Джак оправи дрехите на мъртвия и отново го обърна по лице. Двамата се огледаха бдително. Може би някой ги беше проследил? Никой не биваше да знае, че бяха познали Тайлър като агент на лорд-пазителя на печата. Тъй като шпионите на Кромуел обикаляха навсякъде из града, намирането на един от тях можеше да доведе до нощен арест или нож в гърба.
Джак умираше от любопитство, но не смееше да разпита господаря си. Хю все още стоеше пред мъртвия, втренчил поглед в гърба му.
— Сър? — Джак се поколеба. — Трябва да се махнем оттук…
— Да, да, разбира се. — Хю се потърси. Мътната светлина на звездите не стигаше до уличката. Тук миришеше на смърт.
Но вкъщи чакаше жена му. Сърдечната, любеща, невинна Гуинивър. Радостта му беше толкова голяма, че му се искаше да я изкрещи пред целия свят. Гореше от нетърпение да я притисне в обятията си, да се извини, че се е усъмнил в нея, да поправи стореното зло. Трябваше веднъж завинаги да прогони тъгата от очите й. Тя го обичаше и сигурно щеше да му даде шанс. Нали сама му го каза! Щеше да го посрещне с радост и двамата щяха да сложат ново начало, без тъмни сенки помежду им.
— Да си вървим вкъщи, Джак — проговори тихо той. Пътят премина в мълчание, тъй като Хю непрекъснато пришпорваше коня да бърза. Скочи от седлото още щом влязоха в двора пред оборите и хвърли юздите в ръцете на лейтенанта си.
— Много ти благодаря за помощта, Джак! — Той се запъти с големи крачки към къщата.
На първия етаж беше тъмно. Е, не беше нужно да горят лампи или свещи, след като всички спяха. Хю запали една свещ от въглените в камината и изкачи на пръсти стълбата към господарските покои.
Под вратата на спалнята не се виждаше светлина. Той натисна бравата и влезе безшумно.
Огънят беше напълно угаснал. Хю веднага разбра, че нещо не беше наред и че бе станало нещо ужасно. Помещението беше празно. Не беше нужно да провери, за да е сигурен. Духът и близостта на Гуинивър липсваха. Всичко, което й принадлежеше, беше изчезнало и спалнята му изглеждаше гола и чисто мъжка както преди сватбата.
Той отиде до леглото, знаейки, че ще го намери празно. Нямаше ги нито меките завивки, нито копринените възглавници. Белите чаршафи сякаш му се ухилиха подигравателно в мрака.
Хю намери кремък и прахан и запали още една свещ. Гуинивър го беше напуснала. Но нима си беше отишла, без да му остави вест? Нима беше изчезнала от живота му, без да го удостои с една-едничка дума? Отчаян, той претърси стаята, обърна всички възглавници, прегледа празния шкаф, надникна под стомната и легена. Нищо. Нищичко.
Излезе в коридора и се втурна към стаята, където живееха момичетата и Тили. Вратата беше открехната. И тази стая беше празна. Огънят беше угасен. Нямаше ги и котенцата, които го посрещаха със страхливо мяукане.
Скръстил ръце пред гърдите си, той застана насред стаята, треперейки от ужас. Започваше да осъзнава какво бе загубил.
Връзката му с Гуинивър беше започнала със смърт. Смърт беше опетнила любовта им с подозрения… с отровата, присъща на смъртта. Недоверие. Змия, която се хранеше от собствената си опашка.
Той я видя пред себе си, неподвижна, спокойна, обляна от златна светлина, докато слушаше злобните му обвинения. И отново я чу да му признава: „Аз те обичам, Хю.“
А той я отблъсна, обвини я, че е лъжкиня и убийца. Обвини жената, която се беше отказала от всичките си притежания заради дъщерите си, че е отровила сина му…
Хю се отпусна със стон на леглото, в което бяха спали децата, зарови глава във възглавниците и затвори очи.
28.
— В Мурфийлдс, казвате? — Хю, който се беше облегнал на перваза на камината и се взираше в буйно разгорелите се пламъци, се обърна бавно към мастър Милтън. В дълбоко хлътналите му очи отново светнаха живи искри.
