отрепки.
— Прав сте — отговори бързо Джулиън и скочи от коня си. Двамата вързаха юздите за един трънлив храст, изкривен от постоянния вятър. Джулиън беше съвсем спокоен, изпълнен със студена решителност. Първо трябваше да спаси Тамсин от мъчителите й, а после щеше да й покаже горчивината и болката си… дълбоката си мъка от лъжите й, презрението към измамата и изнудването й. Но може би тя изобщо не беше долу на плажа. Нищо чудно да се беше върнала най-спокойно в Трегартън с диамантите на Пенхалан в джоба си.
Ала нещо дълбоко в сърцето му подсказваше, че Тамсин беше в страшна опасност.
Той махна на Габриел да го следва, прекоси с няколко крачки полянката и намери пътечката, която се виеше надолу по склона през храстите и сипеите. Пътеката беше скрита от издадените скали и двамата слязоха незабелязани. Когато стигнаха скалата, едновременно паднаха безшумно в пясъка, за да проследят какво ставаше долу.
Близнаците седяха в пясъка, Дейвид пушеше пура и димът се виеше на тънко стълбче във въздуха. Между двамата стоеше бутилка коняк. На брега беше изтеглена лодка с гребла. Двамата разговаряха тихо помежду си и от време на време се изсмиваха. Джулиън усети как космите на тила му настръхнаха. Вече ги беше виждал в това настроение. Отпуснати, задоволени. Двамата си бяха дали кратка почивка, преди да се върнат към гърчещото се и хълцащо момиче. Джулиън претърси брега с поглед. Отчаянието в душата му нарастваше. Беше почти сигурен, че ще открие някъде сребърната коса на Тамсин, крехката фигура, бледа и гола, разкъсаните й дрехи, разпръснати в пясъка.
Ала на слабата светлина на фенера и под все още мътната светлина на луната не се виждаше почти нищо. Габриел беше извадил ножа от колана си. Той погледна към полковника и в очите му се четеше нямо послание. Джулиън кимна и стисна по-здраво пистолета в колана си.
Двамата се измъкнаха безшумно от прикритието си и пропълзяха към двамата мъже — две огромни, призрачни фигури.
Тамсин лежеше в лодката, нослето й беше притиснато към страничната стена. Гаденето се надигаше на вълни в гърлото й и я задушаваше. Действието на дрогата, която й бе дал Седрик, постепенно отслабваше, но главата й беше замаяна, а гаденето беше направо непоносимо. Въпреки това тя се бореше с мрачна решителност. Отвращаваше се от мисълта, че ще повърне и няма да може да се отдръпне настрана, както беше овързана като коледна гъска. Ръцете й бяха вързани зад гърба, глезените й бяха стегнати с дебело въже. Когато я вързаха, все още беше в безсъзнание, но скоро се опомни… защото онези я опипваха, отвориха блузата й, вдигнаха полата й…
Тя стисна очи и се опита да се пребори с новата вълна на гаденето. Досега не й бяха сторили нищо повече. Тамсин не им беше позволила да разберат, че е дошла на себе си, и те я чакаха да се събуди, за да се позабавляват, както си знаеха. Последните думи на Чарлз отекваха мъчително в ушите й, примесени с гадния му смях: той беше казал, че не е редно да се забавляват с мъртва жена! Дейвид бе промърморил нещо за чичо им, но после се беше изсмял и беше мушнал ръка под блузата й. След това двамата я бяха оставили сама. И досега седяха на плажа, бъбреха си и се смееха. Няколко пъти идваха да видят дали жертвата им е дошла в съзнание, но Тамсин лежеше неподвижно, лицето й беше притиснато към грапавата вътрешна стена. Главата й се проясняваше бавно и тя се опита да прецени как би могла да се освободи от това положение.
Ситуацията изглеждаше безизходна, но така беше и в колибата на Корниш. Дали изнасилването беше по-мека алтернатива на бичуването? По-добре да не мисли за това. Каквото и да й стореха преди това, смъртта й беше решена. Само да не й се гадеше така силно… Но може би отвратителните близнаци щяха да се ядосат и да я довършат бързо, ако повърнеше отгоре им.
Ето една възможност за избавление. Те щяха да я вземат от лодката и да я сложат в пясъка, защото в лодката не можеха да я изнасилят. Вероятно щяха и да я развържат. Тогава тя щеше да повърне и да ги обърка за момент, за да може да избяга.
