онези мръсни свини са си в къщи… Побързай, момче! — изрева той и се втурна към ратая, който носеше седлото. Бутна го сърдито настрана и заяви: — Сам ще се справя, махай се оттук! — Големите му ръце бяха учудващо сръчни. Много скоро едрият мъж се метна на седлото и препусна като вихър към изхода.
Конят изтрополи по пътя, обграден с жив плет, сякаш беше усетил нетърпението на ездача си. Габриел се приведе над седлото и се взря напред. Беше бесен от измамата на Тамсин, но страхът беше по-силен. Тя не се беше върнала в уречения час, значи й се беше случило нещо лошо. Тамсин беше хитра и умееше да води битка, обикновено не правеше грешки, но тук ставаше въпрос за чувства. И, което беше много по- лошо: тя се страхуваше, че полковникът ще разкрие тайната й, затова действаше под натиска на времето. Габриел не вярваше, че при тези обстоятелства момичето е успяло да запази самообладание. Само една грешка, една дребна небрежност, и младата жена, изправена сама срещу трима Пенхалан, щеше да бъде победена.
Конят навлезе в един остър завой и изведнъж се подплаши, защото насреща му изскочи едър черен жребец.
Габриел дръпна юздите.
— Майко божия, откъде идвате пък вие, полковник?
Джулиън не отговори на въпроса. Изражението на великана не обещаваше нищо добро. По гърба му пробягаха студени тръпки.
— Къде бързате толкова, Габриел? И къде е Тамсин?
Габриел нямаше време да размисли дали е в интерес на Тамсин да разкрие тайната на любовника й. Знаеше само, че имаше спешна нужда от подкрепление, и не можеше да си представи по-добър воин от полковника.
— Отговорът и на двата въпроса е Ланжерик, полковник. Най-добре елате с мен, защото нямам представа какво ще намерим там.
— За бога, точно от това ме беше страх! — извика с треперещ глас Джулиън. Изби го студена пот. — Тя е открила, че е от рода Пенхалан!
— Тя го знае открай време — поправи го хладно Габриел и отново пусна коня си в галоп.
Джулиън преглътна мъчително. В гърлото му беше заседнала огромна буца. Той обърна Соулт и препусна след Габриел, обзет от страшно предчувствие.
— Какво искате да кажете? — попита той, когато двата коня препуснаха редом. — Откога знае за Пенхаланови?
— Откакто се помни. Сесил й разказа всичко за роднините й в Англия.
Джулиън прие тази новост с мрачно мълчание. Кръвта пулсираше болезнено в слепоочията му, копитата на Соулт го оглушаваха. Защо не се изненада от думите на Габриел?
— Знаела е това още когато напуснахме Испания? — Той искаше да чуе всичко, макар че истината бавно се оформяше в съзнанието му.
— Да. Беше решена да си отмъсти за онова, което онзи човек стори на майка й.
— Отмъщение? — попита замаяно Джулиън, докато частите на мозайката бавно отиваха по местата си и истинските размери на измамата й се оформяха в главата му. Той беше невероятен глупак. Така отчаяно се опитваше да вярва в невинността й, в честната потребност от закрила и подслон в дома му. Но това не беше честност, това беше само студено, пресметливо прелъстяване, мрежа от лъжи. От първия момент, в който го бе срещнала.
— Тя искаше да унищожи Седрик, за да му отмъсти за онова, което е сторил на майка й… искаше да изнесе историята във вестниците, но после й стана ясно, че не може да го направи, без вие да научите цялата истина, полковник. Затова си мисля, че е решила да се сдобие с диамантите на Пенхалан. Това отмъщение е много по-просто. Момичето настоява, че те са принадлежели на майката и сега по право се падат на дъщерята. — Габриел поклати глава. — Тя си има достатъчно диаманти, но се отличава с ярко изразено чувство за справедливост… открай време е такава.
— Нима това ярко чувство за справедливост е основание за кражба?
— О, не, тя няма да краде. Тя ще убеди Пенхалан да й ги даде. Защото знае тъмните му тайни.
— Разбирам. Това си е чисто изнудване — обясни със същия безизразен глас Сейнт Симон.
