закатери след него по пътеката.
— Е, не е чак толкова страшно — отговори с мека усмивка той. — Роднинството ти с виконта убиец е вероятно най-почтеното у теб.
Седрик седеше в библиотеката и чакаше връщането на племенниците си. Изведнъж някой почука силно на входната врата. Той се надигна и се вслуша в стъпките на лакея в антрето, а после и в шума от вдигането на резето.
Само след миг вратата на библиотеката се отвори с трясък и на прага застана Джулиън Сейнт Симон. След него вървеше дъщерята на Селия.
— Онези тъпаци пак са объркали всичко — промърмори примирено Седрик Пенхалан. — Трябваше да знам, че на тях не може да се разчита. — Той посочи чашите на масичката. — Обслужете се сами.
— Не бих рискувала да пия още нещо в тази къща — отговори остро Тамсин.
— О, няма защо да се страхувате от коняка ми, нито пък от портвайна — махна с ръка вуйчо й. После се облегна удобно в креслото си и огледа новодошлите с присвити очи. — Убихте ли ги?
— Не. — Джулиън си наля чаша коняк. Тамсин грабна една ябълка от фруктиерата.
— Не всички Пенхаланови са убийци, чичо. — Тя захапа ябълката. — Къде е конят ми?
— Отведоха го в обора ми — отговори с лека усмивка Седрик. — Поздравявам ви, имате великолепен жребец.
— Подарък ми е от татко — обясни с пълна уста Тамсин. — Казах ви, че Сесил е направила добра партия.
— Точно така ми казахте, помня. — Пенхалан опря глава на високата облегалка и погледна изпитателно полковника. — Е, с какво мога да ви услужа, съседе?
— Всичко с времето си — отговори Джулиън и застана пред камината. После предпазливо отпи глътка коняк.
— Реших, че можете да запазите диамантите — съобщи Тамсин. — Ще направя онова, което възнамеряваше баща ми: ще разкажа на целия свят за отвличането на мама и за онова, което се опитахте да ми сторите. Такъв беше първоначалният ми план, но не посмях да го доведа докрай, защото не исках полковникът да узнае истината за мен… Но сега той знае всичко и… — Тя спря и погледна почти плахо към Джулиън. — Ти си съгласен, че трябва да направя това, нали?
— Кой съм аз, че да поставям под въпрос желанията и мъдростта на Барона?
— Ако наистина не искаш… ако забъркат и теб в скандала, аз ще си мълча — отговори съвсем бавно тя. — Вместо това ще се задоволя с диамантите. Но това би било изнудване и аз знам, че ти няма да се съгласиш.
— Изнудване? — попита той и веждата му отхвръкна още по-високо.
— Възстановяване на справедливостта. Забравих, че го нарекохме така — усмихна се тя.
— Ярко изявено чувство за справедливост, ако си спомняш.
— Да, и това.
— Наистина ли ще направите онова, с което майката на момичето ме заплаши преди двадесет години? — попита глухо Седрик и подаде празната си чаша на Джулиън да я напълни. Вместо това лордът му подаде гарафата. — Добре ли ви разбрах?
— Да — Седрик сведе глава. След малко отпи голяма глътка коняк.
— Казахте, каквото имахте да кажете, и сега ви моля да се махнете от къщата ми.
— С удоволствие. — Джулиън остави чашата си и тръгна към вратата. — Има още нещо… чиста формалност, но понякога формалностите са много важни, както вероятно ще се съгласите. — Усмивката му беше саркастична, той се поклони леко пред домакина си и продължи: — Тъй като сте най-близкият роднина на Тамсин, макар че това ми е извънредно неприятно, се налага да ви помоля за позволение да поискам ръката на вашата племенница.
— Стига да не очаквате от мен да я отведа пред олтара — отговори с безразличие Седрик. — Ако зависи от мен, и двамата можете да вървите по дяволите.
— Благодаря, сър. — Джулиън се поклони повторно. — Да вървим, глухарче. — Той я избута от стаята.
— Наистина ли искаш да се ожениш за мен? — попита с пресекващ глас Тамсин, докато вървяха към изхода.
— Така изглежда — отговори добродушно той. — Защото силното ми социално чувство настоява да направя от теб почтена жена, макар че… — Той помълча и обясни замислено: — Мисля, че не би трябвало да си поставям толкова възвишени цели.
— Негодник!
— Бандитка!
ЕПИЛОГ
Падаше лек сняг и се стелеше като фин бял прах по тесния, с много завои път, който водеше към града.
Ефрейторът пред митническия пост трепереше от студ и се гушеше във вдигнатата си яка. След малко провря глава в задушното помещение.
— Някой идва, сър.
Лейтенантът се отдели от нажежената печка, над която топлеше ръцете си, и излезе навън. Наближаваше малка група ездачи, бели, призрачни фигури под сипещия се сняг.
— Испански седла — промърмори той и скри ръце в джобовете. — Май е госпожата на бригадния генерал. Тя е! Навсякъде ще позная този невероятен кон!
Четирите коня излязоха от снежната вихрушка и спряха пред поста. Двамата ездачи не се отличаваха с нищо по-забележително, но третият беше огромен мъж, възседнал силен и невероятно грозен жребец. Крехката фигура до него яздеше великолепен арабски кон с млечнобяла кожа.
— Добър вечер, лейтенант. — Ездачът на арабския кон се оказа жена и ефрейторът зяпна смаяно. Нежният, мелодичен глас издаваше едва забележим акцент. Ала лейтенантът изобщо не се изненада.
— Добър вечер, мадам. Идвате тъкмо навреме за коледния бал в главната квартира на херцога. Започнали са само преди час.
— Очевидно сме планирали добре времето си — засмя се Тамсин и го удостои с очарователна усмивка. — Надявам се, че не сте на пост през цялата нощ.
— За съжаление изтеглих късата сламка — отговори той и поклати глава с безкрайно съжаление. — Но момчетата обещаха да ни донесат коледната вечеря.
— Коя беше тази жена? — попита ефрейторът, когато четиримата ездачи се отдалечиха.
— Съпругата на бригадния генерал — отговори лейтенантът. — О, да, забравих, че си нов и не я познаваш. Нали пристигна само преди няколко седмици.
Той се върна в митническия пост и изтърси снега от палтото си.
— Лейди Сейнт Симон — продължи да обяснява той. — Тя язди с партизаните и е свръзка между тях и главнокомандващия. Огромният шотландец й е телохранител, името му е Габриел. Пази се от него, ако го видиш пиян. Обикновено е мирен като агне, но като си пийне малко повече, става истински дявол.
— Жената на бригадния генерал Сейнт Симон е партизанка? — Ефрейторът не можеше да повярва на ушите си.
— Точно така. — Лейтенантът беше много горд, че може да разкаже тази интересна история. — Тя е любимката на полка. Всички се радваме, че се върна при нас. — Той се засмя весело. — Всъщност трябваше да се върне още преди четири дни. Бригадният генерал се е разболял от тревога. Последните дни беше твърде неприятен началник.
В този момент бригадният генерал Сейнт Симон правеше всичко, което зависеше от него, за да бъде учтив към партньорката си, с която танцуваше кадрил. Балната зала в голямата къща, обитавана от херцог Уелингтън, беше украсена със зелени клонки, които бяха започнали да повяхват от горещината. Топлината