Планът й беше роден от отчаянието, но той беше всичко, което й оставаше. Тя лежеше тихо, но слушаше внимателно, чакаше промяна в тона на разговора, стъпки в пясъка, които да й подскажат, че мигът наближаваше.
Вместо това чу тих стон, глухи удари, а после стъпки. Тамсин не посмя да се надява, но въпреки това се обърна по гръб. Лунната светлина падна върху бледото й лице, върху покритото с едри капки пот чело.
Джулиън стоеше над нея и я гледаше. Как беше дошъл тук? Той не помръдваше, само я гледаше. Сините му очи бяха корави и пълни с неизречени въпроси. Тя усещаше гнева и презрението му. Очите й се напълниха със сълзи. Той знаеше всичко, тя го четеше в очите му.
Внезапно до него застана Габриел и Тамсин изплака облекчено. Великанът щеше да се погрижи за нея като роден баща.
— Ох, малко момиче, как можа да ми причиниш това? — попита укорно той, наведе се и я вдигна на ръце.
Джулиън го спря с едно единствено властно движение.
— Оставете я на мен.
Заповедта беше груба, произнесена с дрезгав глас, но Габриел се подчини безмълвно.
Джулиън се приведе над нея, мушна ръце под гърба й и я вдигна. Това преля чашата. Тамсин простена задавено, отхвърли глава настрани и повърна в пясъка, при което опръска ботушите му.
— Много съжалявам — прошепна той и мекият му глас изненада и двамата. Без да бърза, той я положи на пясъка, тя се претърколи настрана и продължи да се дави, докато той режеше въжетата от ръцете и краката й. След това изтри устата й с кърпичката си и донесе бутилката с коняк, от която бяха пили близнаците. Габриел следеше всяко негово движение. — Ето, изпий една глътка.
Тамсин го послуша и кехлибарената течност опари гърлото й. Гаденето изчезна като по чудо. Тя изтри с ръкав челото си и погледна безпомощно към Джулиън. Лицето му беше от камък, но в очите му се четеше смущение. След малко Тамсин обърна глава и погледна към Чарлз и Дейвид, проснати в пясъка.
— Мъртви ли са?
— Не, само си почиват след удара по главата. Какво ти сториха? — Гласът му беше безстрастен, само очите му пламтяха.
— Нищо — отговори Тамсин и предпазливо поклати глава. — Или поне не много. Чакаха да дойда в съзнание. Седрик ми е сипал нещо в шампанското… не знам какво. Не знам колко време съм била в безсъзнание. Но още докато бях в библиотеката, беше започнало да се смрачава.
— Вече е почти осем. — Джулиън й обърна гръб, сякаш сега, след като се беше възстановила от преживения шок, тя вече нямаше нужда от вниманието му. — Какво ще правим, Габриел? — Той блъсна Чарлз с ботуша си. — Тези приятелчета скоро ще се събудят.
— Искате ли да ги съблечем голи, да ги вържем в лодката и да ги закараме навътре в морето? — предложи Габриел. — Утре непременно ще ги намерят и каква гледка само ще предложат на спасителите си!
— Тогава ще се наложи да гребеш — напомни му Тамсин. — И как ще се върнеш на сушата?
— С плуване — ухили се Габриел. — Ще греба до онзи нос. Започва отлив и лодката ще продължи навътре към морето чак до утрото.
— Но вие ще плувате обратно срещу течението, а то е много силно — възрази Джулиън.
— Прав сте — отговори все така ухилено Габриел. — Ще ми помогнете ли да ги съблека, полковник?
— С удоволствие.
Тамсин остана на мястото си и изчака, докато близнаците се озоваха на пясъка голи и бели. Те се размърдаха и застенаха от болка, особено когато Габриел им събу ботушите.
— Странно! — промърмори великанът. — И двамата са си наранили десния крак на едно и също място.
— Ами да — съгласи се Тамсин. — И аз имах да уредя една сметчица с тях.
Джулиън я погледна втренчено, но бързо отмести очи. Все още се бореше с обезпокояващите чувства, които го бяха връхлетели, когато я видя да лежи в лодката и да го гледа с няма молба. Сърцето му бе направило огромен скок от радост, че тя е жива, а болката и гневът не бяха нищо в сравнение с ликуващото облекчение и желанието да я грабне в прегръдката си.
