Гуинивър!
Младата жена се остави в ръцете на старата си бавачка. В тази ситуация само Тили можеше да я утеши, да й вдъхне смелост. Тази смесица от отчаяние и гняв й беше непоносима. Тя будеше у нея желанието да изличи всеки спомен за Хю — макар че сърцето й копнееше за любовта му, за усмивката и нежността му, за пламтящата му страст.
Как щеше да живее без него?
Но не можеше да живее и с него. Трябваше да се погрижи за себе си и за близките си — както беше правила винаги досега. Нямаше да се крие от него, нямаше да запази в тайна изчезването си, нямаше да покаже, че се страхува от него. Като неин съпруг той имаше право да се противопостави на независимостта й; но щеше да му се наложи да използва насилие, за да й я отнеме — а Гуинивър много добре знаеше, че Хю няма да го направи. Или поне си въобразяваше, че знае. Преди днешния ден щеше да бъде сигурна в това. Но днес го опозна от другата му страна, която срути досегашните й убеждения. Ала сега не беше време за такива размишления. Първо трябваше да се махне оттук.
— Няма нищо, Тили — отговори окуражително тя. — Стига сме плакали. Имаме много работа, а и не искам момичетата да разберат какво се е случило. Искам да им спестя мъката…
— От Пен няма да можеш да го криеш още дълго — предрече Тили и започна да изважда дрехите от шкафа. — Това е позор! Още повече в твоето състояние!
— Значи знаеш — прошепна Гуинивър. Това не я учуди. Тили винаги беше осведомена за тези неща.
— Да, естествено — отговори с усмивка Тили. — Ти за каква ме мислиш?
Гуинивър не отговори на този реторичен въпрос, а се зае да разпределя накитите си.
27.
Джак Стедмън остави канчето си с бира върху мазния плот на масата в „Пристанищното куче“ и изтри с ръкав пяната от мустаците си, без да изпуска от поглед Уил Малфой, който му разказваше за случилото се през изминалата нощ.
След завръщането си Уил трябваше да търси Джак в продължение на цял час, тъй като лейтенантът се беше оттеглил в една отдалечена кръчма. И сега му разказваше приключението си с отмерен тон, с всички подробности. Описа му как търсеният човек бил свален от лодката си на разсъмване на водната стълба в Гринич. Лодката му още се люлеела по вълните, когато Уил пристигнал със своята.
— Лодката беше на лорд-пазителя на печата, сър — обясни Уил. — Гребците веднага я познаха. Лорд Кромуел я държал на стълбата в постоянна готовност и я използвал за важни работи.
— Значи нашият приятел е бил гост на лорд Кромуел — размишляваше на висок глас Джак. — И то важен гост, след като е използвал лодката му. — Той прокара пръст по устата си.
— Е, това не знам, сър — отговори замислено Уил. — Говорих с гребците, които бяха ужасно ядосани. Негодникът не им дал нито стотинка и те здравата го ругаеха. Но аз останах по-скоро с впечатлението, че той е слуга, който чака заповед от господаря си.
Значи не гост, а слуга. Лорд Хю сигурно щеше да се заинтересува от разказа на Уил. Джак вдигна поглед към опушения таван.
— Защо се забави толкова? Вече минава десет, а ти ми каза, че нашият човек бил свален в Гринич на разсъмване.
— Да, но се появи отново едва вечерта — разказа Уил. — Реших, че трябва да открия какво възнамерява да прави. Стори ми се най-добре да се помотая наоколо и да разузная каквото мога.
— Ти си дяволски упорит момък, Уил — отбеляза с усмивка Джак. — Сам вземаш решенията! Сам си даваш заповеди!
— Не обичам половинчати неща — отговори спокойно войникът. — Намерих нашия човек в една кръчма, беше доста пиян. Изпразнихме заедно две-три чаши ейл, но той мълчеше като пън.
— Нали е човек на лорд-пазителя на печата! Ако проговори, ще се прости с живота си — отбеляза Джак.
