лакей с ливрея и старомодна напудрена перука.
— Какво търсите тук?
— Дойдох да посетя лорд Пенхалан — отговори смело Тамсин и завърза Цезар за каменната колона до стълбището.
Лакеят я погледна изумено, Тамсин се възползва от объркването му и изтича нагоре по стълбите.
— Съобщете на виконта, че съм дошла. — Без да чака отговор, тя мина покрай него и влезе в къщата. Подът беше покрит с черни и бели мраморни плочки, многото прозорци с шлифовани стъкла осигуряваха достатъчно светлина. Тамсин се огледа. Любопитството беше прогонило страха. Тази къща беше пълна със спомени от миналото. Две красиви хрътки минаха царствено покрай нея и се запътиха към изхода.
— Уолтърс, какво правите там, по дяволите? — попита гневен глас от задната част на салона. — Затворете проклетата врата, защото кучетата ще избягат.
Вратата се затвори с трясък и двете кучета се скриха в един тъмен ъгъл.
— Кой е тук? — попита същият глас. Седрик Пенхалан излезе от сянката и втренчи поглед в неканената гостенка. Позна я и спря като закован.
Тамсин вдигна глава и погледна вуйчо си право в очите, също както беше сторила на приема в Трегартън. Тя видя отново холеричния израз на лицето му, безизразните кафяви очи, стоманено-сивата коса, орловия нос над пълната уста. Седрик имаше силно тяло, но беше започнал да пълнее. Косъмчетата на тила й настръхнаха. Този човек беше опасен. За първи път в живота си Тамсин изпита истински страх.
Седрик я гледаше втренчено. Минаха минути, в които единственият шум беше стърженето на кучешките лапи по мраморния под.
— Коя сте вие? — Гласът му беше безучастен, но в очите му пламтеше странна светлина. Той знаеше отговора, но искаше да го чуе от нея.
Тамсин направи крачка към него. Изведнъж сърцето й възликува и тържеството прогони страха. Той знаеше и въпреки това отказваше да вярва на очите си.
— Добър ден, вуйчо!
— Велики боже, ама това е любимата на Сейнт Симон! — Чарлз Пенхалан беше застанал на стълбата с пиянски ухилена физиономия. В ръката си стискаше чаша с вино, очите му гледаха мътно. — Ела да видиш кой ни е дошъл на гости, Дейвид! Малката курва се е върнала и моли за още. — Той се изсмя и заслиза надолу по стълбата. Едва тогава откри чичо си.
— Прощавайте, сър. Но какво прави курвата на Сейнт Симон в нашия дом?
— Не се прави на по-глупав, отколкото си — отговори студено Седрик. После кимна на Тамсин. — Елате с мен.
Тя последва вуйчо си и с крайчеца на окото си забеляза, че Дейвид се е присъединил към брат си. Слава богу, че Габриел не беше дошъл с нея. Двамата мъже я зяпаха похотливо. Очевидно бяха пияни. На минаване Тамсин се засмя презрително.
— Каква прекрасна двойка пияни негодници. Здравейте, братовчеди. Забавлявали ли сте се скоро с малки момичета? — Тя се поклони иронично и се запъти спокойно към голямата библиотека, където я чакаше лорд Пенхалан.
— Откъде идвате? — Седрик стоеше до масичката с напитките и си наливаше коняк. Ръцете му трепереха, макар и едва забележимо.
Вместо да отговори на въпроса му, Тамсин каза:
— Ние с мама си приличаме много, нали? — Тя усети, че близнаците бяха влезли след нея в библиотеката, но не се обърна да ги погледне.
Седрик изпи коняка си на един дъх.
— Да — отговори той. — Сякаш си й отрязала главата. Къде е тя?
