— Защо ми разрешаваш да говоря на боговете, щом трябва да пазите спокойствието им?
— Ще разбереш.
Стигнаха до изпълнена със светлина пещера. Източникът й се намираше някъде в средата. Представляваше платформа от чисто бяло вещество, което отначало му заприлича на мрамор, но щом се приближи, Каспар видя, че е монолитен къс от някакъв прозрачен материал. Две стъпала от същия материал позволяваха човек да се качи на платформата. Мекото бяло сияние бе толкова силно, че осветяваше цялата зала, но изненадващо не дразнеше очите с яркостта си. Каспар не изпита никаква болка, докато се взираше в него.
— Какво да правя сега? — попита тихо. Самас се засмя.
— Всеки, който дойде тук, първия път шепне. Каспар повтори въпроса си по-високо.
— Просто иди на платформата.
— И това е всичко?
— Това е всичко.
Каспар пристъпи, а Самас каза:
— Мисля, че трябва да ти кажа сбогом.
— Защо? Няма ли да се върна? Самас сви рамене.
— Може би. Малцина смъртни получават тази възможност. И още по-малко успяват да влязат в Павилиона по друг начин. — Изглеждаше замислен, сякаш се опитваше да си спомни нещо. — Двама магьосници успяха някъде преди трийсет-четирийсет години. Не знам какво стана с тях. А преди много години — това са ми го разправяли, но не знам доколко е точен разказът — две същества, хора някъде от другаде, влезли в Залата на мъртвите, прехвърлили Реката на мъртвите и стъпили в Залата на Лимс- Крагма.
— Флин направи точно това.
— Но тези двамата се върнали! — Самас пристъпи напред и протегна ръка. — Е, ти беше приятна компания, Каспар от Оласко, и ако не се върнеш по този път, ще си спомням времето, което прекарахме заедно.
— Лично аз се надявам да се видим отново, Самас. Пазителят се усмихна и каза:
— Просто отиди до средата.
Каспар се подчини и се озова пред златен кръг, очертан в средата на платформата. Пристъпи в него.
Мигновено усети нещо. Не беше вибрация или жужене, но тялото му изтръпна, сякаш през всяка негова фибра потече енергия. После от платформата се издигнаха два златни шпила, от дясната и от лявата му страна, всеки бе като дантелена плетеница от тънки златни нишки. Очите му не можеха да ги различат съвсем. Не бяха метални, нито от светлина, нито от нищо, което можеше да разпознае, но бяха ярки и той усети, че пулсът му се учестява.
Те се издължиха, сякаш израстваха от основата, и се кръстосаха пред лицето му. Тръгнаха по кръга, като очертаваха спирала, докато се извисяваха. Видя да изникват нови шпилове и скоро бе обкръжен от златен цилиндър светлина.
После всичко изчезна. Каспар усети, че го пронизва непоносим за човек студ, студ толкова зашеметяващ, че не можеше дори да изохка.
А след това настъпи пълен мрак.
Имаше чувството, че се рее във въздуха. След това отвори очи. Слънцето грееше в лицето му и изпитваше лек студ.
Щом усещането за полет заглъхна, осъзна, че се намира на твърда повърхност.
Надигна се рязко.
Седеше на мраморен под. Пресегна се и докосна камъка. После се огледа и сетивата му за миг се объркаха.
Изправи се. Подът беше накъсан на равни интервали от колони, врязаните по повърхността им жлебове им придаваха текстура. Той отиде до една от тях и я докосна. Беше гладка и на допир приличаше на слонова кост.
Между колоните висяха копринени драперии от прозрачна бяла мъгла, полюшваха се от лекия полъх на вятъра. Той вдигна очи и видя стъклен таван, през който се процеждаха слънчеви лъчи.
Никакви други белези нямаше и след миг колебание той реши да тръгне към източника на вятъра.
След като мина през няколко завеси, се озова пред една, която не беше забулена в мъгла, и това, което видя, го накара да спре в почуда. Намираше се на планински връх, а долу под него се виждаха увенчани със сняг други върхове, и облаци, от които се отразяваше следобедната слънчева светлина. Пристъпи до ръба и предпазливо погледна надолу.
Как бе надвиснало това място над облаците не можеше да се определи, но от ръба Каспар виждаше, че няма никаква физическа връзка с планините. Въздухът тук трябваше да е ужасно студен и рядък, може би дори недостатъчен за дишане, но Каспар се увери, че е свеж и богат, макар и наистина студен.
— Забележителна гледка, нали?
Каспар се обърна рязко.
Там, където допреди малко имаше само празен под, сега се издигаше нисък пиедестал, от същия бял камък, увенчан с широка гладка плоча, на която седеше мъж.
Беше светлокож, с къдрава светлокафява коса, кафяви очи и волева челюст. Възрастта му беше трудно да се определи — в един миг приличаше на годините на Каспар, а в следващия — почти на момче. Носеше проста светлосиня туника и бели панталони, и беше босоног.
— Да — бавно отвърна Каспар. — Забележителна гледка. Мъжът слезе от колоната и щом стъпалата му докоснаха пода, колоната изчезна.
— Малцина изобщо получават шанса да я видят. Това е, така да се каже, Покривът на света. — Приближи се и застана до Каспар. — Като много други неща, рядко си правя труда да я забелязвам, докато не видя нещо друго, на което да се възхитя, и тогава се спирам, за да си напомня колко е удивителна. Това там са двата най-високи върха на света, знаеш ли го?
— Не — отвърна Каспар. — Не знаех.
— Южният връх се нарича Слона и е само с две стъпки по-нисък от северния, който се нарича Дракона. Можеш ли да си представиш? И двата са над тридесет хиляди стъпки и само две стъпки разлика между тях?
— Тридесет хиляди стъпки? — възкликна Каспар. — Би трябвало да премръзна до смърт. Преследвал съм гигантски овни в планините в родния си край, по високите проходи, които са над десет хиляди стъпки, и някои хората ми се разболяваха дори на тази височина, и беше смразяващо дори през лятото. Как е възможно това?
Мъжът се усмихна.
— Просто е. Ти не си тук.
— Къде съм тогава?
— Ти си някъде другаде. Но нека това не те обезпокоява прекалено. Не разполагаме с много време, тъй че да минем на въпроса защо си тук.
— Дълга история.
— Знам историята. Няма нужда да я преразказваш, Каспар.
— Ти ме познаваш?
— Знам всичко, което има да се знае за теб, Каспар, бивш херцог на Оласко, от мига, в който неволно стъпи на крачето на котенцето на Талия и тя не искаше да ти говори цяла седмица…
— Бях на дванайсет! — … до какво закусва днес със Самас.
— Кой си ти?
— Аз съм Калкин.
Каспар помълча за миг, след което промълви:
— Богът? Мъжът сви рамене.
— Етикети, титли, категории, всички те са… толкова ограничаващи. Да кажем просто, че съм „същество“, и ще се разберем.