— Може и така да се нарече. Но тя е убедена, че прави само онова, което би направил и Барона, ако беше живял достатъчно дълго.
— Какъв трогателен родителски пример — проговори с горчив сарказъм Джулиън. — Значи искате да ми кажете, че Тамсин е отишла в Ланжерик, за да изнуди Седрик Пенхалан да и даде семейните диаманти? Нима е повярвала, че Седрик ще й ги даде просто ей така, само защото го е помолила? — Той се изсмя презрително.
Габриел стисна здраво устни.
— Няма нужда да ми казвате, че онзи човек е способен на убийство, знам го не по-зле от вас. Момичето е подготвено, но не трябваше да отива само, в никакъв случай! — Той пое шумно дъх. — А ако и онези отрепки са там, ще бъде сама срещу трима мъже. Веднъж вече я бяха хванали. Майко божия, нали знаете какви са онези двамата и какво могат да й сторят!
Значи Тамсин беше чула историята за изнасилването на момичето. Имаше ли изобщо нещо, което не знаеше? Имаше ли поне един миг след първата им среща, в който не беше имала намерение да го измами и използва? В Лондон, докато лежеше под него и го омагьосваше с любовната си игра и меките, чувствени движения, когато очите й светеха с любов и страстта замъгляваше разума й… дори тогава беше преследвала дяволския си план. А той беше повярвал в истинските й чувства! Небето да му е на помощ, беше започнал да вярва, че се е влюбил в нея!
Дали има намерение да го напусне, ако операцията по изнудването е завършила с успех? О, не, разбира се, че не. Той й беше нужен, за да я върне обратно в Испания. Той, слепият глупак, й беше нужен, за да я върне в Испания с военен кораб. Трябваше й свита, за да пътува сигурно и удобно като гост на британската армия. А когато минеха испанската граница… тогава със сигурност щеше да го напусне. Сигурно някоя нощ щеше да се измъкне тайно от леглото му като крадла, каквато си беше. Да го напусне без нито една дума за обяснение.
Внезапно в гърдите му се надигна страх и прогони гнева. Представи си близнаците и онова, което щяха да й сторят, особено ако е в безпомощно състояние. А Габриел бе казал, че веднъж вече е била в ръцете им.
— Какво искахте да кажете, когато заявихте, че Тамсин знае що за стока са онези двамата?
Габриел му разказа цялата история, както я беше преживял.
— Не забравяйте, полковник, онези двамата са само мои! Аз ще им дам да се разберат!
— Аз също имам сметки за уреждане — възрази грубо Джулиън.
— Първо с Пенхаланови… а после и с Тамсин.
Габриел го погледна крадешком. Лицето на полковника беше разкривено от гняв и напрежение, но зад гнева прозираха болка и тъга… болката на мъжа, който се е отказал от борбата и гледа в очите неприятните факти. Сърцето му беше пълно с лоши предчувствия. Но не можеше да стори нищо, за да поправи нанесената вреда. Тамсин беше казала, че обича полковника, но го беше използвала като инструмент за осъществяване на плана си и само тя можеше да поправи стореното зло. Но първо трябваше да я измъкнат от опасното положение, в което беше попаднала.
— Първо ще се заема с Пенхаланови — заяви Габриел и се приведе още по-ниско над шията на коня си, за да препуска по-бързо. Най-после бяха стигнали границата на съседното имение. — Но с удоволствие ще споделя отмъщението с вас, полковник.
— По-добре да минем през скалите. — Джулиън обърна коня си към една дупка в живия плет. — Няма да чукаме на входната врата.
Габриел го последва и двамата препуснаха по крайбрежната алея към сивата къща, която се появи пред тях в полумрака.
— Момент! — Джулиън дръпна юздите и конят спря като закован. — Долу виждам светлина. Кой е излязъл с лодка по това време на деня? Вече е много тъмно за лов на раци.
Двамата приближиха конете си към скалата и се вгледаха напрегнато в падащия мрак. На малкия плаж светеше фенер. Вълните се разбиваха в брега с оглушителен шум.
— Намерихме златото, полковник — промърмори Габриел и скочи от коня си. — Мисля, че са онези