— Мъртва е. Но живя много по-дълго, отколкото родният й брат й беше отредил. — Тамсин започна да изпитва удоволствие от сблъсъка, страхът й изчезна окончателно. Тя погледна към братовчедите си, които стояха на прага и я зяпаха смаяно. — Достатъчно дълго, за да се погрижи да бъдете наказан за онова, което й сторихте. — На устните й заигра студена усмивка. — Наистина ли беше нужно да заповядате убийството й, вуйчо?
— Майка ти беше труден човек. — Седрик напълни отново чашата си. Странно, но изглеждаше почти развеселен. — Имаше намерение да ме унищожи… да опозори името Пенхалан. Ако беше просто едно невъзпитано дете, щях бързо да я вразумя. Но Селия имаше желязна воля… никой не можеше да повярва в това, като я гледаше. Такова мъничко момиче.
— Какво общо има с нас любовницата на Сейнт Симон? — попита мрачно Дейвид. Замъгленият му от алкохола разум отказваше да проумее чутото.
— Наистина ли сте любовница на Сейнт Симон? — попита Седрик, който все още изглеждаше развеселен.
Тамсин поклати глава.
— Разбира се, че не. Аз съм от семейство Пенхалан, сър, а в това семейство няма уличници, нали?
Лицето на вуйчо й пламна, дишането му се ускори. Ала когато заговори, гласът му прозвуча все така безучастно:
— И какво общо има Сейнт Симон с цялата тази история?
— Абсолютно нищо — отговори честно тя. — Той не знае коя съм.
— Разбирам. — Седрик се почеса по брадичката. — Приемам, че имате доказателства за произхода си.
— Аз не съм глупачка, сър.
— Да… майка ви също не беше глупава. — Изведнъж той избухна в смях. Явно се забавляваше истински. — Само като си представя! Типично за Селия — да се върне, за да си отмъсти! Може да ви се стори странно, но ще ви кажа, че тя много ми липсва.
— Сигурна съм, че щеше да се трогне до сълзи, ако можеше да чуе тези думи — отвърна сухо Тамсин.
Мъжът отново избухна в смях.
— Имате остър език. Също като нея. — Той напълни за трети път чашата си. — Е, какво искате?
— Всъщност, мислех за фамилните диаманти на Пенхалан — отговори спокойно Тамсин. — Те принадлежат на Сесил, следователно се падат на мен.
— За какво изобщо говори? — попита недоумяващо Чарлз.
— Дръж си устата, идиот такъв! — Седрик гледаше Тамсин над ръба на чашата си. — Значи тя е продължила да се нарича Сесил. Велики боже, колко беше твърдоглава!
Очевидно той нямаше намерение да й откаже. Тамсин беше объркана от любезността му, тъй като беше очаквала открита враждебност.
— Значи не отричате, че по закон диамантите са мои?
Седрик поклати глава.
— Ако ми докажете, че сте дъщеря на Сесил, те наистина принадлежат на вас.
— Нося медальона. И най-различни документи.
Мъжът вдигна рамене.
— Сигурен съм, че сте донесли всичко необходимо. Достатъчно, за да ме унищожите, ако пожелаете да дадете гласност на историята с отвличането на майка ви.
— Точно така. — Нещо не беше наред, но Тамсин не знаеше какво. Неловкостта й нарастваше. Тя беше дошла тук да претендира за нещо, което й принадлежеше по право. Защо тогава имаше странното чувство, че нещо не е наред, само защото Седрик се бе съгласил с нея? Той беше интелигентен мъж и не си губеше времето с безполезни неща.
— Всъщност аз изобщо нямам нужда от диамантите — обясни тя. — Имам достатъчно средства. Сесил направи добра партия, трябва да знаете.
Седрик отметна глава назад и отново се изсмя.
— Наистина ли?
— Да, разбира се. Но се съмнявам, че вие бихте дали съгласието си за този брак.
— Значи нямате нужда от диамантите и въпреки това ги искате?
— Както признахте, те са мои по право! Или ще ми ги връчите, за да уважите паметта на майка ми, или