— Да, милорд. — Управителят скри ръце в широките ръкави на палтото си. Денят едва започваше и в залата беше много студено, тъй като бяха запалили огъня само преди минути. Бяха го вдигнали от леглото, тъй като господарят искаше веднага да говори с него. Въпреки всичко лицето му издаваше важност и самодоволство, тъй като имаше да съобщи интересна новина.
— Малко преди да си легна, чух мастър Кроудър да разпитва готвача за пансиона, който сестра му държи в Мурфийлдс. Не си помислих нищо лошо, сър. Мастър Кроудър не спомена, че смятат да потеглят през нощта, в такъв случай изобщо не бих легнал — добави за свое оправдание Милтън, като че беше упълномощен да представлява господаря си в негово отсъствие и да попречи на лейди Гуинивър и свитата й да напуснат къщата.
Той помълча малко и добави:
— Разпитах и в оборите. Тръгнали са малко преди единайсет. Взели са само свои коне. Магистър Хауърд, мистрес Тили, мастър Кроудър, дори ловецът Грийни. Лейди Пипа казала на оборските ратаи, че въздухът в къщата бил вреден за тях и вие и майка им сте решили, че не бива и те да се разболеят като мастър Робин.
Милтън примигна развълнувано.
— Намерих, че отпътуването им е малко прибързано, сър, но като знаех, че тази сутрин трябваше да потеглят за Дербишайър, не си помислих нищо лошо — допълни той и в гласа му имаше недвусмислен въпрос.
Хю не отговори. Въобще не го интересуваше какво се говореше в кухнята за последните събития в къщата. Не му се вярваше, че прислугата ще се задоволи с обяснението, което Гуинивър беше дала на децата си. Всички щяха да заподозрат унизителната истина. Лейди Гуинивър беше напуснала съпруга си. И всички вероятно очакваха той да препусне след нея и да я върне, както би постъпил всеки самоуважаващ се мъж.
Защо обаче Гуинивър не се бе постарала да скрие целта на пътуването си или да се измъкне незабелязано? В сърцето му пламна надежда. Дали тя очакваше той да разбере заблудата си и да се опита да я върне? Не му се вярваше. Не беше в стила й да играе подобни игри. Тя знаеше, че той не би я принудил да се върне при него, затова не беше сметнала за нужно да скрие убежището си.
— Идете да се осведомите как се стига до този пансион — нареди нетърпеливо той. — И заповядайте да оседлаят коня ми.
— Веднага, милорд. Ще повикам готвача. Той тъкмо пали печката в кухнята. — Милтън излезе забързано от стаята и черната му одежда се развя зад гърба му.
Хю се върна отново до огъня. Щом научеше истината за лорд-пазителя на печата, щом видеше разкаянието на съпруга си, щом чуеше извиненията му за обидата, която й беше нанесъл, Гуинивър със сигурност щеше да се върне при него.
Милтън се върна с готвача, който смутено триеше брашнените си ръце в престилката, докато подробно описваше на лорд Хю пътя до пансиона на сестра си.
— Къщата е в най-хубавата част на селото, милорд, въздухът е чист и свеж, наблизо има ниви и гора. Можете да сте сигурен, че там децата няма да заболеят от болестта на мастър Робин.
— Добре, добре, вярвам ти — отбеляза сухо Хю, благодари и бързо излезе от залата. Заваля тих дъждец, беше студено и влажно.
Едно треперещо хлапе държеше коня му в началото на алеята. Животното не изглеждаше особено добре, след като беше прекарало голяма част от нощта навън. Хю го възседна, мина бързо по алеята и го пусна в галоп. Прекоси тесния мост над Холборн Ривър и навлезе в Чийпсайд. Тъй като градските порти вече бяха отворени, той мина през Бишъпсгейт и скоро се озова сред зелените поля.
Мурфийлдс беше селце пред стените на града. В студената сива светлина на утрото нагъсто подредените къщи и кръчми по продължение на единствената улица с дълбоко изровени бразди изглеждаха топли и гостоприемни. От комините се издигаше дим, през затворените капаци на прозорците се процеждаше светлина. Във въздуха се носеше аромат на пържена шунка и пресен хляб.
Хю намери къщата в края на селото и се изненада от добрия й външен вид. Стените бяха прясно
