана вкъщи, а имам брат, който върти керванна търговия, и макар нищо да не разбирам от коларство, от стока поне разбирам. Здрав е, и ако разбирате от кораби, ще знаете, че триста жълтици са добра цена, добра сделка е. — Посочи Карбара. — Но плащаш и неговата такса.
— Ще му платя таксата — отвърна Каспар. — И ще ти дам петстотин, но ще се наложи да плаваш още веднъж.
— Докъде?
— През Синьото море, до северния континент.
— Проклет да съм, това си е дълго плаване. Та аз дори не знам как се стига там. Единственото, което съм чувал, е, че трябва да отплаваш от град Змийска река на североизток. Предполагам, че можем да плаваме покрай северния бряг и да продължим оттам, където континентът завива на юг… това си е почти цяла година.
— Не — каза Каспар. — Щом заобиколим нос Конска глава, оттам е четиридесет и пет дни на северозапад, а после още две седмици право на запад.
— Да плаваме в обратната посока? Бива. Винаги съм искал да видя онази част от света. Ще взема триста сега и двеста на връщане. Колко пътници?
— Двама. Аз и слугата ми.
— Кога искате да тръгнем? — Бертанда пак мина на „вие“.
— Колкото е възможно по-скоро.
— Добре — каза капитанът. — Вие си купихте кораб. Аз го наричам „Западната принцеса“. Държите ли да го преименувате?
Каспар се усмихна.
— Не. „Принцесата“ става. Колко време ви трябва за провизии и екипажа?
— Екипажът не е проблем. Момчетата ми бездруго недоволстват, че от утре са без работа. Ще се радват да изкарат още едно пътуване. Провизии? Дайте ми два дни. Значи шейсетина дни, така ли? Да кажем… три месеца, в случай че ветровете са неблагоприятни. Би трябвало да сме готови за отплаване с утринния отлив след три дни.
Каспар бръкна в туниката си и извади кесия.
— Ето ви сто жълтици за капаро. Останалите двеста ще ви дам днес следобед, и още двеста, като стигнем Опардум.
— Опардум, казвате? — Капитанът се усмихна широко. — Това ли е името на земята, към която ще отплаваме?
— На града. Държавата се казва Оласко.
— Хм, чакам с нетърпение да я видя. — Взе кесията и си стиснаха ръце да потвърдят сделката.
Каспар се обърна към Карбара.
— Твоето злато го оставих в пивницата. Ела с мен. Карбара се поколеба.
— Ами… имам друга среща скоро и не бива да закъснявам. Ще намина днес по-късно.
Каспар го стисна за рамото и каза:
— Стига де, ще ти отнеме само няколко минути, а и съм сигурен, че искаш да си вземеш парите.
Дребният мъж се опита да се измъкне от хватката му, но не успя.