— И аз така си помислих. Той трепереше от страх, непрекъснато се оглеждаше, потеше се ужасно и подскачаше и при най-малкия шум. Никой не смееше да се доближи до него. Хората го отбягваха като чумав. Беше направо страшно, Джак — по едно време повярвах, че и мен ме гледат като чумав, затова го оставих да се поти и излязох навън. Той излезе точно в полунощ, налян до козирката, и се качи на кораба, където очевидно го очакваха — това е последното, което видях. Корабът потегли с прилива в пет.
— Накъде?
— За Франция. — Уил се изплю на пода. — Хубаво корабче, подвижно и бързо. Казаха ми, че било между най-добрите съдове на лорд-пазителя на печата. Освен това разбрах, че с него пътували шпионите му. Почерпих в няколко кръчми, но никой не пожела да си отвори повечко устата.
— Никой разумен човек не би издал тайните на лорд-пазителя на печата.
— Ще разкажете ли всичко това на лорд Хю?
— Да, разбира се. Ти свърши добра работа, Уил. Той сигурно ще пожелае да те види лично.
Уил изглеждаше доволен.
— Тогава отивам да поспя. Цяла нощ бях на крака. А може и да си потърся нещо по-така — добави многозначително той.
— Ако искаш да посетиш къщата на другия бряг, вземи си свободен ден за утре. — Джак се ухили и се почеса по носа.
— Може би да, а може би и не — отговори със същата усмивка Уил. — А сега ви желая лека нощ, сър!
— И на теб лека, Уил!
Джак седя още дълго пред чашата си. Лорд Хю не му беше казал нищо за събитията в къщата. Първо беше заболял мастър Робин и бащата го беше изнесъл от къщата. След това господарят, мрачен като облак, беше заповядал на лейтенанта си да събере ескорт за Дербишайър, който щял да потегли на следващата сутрин с жена му и момичетата. Той не бе дал обяснение нито за тази странна заповед, нито за раните по ръцете си. Освен това Джак беше узнат, че конят на господаря бил окуцял, а когато самият лорд Хю го завел в обора, изглеждал ранен и измъчен — и по-страшен от всякога.
Джак вече беше събрал ескорта и бе дал заповедите си; а после избяга от суетнята и бъркотията в оборите и се скри в „Пристанищното куче“, където го намери Уил. На всичкото отгоре и Тайлър беше изчезнат. Не че Джак имаше особено високо мнение за него. Новият му изглеждаше твърде мазен. И непрекъснато се мушеше някъде. Ето ти още една загадка…
Джак хвърли една монета на масата, стана и намести меча на колана си. Лорд Хю му бе казал къде да му изпрати вест, щом лейди Гуинивър и ескортът й потеглят; но според Джак господарят му нямаше да има нищо против, ако отидеше при него още сега и му разкажеше какво бе узнал от Уил.
Лейтенантът препусна към хълма Лудгейт, винаги по средата на улицата, с гол меч в ръка. Щом стигна целта, той се озова пред десетина притиснати една към друга малки къщи. Вторият най-добър кон на лорд Хю беше вързан за ябълково дърво в една от малките градинки. Въпреки късния час през прозореца се процеждаше мътна светлина, а от комина се издигаше дим.
Джак завърза коня си в градината и почука на вратата с дръжката на меча.
Резето се вдигна със скърцане, вратата се отвори и на прага застана лорд Хю с меч в ръка, сякаш очакваше нападение.
— Джак! Какво се е случило, по дяволите?
— Нещо, което трябва веднага да узнаете, сър. — Джак никога не беше виждал господаря си в такова състояние, дори и след най-тежките сражения. Очите му тъмнееха, сенките под тях бяха почти черни, устата беше опъната в тънка линия, тенът на лицето му беше сивкав и повехнал.
— Как е мастър Робин? — попита Джак, без да крие загрижеността си.
— По-добре, благодаря. Влез вътре. — Хю отстъпи назад и отвори вратата по-широко.
Джак влезе в къщата. Робин лежеше на сламеник в ъгъла, а на втория сламеник пред огъня спеше възрастна жена, завита с тънко одеяло.
Хю седна на столчето до постелята на момчето и посочи на Джак другото столче. След това посвети
